Ревю: The Last of Us („Последните оцелели“)

Дълго мислех дали да пиша за този сериал, но тъй като мисленето не е от силните ми страни, реших да рискувам. Може спокойно да игнорирате долния хаос от думи, ако вече смятате, че „Последните оцелели“ не е кой знае какво. Ако обаче сте на обратното мнение, значи имате нужда да спрете райския газ и прочетете защо не сте прави, дори ако стоите изправени. (no pun intended) И така, „Последните оцелели“, както започнах да наричам мозъчните си клетки някъде след третия епизод, е новото шоу на HBO за зомбита /нямам предвид публиката/ по мотиви от игра на Sony Interactive Entertainment и, като казвам шоу, използвам думата в щедър вариант, понеже е също толкова „шоу“, колкото концерт на Лили Иванова – много хайп, малко пукане на стари кокали, композиции на запис, преобладаващо мъртва материя и общото усещане, че гледате нещо, което отдавна е демоде.

Сигурен съм, че повечето от Вас са почитатели на сериала, което е очаквано, защото съм наясно с ниската възраст и не по-високото IQ на читателите си. За разлика от масовия геймър, аз не харесах още оригинала, нищо че го помня като първия exclusive, който разцъках на хакнатия си PS3 преди седем-осем години. Надявах се само HBO-лигофрените да го направят с поносим сюжет и по-забележими разлики от играта. Последното го исках, понеже „The Last of Us“ е изключително линейна и ако извадим минималната й интерактивност, останалото няма с какво да задържи интереса за 9 епизода. Оказа се, че ЕйчБиОу са отговорили на молитвите ми, но по грешния начин. Защото шоуто е добре направено, като за PS заглавие /неголям подвиг/, сюжетът действително е едва поносим, а разликите също ги има, но те пък са в джендър-неутрална посока.

Ревю: „Властелинът на пръстените: Пръстените на силата“ – Първи сезон (The Lord of the Rings: The Rings of Power)

Нека започна с това, че „Пръстените на силата“ – първият от предвидените пет сезона на амазонския “LOTR”  прикуъл, не е парчето лайно, за каквото бе заклеймено от Интернет. Казвам го с ясното съзнание, че лично аз очаквах да е трагедия в три действия, или колкото там действия щяха да са нужни, за да си прережа вените след края му. „Пръстените“ обаче не е телевизионната катастрофа, каквато се предполагаше, че ще е. Разбира се, не е и отличен. Напротив, препълнен е с множество недостатъци, които ще разгледам по-долу, но в същото време е красив, балансиран, естетически изпипан и стилистично обвързан с трилогията на Джаксън, напук на факта, че е правен от хора с толкова опит в сериозната телевизия, колкото този на Даниел Петканов.

Имах зверски притеснения за това шоу и някои от тях се оправдаха, ала други се оказаха напразни. Дебютният сезон на „Пръстените“ е по-скоро приличен, отколкото ужасен. Кринджът е полиран с ефектен спектакъл, а наративните фриволности са компенсирани от искрено емоционални моменти. Казано на общия език, сериалът е „фифти/фифти“ – твърде добър, за да го пропуснем, но и прекалено банален, за да го възвеличим. Предполагам, че феновете на трилогията на Джаксън ще го харесат, докато почитателите на Дж. Р. Р. Толкин ще го обругаят. Аз съм по-скоро от първите, затова приех равнодушно хартиените несъотвествия, но за съжаление те са само шестият кусур на шоуто. Кардиналният му проблем е, че иска да постигне практически невъзможното – да следва традициите на Толкиновите писания, като в същото време се мъчи да е следващият „Игра на тронове“.

Ревю: „Дюн – Част 1“ (Dune)

Трябва да си кретен, за да се ваксинираш, заради „Дюн“. Знам го от опит, понеже аз също съм кретен, макар и по съвсем други причини. Затова когато злата съдба /под „съдба“ имайте предвид бате Кацаров/ ми даде избор дали да си туря иглата, за да преживея „Дюн“ на кино, реших да тегля една майна на „съдбата“ и да го гледам вкъщи. Вярно, че не мога да сравнявам 55 инча с IMAX, но не всичко що е по-голямо е по-добро. /поне така твърдят жените, които преди Вас са излизали с негри/ Нещо повече – ако трябваше да изтърпя слухово-скопените композиции на Ханс Цимър на по-високи децибели в киносалона, най-вероятно щях да ида и да се изкашлям в лицето на прожекциониста, за да прекъсне незабавно общата зрителска агония.

Да гледате „Дюн – Част 1“ вкъщи не е грях, особено когато минусите изпъкват на всякакъв екранен формат. Несъмнено калибърът на някои от сцените му ще се усети в пълен аспект, ако се зърне на кино, но за 150 минути „Част 1“ съдържа притеснително малко моменти, в които си казах „Брей, това си струва да се види на грамадно бяло платнище!” Да приемем че имаше еквивалент на спектакъл – имахме два-три пустинни червея в близък план и още толкова мънишота на Аракис, които събуждаха вълнуващи възприятия. Но… това ли беше всичко? Къде беше зрелището? В онази престъпно комична Пърл Харбър-style атака, която би била позор за портфолиото на всеки режисьор? Айде, моля Ви се! Ами съспенсът? Не ми казвайте, че някой се е напрегнал в сцената, където земният червей е на път да погълне комбайната за подправки, защото ако е така, трябва да се прегледаде от невролог. Ами драмата? На кого му пука за персонажи, които изглеждат малко по-реалистично от модели в 3-D приказка? За филм, утилизиращ практически нескончаем lore, „Дюн – Част 1“ е загадъчно постен, на места даже досаден и изпълнен с повече мъртви кадри от снимките на „Rust“.

„Отмяната“ (The Undoing)

„Отмяната” е прекрасен за зимните вечери, защото може да загрее от срам бузите на много хора, замесени в него. Друго нещо, заради което е чудесен е, че няма да Ви губи времето повече от телевизионния етикет – съдържанието му е побрано в шест клети епизода, но в тях се случват толкова малко неща, че реално Ви се струват като три. Ала нещото, заради което сериалът е наистина разкошен, е че е продукт на HBO, което означава че всички онези, които отчаяно се опитват да минат за ценители, никога няма да си признаят каква катастрофа е.

Първите неща, първо. Както е казал офтамолога на далтониста – „Нищо не е само черно или само бяло!” „Отмяната” не е толкова слаб, колкото може би се запечата в афектираното ми съзнание. Изключително дразнещ, плосък и наивен, да, но винаги можеше да е и по-зле – винаги можеше да е турски. В „Отмяната” има моменти на добра кинематография, адекватна атмосфера, впечатляваща актьорска игра и отлична музика, което също съм длъжен да отбележа. Мисълта ми е, че в него гарантирано има неща, които си струват. Но казвайки това, е време да обърна и другата буза и в случая бузата е гъзна.