20 неща, които „Батман“ прави за пръв път

Онзи ден се насладих на дълго/не/очаквания 54-ти рибуут на „Батман” и може би казвам „насладил”, защото проспах част от него. Новият вариант трябваше да измие с белина спомените от стария “Батман”, но нещо по пътя между идеята и крайния продукт е било прегазено от мигрантски бус. На теория е изглеждало лесно, при условие че старият Батман беше Бенджамин Афлек, който никой не приема за нормален с маска и черен костюм, освен ако Мат Деймън не е починал от ковид. На практика обаче, настоящият Батман се оказва Робърт Патинсън – най-красивият трансджендър от сериала за специални деца „Здрач“.

Като разбунтуван супергерой Робер стои по-неестествено от жена в правителството на талибаните, а и през повечето време крие най-силния си коз – лицето на олимпийски модел. Не твърдя, че младежът е слаб актьор, но сценарият е минимизирал актьорските му ресурси до трите стълба на българската кино-драма – истукани пози, продължителни псевдо-философски погледи и театрално декламиране. За щастие, покрай него се джуркат още по-колоритни електрони. Тлъстичък Колин Фарел, въшлива Зоуи Кравиц, болезнено дразнещ Пол Дейно и чернокож лейтенант Гордън със смехотворна афро-прическа /или в неговия случай – прическа/ са само част от звездите, гравитиращи около централния гризач. Има и други, но на кого му дреме за лисугера Анди Съркис, освен ако не е в моушън кепчър, прав ли съм?

Ревю: „Зов за завръщане“ (Total Recall)

Трета поредна година, трети римейк на шварценегерска класика. След „Хищници” и „Конан Българина”, сега идва ред на поредното емблематично заглавие от филмографията на бившия австрийски селянин, а именно – „Зов за завръщане”. И също като преждеспоменатите изцепки, новата версия пропада под солидарната тежест на фенските очаквания и некадърността на създателите му. „ЗзЗ” /дори инициалите му са заспали/ е глупавичък и лишен от съдържание, но за сметка на това представен с агресивната режисура на човек, който няма нищо /нито кариера, нито бъдеще в Холивуд/ за губене. Дали заради факта, че бе една от първите ленти, които наблюдавах в пост-комунистическо кино, или заради това, че гледките на пръснати глави и откъснати ръце се запечатаха накриво в пустошта на малолетното ми черепче, но съхранявам максимално добри чувства към първия „Зов за завръщане”. Това несъмнено е филм, издържал проверката на времето. Римейкът обаче е друга работа – той е лъчезарно просташки, не носи никаква емоция и не би издържал семпла IQ проверка, а камо ли такава на времето.

„Get your ass to Mars!“

В името на свещената обективност трябва да уточня, че това всъщност не е ни remake, ни reboot, най ми е „reimagining“ /каквото и да означава това/, ала семантиката не променя нищо – лайното си е лайно, с каквито и художествени термини да го опишеш. Твърде свободно базиран на разказа на Филип К. Дик “We Can`t Remember It For You Wholesale” /макар и не така свободно, както Верховната версия/, модерният „ЗзЗ” не може да се доближи и на лакът брада от предшественика си, затова и не се опитва да го прави. Всъщност, ако трябва да бъда честен, не забелязах да се опитва да прави каквото и да е. Освен да го докарва на лъскав, динамичен и настръхващ козината екшън, който безспорно е ефектен, но бързо омръзва, особено за хора с нисък attention span. Разказът на Филип К. Дик заслужава много повече от типичния „филм-превърнат-във-видеоигра”, но за съжаление продуктът на Лен Уайзман е точно това – двучасов калейдоскоп от бясно стрелкащи се текстури, чиито хаотични движения лесно могат да Ви докарат симптоми на въртоглавица. Не се шегувам, новият „ЗзЗ” е от онези съвременни блокбъстъри, които едва ли ще бъдат оценени от зрители без гейм-контролер в ръцете. В него има повече игрови похвати, отколкото кинематографични такива, започвайки от quest-style разследване, third-person adventure, car racing, та чак до jump & run епизод върху движещи се асансьорчета. Някъде между тези кухи блокове от предвидимост и стряскащи клишета имало и „филм”… поне така разправят.

Новият „Зов за завръщане“ не води до зов за повръщане… поне засега

Арнолд Шварценегер със сигурност е голяма легенда в Холивуд, щом половината от сносните му филми се римейкват приживе. Защо обаче никой не се сеща да римейкне наистина епичните му проекти като „Ченге в детската градина” и „Коледата невъзможна”, където талантът му блестеше с яркостта на 100-ватова крушка? Може би и това ще стане тепърва, а засега ни остава да се забавляваме с модерната версия на „Зов за завръщане” и нейният дебютен трейлър, изтъкан от зрелище.

Ревю: „Нощта на ужасите“ (Fright Night)

Вампирите са много модерни напоследък. Те ни гледат отвсякъде – от екрана на телевизора, от страниците на списанията, от дъното на тоалетната чиния. Те са обсебили умовете на дебилизираните от прекомерни онанации тийнейджъри и присъстват в еро-сънищата на почти всяка девойка, докосвала се някога до страниците на „Здрач” без да бъде полазена от листни въшки. Те искрят с блясъка на скъпоценни камъни и гледат влюбено като безволеви сурикати. Те са романтично настроени и винаги жадуват за любовта на простовата жена от село. Кое е другото, което е модерно напоследък? Точно така, римейковете. Холивуд така и не се отказа от пошлата си практика да възражда от забравата филми, които или нямат нужда от нови версии, или са римейкнати по начин, който обезсмисля съществуването им. И накрая – кое е третото модерно нещо напоследък? Ще Ви подскажа, защото съм добряк – започва с Три и завършва на Де..йба т`ва шибано 3-D. Днес ще говорим за феномена 3-в-1, а именно – римейк на вампирски филм, заснет в 3D. Звучи спектакулярно, нали? НАЛИ?!

Оригиналът на „Нощта на ужасите” е познат на почти всеки фен на хоръра и заслужено е набеден за една от най-сполучливите вампирски класики от близкото минало. Дори се сдоби със сикуъл, в който имаше още повече вампири и още повече стряскащо кичозна 80-тарска мода. Почти четвърт век след това, на един човек се пада честта да филмира съвременен поглед върху дъртия като кожа по скротума на Хю Хефнър сюжет и този човек се нарича Крейг Гилеспи. Гилеспи стана известен с драмичката си „Ларс и истинското момиче”, разказваща за Ларс и някакво истинско момиче /поне така си мисля, не съм го гледал – не ме притискайте с въпроси!/ Изборът му за режисьор на „Нощта на ужасите” е колкото нестандартен, толкова и правилен, тъй като за римейкването на такава изтъркана история е бил необходим човек, влачещ се настрани от утъпканите стандарти на останалите генерични морони в Холивуд. И в тази връзка, Гилеспи успява – успява да изкара филма от задушаващия обръч на предвидимостта; успява да направи така, че историята и героите да не изглеждат с манталитета на кухи градински гномове. Естествено, клишетата са пред очите Ви и дори пред лицата Ви /благодарение на супер „необходимия” 3D ефект/, но от тях няма как да се избяга при подобна продукция, а и в случая прави чест на авторите, че са успели да избегнат най-голямото клише от всички – това, че вампирите са добродушни и влюбчиви интроверти, които предпочитат да лижат сливи, вместо кървави вратове.