Ревю: „Дюн – Част 1“ (Dune)

Трябва да си кретен, за да се ваксинираш, заради „Дюн“. Знам го от опит, понеже аз също съм кретен, макар и по съвсем други причини. Затова когато злата съдба /под „съдба“ имайте предвид бате Кацаров/ ми даде избор дали да си туря иглата, за да преживея „Дюн“ на кино, реших да тегля една майна на „съдбата“ и да го гледам вкъщи. Вярно, че не мога да сравнявам 55 инча с IMAX, но не всичко що е по-голямо е по-добро. /поне така твърдят жените, които преди Вас са излизали с негри/ Нещо повече – ако трябваше да изтърпя слухово-скопените композиции на Ханс Цимър на по-високи децибели в киносалона, най-вероятно щях да ида и да се изкашлям в лицето на прожекциониста, за да прекъсне незабавно общата зрителска агония.

Да гледате „Дюн – Част 1“ вкъщи не е грях, особено когато минусите изпъкват на всякакъв екранен формат. Несъмнено калибърът на някои от сцените му ще се усети в пълен аспект, ако се зърне на кино, но за 150 минути „Част 1“ съдържа притеснително малко моменти, в които си казах „Брей, това си струва да се види на грамадно бяло платнище!” Да приемем че имаше еквивалент на спектакъл – имахме два-три пустинни червея в близък план и още толкова мънишота на Аракис, които събуждаха вълнуващи възприятия. Но… това ли беше всичко? Къде беше зрелището? В онази престъпно комична Пърл Харбър-style атака, която би била позор за портфолиото на всеки режисьор? Айде, моля Ви се! Ами съспенсът? Не ми казвайте, че някой се е напрегнал в сцената, където земният червей е на път да погълне комбайната за подправки, защото ако е така, трябва да се прегледаде от невролог. Ами драмата? На кого му пука за персонажи, които изглеждат малко по-реалистично от модели в 3-D приказка? За филм, утилизиращ практически нескончаем lore, „Дюн – Част 1“ е загадъчно постен, на места даже досаден и изпълнен с повече мъртви кадри от снимките на „Rust“.

Ревю: „Аквамен“ (Aquaman)

Ако някой непознат ми беше казал, когато се събудих вчера, че няколко часа по-късно ще гледам епос за лъмбърсексуален шаран, най-вероятно щях да го зашлевя инстинктивно, но не защото мразя шараните, а защото щях да реагирам импулсивно, че непознат е стоял в спалнята ми, точно преди да се събудя. Също така щях да отделя няколко секунди, за да направя пълна преоценка на житейските си избори, които са ме принизили до такова ниско стъпало, че по собствено желание да дам истински пари, за да прекарам два часа със съответния шаран и неговите тинести авантюри, предназначени за дрогирани сърфисти. Но, както са казали древните траки, „човек и добре да живее, пак се натриса на DC филм” и в случая името му е „Аквамен“, което, както добре знаете, на български се превежда като „Св. Кольо“, а на мъртвия език на индианците хопи означава „Пикаещият-в-океана.“

Знам какво си мислите, но грешите. Бидейки наречен Аквамен, специалното умение на този влажен супергерой не е да пие отходни течности и да сере хайвер. Напротив, неговото кардинално умение е да спасява DCЕU, точно когато всички бяха вдигнали ръце от нея. Знаете, че от известно време над коалицията DC/WB е надвиснал черен облак и този облак не идва от мръсния въздух на София, а от драматичните кадрови промени, развиващи се в студиото. Бенджамин Афлек е под въпрос за следващ Батман и този въпрос е „Може ли алкохолизмът да се изцери с електрошокова терапия?”, а Хенри Кавил също измърмори под мустак /схванахте ли?/, че предпочита да отиде в телевизията, вместо пак да нахлузи поизцапаните гащи на Супермен. Клетата Ейми Адамс и тя не ще остане дълго подир него, което поставя DC в изключително неблагоприятна позиция да търси нови главни актьори баш по средата на т.нар. си „вселена“. Единственият плъх, останал на борда на потъващия кораб, поради простата причина, че няма къде другаде да иде, освен обратно в катуна си, е Джейсън Момоа. Казано на нАучен език, в момента DCEU е в състояние на максимална ентропия и “Аквамен” е едно от финалните им издихания, от успеха на което зависи бъдещето на много други техни ключови фигури, като например това на Бари Анал.

