Ревю: „Лигата на справедливостта“ (Justice League)

Световният езиков запас е толкова богат, че повечето държави си има собствена дума за „лайно”. Така например, в Германия е „scheiße”, в Румъния е „rahat”, в Япония е „うんち”, а снощи разбрах, че в САЩ вече е „Justice League”. Всъщност, подобна аналогия не е особено коректна, защото създава лошо име на истинските лайна. Истинските лайна имат реална полза за човечеството – с тях фермерите облагородяват почвата, а Беър Грилс си прави протеинови шейкове – докато от „Лигата на справедливостта” няма абсолютно никаква полза. Дълго може да се дебатира дали новият продукт на DC е един от най-тъпите филми на 2017г. и отговорът винаги ще бъде „Да!”, защото ако в света на изкуството има нещо, което е по-депресиращо и по-гротескно от гола фотосесия на Стивън Хокинг, то това е „Лигата на справедливостта”.

4етири години след като Кал-Ел падна на къра в „Мъж от стомана”, DCEU започна постепенно да се разраства като странна буца по тялото на лъчево болен. Последва агонизиращата промивка на стомаха „Батман срещу Супермен” и екранният еквивалент на автобусна катастрофа с инвалиди, наречен „Отряд самоубийци”, а само преди няколко месеца зрителите с ХХ хромозоми бяха зарадвани с Крис Пайн в „Жената чудо”. Тези кратки интрота имаха за цел да представят Големите Козове на DC, крити в ръкава на дрехите им за умиралка, и сега е време картите да се свалят на масата, защото „Лигата на справедливостта” трябваше да бъде фул хаус… но се оказа фул хаос.

Кратко ревю: „Жената чудо“ (Wonder Woman)

„Жената чудо” е супергероична клизма с феминистичен оттенък, служеща като огледална версия на „Първия отмъстител”, но с високо съдържание на „силни пички”, които собственоръчно изтребват ¼ от германската армия, разрушават цели църкви, за да се справят с 1 /един/ снайперист и хем са „независими”, хем постоянно разчитат на помощта на мъже. Нямаше да пиша за този нежен тумор, понеже се опасявах, че ще огорча женската си аудитория, но после се сетих, че щом не съм я огорчил с „ревютата” си за „Здрач” и „50 нюанса”, значи няма от какво да се притеснявам.

И така, да започваме, че и на мен не ми се стои в този блог повече, отколкото е необходимо. Сюжетът накратко – амазонската „Принцеса Даяна” /Гал Гадот/ от фригидна колония на FEMEN, ситуирана на о-в Лесбос /където има и две-три негрици, спокойно/ спасява британеца /с американски акцент/ Стив Тревър /Крис Пайн/ и заедно тръгват да борят бога на войната Арес, който мяза на изтрит concept art от финален бос на ролева игра. Звучи епично, но само ако сте дарили мозъка си за медицината и в момента разсъждавате с черния си дроб.

Ревю: „Батман срещу Супермен: Зората на справедливостта“ (Batman v Superman: Dawn of Justice)

“Супермен срещу човек не е интересен мач. Все едно аз срещу плужек – на кого му пука?”

Джонатан Лемкин, сценарист

Ще бъда кратък, защото нямам свободно време за глупости и… е, добре, хванахте ме, имам много свободно време, просто ми е тъпо! Този филм ми развали настроението за целия уикенд и не заслужава дълги текстове, освен ако са пълни с псувни и то такива с унищожителен, а не оплодителен заряд. Но затова след малко. Нека първо Ви попитам какво е общото между „Дракула срещу Франкенщайн”, „Пришълецът срещу Хищникът”, „Фреди срещу Джейсън” и предстоящия „Годзила срещу Кинг Конг”? Естествено, че думата „срещу”. Ха-ха? /надолу хуморът е на същото ниво, така че свиквайте/ А сега сериозно! Общото е, че всички са качествени примери за това как Холивуд е единственото място, където събирането на два плюса е равно на минус.

„Зората на справедливостта” е най-прясното доказателство за това, понеже изправя един срещу друг два от най-възлюбените персонажа на DC Comics в епична битка с библейски пропорции. Казвам „библейски”, понеже самата същност на Супермен е очевидна алегория на битието Хесусово и „епична”, защото Батман може да не свръхчовек, но поне Е ПИЧ. /предупредих Ви за хумора/

Ревю: "Войната на боговете 3D" (Immortals)

Гръцката история и митология са обект на гавра още от 2006-та година, когато Закари Снайдер извърши групово издевателство над триста спартанци в режим на ерекция и то на забавен кадър. Оттогава насетне, темата за древно елинските митове и божества, показани през призмата на MTV стилистиката станаха толкова модерни, че позволиха съществуването на анти-епики като „Сблъсъкът на Титаните” и детски пъпки като „Пърси Джаксън”. „Войната на боговете” /поредният фен-о-менален BG превод/ е от същия тип и занимава зрителя с полуголи гърци, полуголи богове и визуални красоти, заснети пред зелени екрани. Централното име в случая е това на Тарсем Сингх. Не е срамно, ако никой не е чувал за него, тъй като човечецът е направил само три заглавия, за 1/3 от които става въпрос в настоящото ревю. Ала само с тази мизерна кариера, Сингх се доказа като нестандартен визионер с екстравагантен стил на заснемане, който донякъде заблуди зрителите, че филмите му стават за нещо от повествователна гледна точка.

Първо беше „Клетката”, където нездравият ум на Сингх стресна зрителите, дори повече и от некадърността на Дженифър Лопес, а шест години по-късно последва „Падането” /по-известен като US версията на „Йо-хо-хо”/, където Тарсем отново показа майсторския си модел да съживява на екран феерични приказки, без да може да ги закрепи в кохерентен сюжет. С „Войната на Боговете”, индийският нът не изневерява на запазената си марка и ни сервира визуално пиршество за очите, гарнирано с тотална помия за мозъка. Темата за боговете е почти толкова експлоатирана, колкото темите за вампирите и извънземните /някой да каже това на Стефани Майер/, така че на Холивуд е трябвало наистина различен подход. Автентичен сценарий на кореняци гърци би бил най-подходящ и точно затова скриптът на братята Чарли и Влас Парлапанидис печели вниманието на Холивуд. Само дето за гърци, братята Парлапанидис май не знаят нищо за собствената си митология, понеже точно древногръцките легенди във „Войната на боговете” са по-осакатени и от ръцете на несръчен касапин. Но вината не е в наивните братя, търсещи слава на гърба на произхода си – Тарсем е направил множество корекции по сценария, за да го приспособи към нуждите си и сам признава, че финалният продукт няма нищо общо с първоначалния текст. Проблемът е, че финалният продукт вони на качествена пръдня и то не по онзи сладък начин, като пръднята на новородено, а по онзи токсичен начин, като пръднята на турски тираджия.