Ревю: „Междузвездни войни: Възходът на Скайуокър“ („Star Wars: Episode IX – The Rise of Skywalker“)

Дълго разсъждавах дали „Възходът на Скайуокър“ е най-тъпият “Star Wars” за последните 15 години, след което станах от гърнето, пуснах водата и хипнотизиращата гледка на тъмната материя, изчезваща в канала, ме убеди че действително е. Също като тоалетен акт, новата трилогия на DISNEY започна с напън /“Епизод 7”/, премина през конвулсии /“Епизод 8”/ и сега приключва на дъното на клоаката, където й е мястото. Доста хора няма да се съгласят с възгледите ми и ще кажат, че “Последните джедаи” беше по-зле. Само че, за разлика от настоящия епизод, предишният имаше ма-а-лко смелост да покаже нещо ново и различно. Вярно, не беше особено интересно, но беше ново и различно. Беше развитие на историята, а не повторение. “Възходът на Скайуокър” прави точно обратното – в бесните си опити да поправи грешките на “Епизод 8” рециклира всичко случило се досега, стъпка по стъпка и туист по туист. /следват спойлери!/

А какво се е случило досега няма нужда от припомняне. Дори родопските пъдари знаят кой е Люк Скайуокър, а даже в най-северозападните райони селяните са използвали поне веднъж /на седмица/ Силата върху жените си. Целият свят знае какво е Междузвездни войни и следи сапунената им драма, затова и фактът, че Ейбрамс е действал под мотото „Ако не е счупено, не го поправяй, но ако Раян Джонсън го е счупил, го поправи по-зле.“ е дълбоко трагичен. Най-вече, защото феновете на SW не заслужаваха подобно отношение. 40 години от живота им бяха инвестирани в развоя на тази космическа феерия и търпението им е възнаградено с какво? Стари похвати, стари развръзки и което е още по-жалко – стар злодей. Кому беше нужно зомбифицирането на Палпатин? Така ли нямаше някой чистач на комините на DISNEY, който да измисли нов, по-интригуващ и съвременен антагонист? То бива фенсървиз, ама бива ли чак толкова? И след като се връщат стари разбойници, защо пък точно Палпатин, бе аланкоолу? Десет от всеки девет попитани ще Ви кажат, че изобщо не им дреме за него, ако може да се върне Вейдър. А явно може. Не знам дали знаете, но в “Star Wars” може всичко – може да се връщат умрели, може да се яздят коне върху летящ звезден разрушител, TIE-файтърите могат да прескачат във светлинна скорост и не на последно място – всички са роднини.

„Westworld“ – втори епизод

Колкото и да е странно, светът най-после имаше някаква полза от президентските избори на САЩ, защото благодарение на дебата между Клинтън и Тръмп довечера, HBO решиха да пуснат новия епизод на „Westworld” с два дни по-рано, така че ако някой, някъде, е имал причина да благодари на бай Доню за каквото и да е, тя е точно сега и никога повече.

Ревю: „Star Wars: The Force Awakens“ („Междузвездни войни: Силата се пробужда“)

Преди много години, в една далечна държава, брадат капут на име Джордж Лукас промени статуквото. Промени хода на филмовата история, създавайки първия летен блокбъстър /крадейки с шепи от „Дюн”, „Флаш Гордън” и Акира Куросава, ама айде/, промени стандартите в кино технологиите с революционните си специални ефекти /които всъщност не бях чак толкова „революционни” 9 години след „2001: Одисея в Космоса”, ама айде/ и нещо повече – промени представите на хората за аритметика, започвайки да брои от 4, вместо от 1. Повече от четвърт век по-късно, „Star Wars” се е превърнал в интегрална част от тъканта на съвременната поп-култура до такава степен, че даже хората, които мразят поредицата, знаят всичко за нея. След всички разклонения в телевизията, литературата, гейм индустрията и анимацията, дори талибаните са наясно с джедайските дертове. Всъщност, може би практикуват джедаизма, защото и те като Оби Кеноби в „Епизод 4” са брадати пещерняци, трениращи млади атентатори, които да въстанат срещу доминацията на черен лорд /Обама/ и бял император /Путин/.

Майтапът настрана, но “Star Wars” наистина се оказа крайъгълен камък за киното, както в добрия, така и в много лошия смисъл на думата. Няма да Ви губя времето с празнословия за художествените достойнства на предните шест епизода, защото това е работа на хора, чиято възраст изключва наличието на срамни косми, затова ще превъртя времето с 35 години напред. През 2012 година, капутът от първото изречение – малко по-стар, но определено не и по-мъдър – реши да продаде компанията си Lucasfilm за колосалната сума от 4 милиарда долара – 3 за франчайза и 1 милиард като гаранция, че никога повече няма да се занимава с режисура. Купувач бе „евреядата” /плеяда от евреи – б.а./ на DISNEY, които иронично отказаха да разпространяват „Нова надежда” през 1977 и сега плащат прескъпо за грешката си. Още по-забавното е, че DISNEY вече притежават MARVEL, а скоро ще притежават и света. Не искам да ставам кинематографична баба Ванга, но животинските кости ми казват, че след по-малко от десетилетие, всеки втори холивудски филм ще е за супергерои, за джедаи, или за Никълъс Кейдж.

Ревю: "Мисията невъзможна: Режим фантом" (Mission: Impossible – Ghost Protocol)

Някои от най-големите глупости, произвеждани някога в Холивуд, са четвъртите части. Тяхната основна функция е да деградират стойността на предхождащите ги серии /hint: „Карибски пирати 4”/, да пикаят върху култовостта на героите си /hint: „Умирай трудно 4”/ и да бъркат в здравето на верните фенове. /hint: „Индиана Джоунс 4”/ Във всички случаи, накрая зрителите остават по-разочаровани и от дете, което току-що е осъзнало, че „Снежанка“ е просто сценичното име на махленската стриптизьорка. Ето защо, когато научих че лабилният последовател на сциентологията Том Круз се е заел да прави четвърта част на “M:I”, внезапно започнах да крещя, игнорирайки учудените погледи на останалите хора в заведението. Ейбрамс тъкмо беше измил срама от лигите на Джон Ву /по-скоро John Boooo!/ и не можех да проумея защо някой би искал да разваля рахата на застаряващия Итън Хънт. Но тук идва изненадата – “M:I 4” е от рядката порода „работеща четвърта част”. От онези, които са направени както трябва, които не дразнят и които вдигат нивото на франчайза, а не го бутат.

15 години и две продължения след класиката на Браян Де Палма, получаваме „Режим фантом” – най-добрият летен хит на 2011-та, който иронично излиза през зимата. Напук на първоначалните ми очаквания, по-ниски и от ръста на Том Круз, зрителската апатия и пресищане от малоумни блокбустери, “M:I 4” доставя точно това, което трябва – първокласно забавление без претенции. Четворката е много по-директно продължение на тройката, отколкото двойката бе на единицата и ако човек си представи, че двойката изобщо не е съществувала, то от „M:I” се получава една нелоша трилогия. След последните провали на Круз /”Операция: Валкирия” и „Истинска измама”/ “M:I 4” е еквивалент на спасителната съчка за давещата му се кариера и Круз грабва съчката с две ръце. С едната си ръка я грабва като актьор и отново влиза в съмнително праните гащи на убер агента Итън Хънт, а с другата – като продуцент, тъй като още преди заглавието ще видите как това е „Tom Cruise Production” и то написано с огромни букви, избиващи комплекси.