You are currently browsing the tag archive for the ‘драма’ tag.

През последните месеци успях да изгледам няколко сериала – някои ставаха за гледане /“Пери Мейсън“/, други смърдяха на клошар, блъснат от товарен влак /“Snowpiercer“/, но само „Отгледан от вълци“ ме накара да се замисля. И като казвам това имам предвид да се замисля за най-грозните епитети, познати на Инженерите, с които да го оплюя, така както се плюе по петно върху риза на свидетел на Йехова, дори когато там няма петно, ако ме разбирате правилно. „Отгледан от вълци“ ме накара да се замисля и за друго. Какво точно се случва в офисите на HBO, че подобен проект не само не е канселиран още след петия епизод, ами напротив – награден е с продължение, просто защото го краси името на Ридли Скот, кипрещо се върху началните надписи като значка „Аз съм гей!“ върху ризата на свидетел на Йехова.

Когато започнах първия от общо десетте епизода на „Отгледан от вълци“, по-известен с подзаглавието „Не знаех какво ме чака”, си казах „Хей, това нещо май не вони… много.“ Донякъде изкушен от операторската работа на Дариуш Волски, донякъде от квалитетната естетика на Ридли Скот, реших да дам шанс на сериала. Оказа се нелошо начало на това, което по-късно щях да нарека „Най-изгубените десет часа от живота ми, ако не броим маратона на „Хобит“. Подир втория епизод Волски и Ридли са вече аут и нещата закономерно потъват в бездната на инфантилността по-бързо от най-тлъстия пасажер на Титаник /не говоря за Роуз/, а до финала вече сте обзети от онова специфично безразличие, което изпитват само хората, стигнали до дъното на съществуването си. Бай Ридли е решил да прехвърли идеите, подхванати в „Прометей“, върху телевизионния екран с надеждата, че поне там на някого ще му са интересни. Което прави „Отгледан от вълци“ да е „Прометей“ минус „Пришълеца“, а именно – парче лайно без протеина в него.

Прочетете остатъка от публикацията »

Точно като сън в лятна нощ, за какъвто е предвиден, „Имало едно време в Холивуд“ е сюрреалистична, хаотична, хумористична, разточителна и подсъзнателно ретроспективна фантазия, конструирана в ума на най-продуктивния съвременен кино-поклонник. Деветият филм на Куентин Тарантино е кариерен апогей, генериращ артифициален свят, съставен от действителни лица и имагинерни подправки, където тънката линия между автор/актьор/зрител е безкомпромисно зачертана, а единственият смисъл е жизнерадостната липса на такъв. „Имало едно време в Холивуд“ е изумителна ода за/във/на Холивуд, компилиращ жанрове, стилове и тоналности, впрягащ както творческия максимум на създателя му, така и артистичния талант на всички пионки в лукавата му игра с аудиторията.

Бясно галопиращ във въображението си, като дете, чието сърце препуска след края на първата му кинопрожекция, но в същото време използващ кинематографични умения на ерудиран ветеран, Тарантино ни поднася своята версия на фенбойско писмо към индустрията, с която е закърмен. Трябва да призная, че винаги съм възприемал Тарантино като ходещо противоречие – на някои места имам чувството, че е роден на снимачна площадка, на други сякаш няма абсолютно никаква идея. Тази му черта присъства и тук, но вече осъзната и целенасочена. Тук Тарантино вече разкрива цялата си същност без да завоалира, а именно – имитатор, възпитан с киното на 60-те, овладял техническите аспекти до съвършенство и използващ наученото, за да поднесе своя хиперболизиран реверанс към ерата, оформила го като режисьор. И като такъв, „Имало едно време“ е най-интимният и най-неТарантиновският му филм.

Прочетете остатъка от публикацията »

Отлагах гледането на „Жокера“, защото предварително знаех какво ще се случи. Наречете го „професионално“ изкривяване, но отдавна имам червена лампичка, която светва с надписа „ВНИМАНИЕ! ПРЕТЕНЦИОЗНА ЧЕКИЯ!“, само като видя дебютния трейлър на някоя претенциозна чекия. Още тогава бях на 70% убеден, че Тод Филипс ще се олее да взема насериозно герой, който по дефиниция не бива да се приема твърде сериозно, и, когато най-сетне се занесох в киното, процентите станаха 100%. Казвайки това не искам да твърдя, че филмът е тотал щета. Някъде в дълбините му има наистина добри попадения, но, ако изключим изпепеляващото изпълнение на Хоакин Финикс, „Жокера“ не е нищо повече от ненормално надценена и повърхностна origin-история.

Joker

Ще се постарая да съм кратък, защото филмът беше предостатъчно досаден в демагогията си. Може би първото, което прави впечатление е, че „Жокера“ не притежава нищо свое. Той е също толкова открояващ се, колкото осмия работник на шивашки цех в Бангладеш. Социалните му коментари са изтъркани многократно от десетилетия – главно проблемите на менталното здраве и обикновения човек, мачкан от Системата. Добре, че беше Артър Флек да ни отвори очите за тия работи, нали така? С риск да повторя акцента на почти всички негови рецензии – историята за „онеправдания“ шут няма дори собствен кинематографичен стил, а имитира Мартин Скорсезе, като целият му пълнеж се корени в наративната естетика на „Шофьор на такси“ и „Кралят на комедията“. Тоест, накратко, „Жокера“ е филм с чуждо съдържание и предъвкани мотиви, крепящ се само на централния си актьор.

Прочетете остатъка от публикацията »

януари 2022
П В С Ч П С Н
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31  

Creative Commons License

E-mail: cinemascrotum@yahoo.com

Protected by Copyscape

Посещения

  • 3 767 637 пъти