Ревю: „Соло: История от Междузвездни войни“ (Solo: A Star Wars Story)

Още една година, още един „Star Wars”. Преди беше събитие, сега е просто нещо ануално. /да не се бърка с „анално”, макар че и двете са верни – б.а./ „Соло” е втората самостоятелна история от вселената на Жорж Лукас след „Rogue One”, този път центрирана около младите години на емблематичния контрабандист и трафикант на бежанци, някога изигран от Харисън Форд и по-късно убит от грозния си син. Извинявам се, забравих да сложа спойлер – все пак не всички зрители са наясно, че синът му буквално е грозен като смъртта. Но „Соло” не ни занимава с дисфункционалните отношения между Хан, дъртата лейка и изроденото им дете, а с прохождането на харизматичния звезден пират – преди много години, в една далечна галактика – през времената, когато в космоса имаше само 1 /един/ негър.

С поп-културната еволюция на сагата, произходът на Хан Соло е придобил почти митологичен статут – нещо, което всички знаят, че съществува в някаква форма, но никой няма интерес да го види в действителност. Досущ като пишката на Джар-Джар Бинкс. Ето защо самостоятелен филм за Соло беше точно толкова необходим на феновете, колкото и самостоятелен филм за кървящия хемороид на Джаба. Ала когато DISNEY купиха Lucasfilm и започнаха да планират 142 SW-продукта за следващите десет години, беше пределно ясно, че под прицел са origin-историите на всеки персонаж с повече от четири реплики, появявал се някога в „Междузвездни войни”. И Катлийн Кенеди – мръсната кучка, която менопаузира цялата магия на “Star Wars” – не се подвоуми чия глава да падне първа под гилотината.