Ревю: „Матрицата: Възкресения“ (The Matrix Resurrections)

Когато изгледах трейлъра на новата „Матрица“ ми се прииска да се ваксинирам, за да не оцелея до премиерата. Сега донякъде съжалявам, че не го направих, защото, както се казва – има по-страшни неща от смъртта – и едно от тях е „Матрицата: Възкресения“. Той е от филмите, които наричам „бургии”, понеже пробиват дъното по-успешно и от Брус Уилис на астероида в „Армагедон“. Трудно ми е да повярвам, че някой с непокътнат череп е измислил подобно кощунство, та дори си е оставил името върху него, но уви, фактът е налице. А лицето е на Лана Уашовски и доказва, че в определени случаи е по-добре да си смениш физиономията, отколкото пола.

„Матрицата“ от 1999 преобърна попкултурата и предизвика стилистична експанзия, на чието подобие трудно ще станем свидетели в следващите десетилетия. Това неминуемо доведе до две продължения, всяко по-миризливо от следващото, но въпреки това някак си приемливи като обща история. История, която, колкото и кретенски да завърши, приключи окончателно и така трябваше да си остане. Но тъй като не сме се събрали да обсъждаме хубави филми, нека продължим с „Матрицата 4“. Почти 20 години след като на някого му дреме, „Възкресения“ е отлежал като вкиснато вино, изнемощял като веган с Омикрон и остарял по-грозно от скротума на Мик Джагър. Помните ли таглайна на „Революции“ – „Всяко нещо, което има начало има и край.“ Е, това може да е вярно, стига да не се отнася за холивудската деградация. Защото, както всеки гледал „Възкресения“ може да потвърди, тя няма край.

Ревю: „47 Ронини“ (47 Ronin)

Какво може да се каже за една всепризната класика, издържала проверката на времето? За вдъхновяващ шедьовър на изкуството, може би най-великата творба, контрастираща Изтока и Запада? Какво може да се каже за провокативен, почти гениален епос, поставящ бял чужденец в центъра на политическия и военен живот на Феодална Япония? За едно произведение, отнасящо се не само с уважение към японската история, но и подчертаващо екзотиката на азиатската култура? Могат да се кажат много неща, тъй като сюжетът е комплициран и многопластов, и определено заслужава сериозни дебати. Но стига за „Шогун”. Нека се съсредоточим към настоящия филм, който е…

…пълен боклук. „47 Ронини” е древна японска легенда, основаваща се на реални събития и превърната в национален празник за страната на изгряващото слънце. Това е кратък очерк на група самураи /за точната бройка вижте заглавието/, които отмъщават за обезчестяването и обезживотяването на господаря си, след което групово си разпорват коремите, защото така повелява традицията на бушидо. Знам, че не звучи като адекватен пример за подражание, особено за американската публика, която е свикнала героите им да поемат към залеза, след успешното приключване на дадената /невъзможна/ мисия, но японците винаги са били шантав народ, така че щом искат да възхваляват шайка отмъстители със суицидни нагласи, кой съм аз, че да споря.