Ревю: „Лигата на справедливостта“ (Justice League)

Световният езиков запас е толкова богат, че повечето държави си има собствена дума за „лайно”. Така например, в Германия е „scheiße”, в Румъния е „rahat”, в Япония е „うんち”, а снощи разбрах, че в САЩ вече е „Justice League”. Всъщност, подобна аналогия не е особено коректна, защото създава лошо име на истинските лайна. Истинските лайна имат реална полза за човечеството – с тях фермерите облагородяват почвата, а Беър Грилс си прави протеинови шейкове – докато от „Лигата на справедливостта” няма абсолютно никаква полза. Дълго може да се дебатира дали новият продукт на DC е един от най-тъпите филми на 2017г. и отговорът винаги ще бъде „Да!”, защото ако в света на изкуството има нещо, което е по-депресиращо и по-гротескно от гола фотосесия на Стивън Хокинг, то това е „Лигата на справедливостта”.

4етири години след като Кал-Ел падна на къра в „Мъж от стомана”, DCEU започна постепенно да се разраства като странна буца по тялото на лъчево болен. Последва агонизиращата промивка на стомаха „Батман срещу Супермен” и екранният еквивалент на автобусна катастрофа с инвалиди, наречен „Отряд самоубийци”, а само преди няколко месеца зрителите с ХХ хромозоми бяха зарадвани с Крис Пайн в „Жената чудо”. Тези кратки интрота имаха за цел да представят Големите Козове на DC, крити в ръкава на дрехите им за умиралка, и сега е време картите да се свалят на масата, защото „Лигата на справедливостта” трябваше да бъде фул хаус… но се оказа фул хаос.

Ревю: „Конан Варварина“ (Conan The Barbarian)

Всички знаеха, че „Конан” ще е тъп. Всички очакваха, че ще се окаже провал. Никой не искаше да се занимава с него; никой не вярваше, че има нужда от направата му. Доста хора ме питаха защо самоволно желая да си губя времето и парите за тоя булкрап. Една от тях бе касиерката в киното. Не й отговорих, тъй като реших да се правя на strong silent type, но тя сама прочете отговора по треперещите ми ръце, които вяло подадоха смачканата и изпотена банкнота от 12 лева за билет. Когато влязох в тъмната зала, ме обзе някакво странно успокоение – от онези, обземащи самоубийците в последния миг, преди да се хвърлят пред маршрутката. Знаех в какво се забърквам, ала въпреки всичко – изобщо не очаквах какво ще ми се случи. Защото „Конан” е наистина тъп. Но той е нещо много повече. Той е това, на което тъпите филми искат да приличат – той е техният тартор, техният командир и бригадир. „Конан” е същността на холивудската тъпота, излъскана и поставена на пиедестал, за да се вижда отдалече и от всички. Той е ръждивата стърготина, която се търкаля по дъното на кино варела, той е ароматът, излизащ от пукната комунална тръба в старчески дом, той е апотеозът на холивудската трагедия не в 1, не в 2, а в цели 3 шибани D-та.

Силни думи, сигурно ще кажете Вие. Млъкнете и не ме прекъсвайте! Не само, че думите ми са доста меки, но и самият аз нямам нужния езиков капацитет, за да опиша истинските си чувства към този филм. Не, извинявам се, още не съм убеден, че това може да мине за „филм”. По-скоро наподобява плахия опит на самоук кинодеец, който завчера е купил първата си камера и е навил няколко махленски цигани да се снимат в аматьорския му проект. Не знам дали усещате, но ревюто ми ще е приятно хейтърско, така че ако някой е харесал долуописания продукт, би трябвало вече да спира да чете. Или най-добре – да спира да диша, защото минус един фен на модерния „Конан” е плюс един светъл ден за човечеството. Също така, ревюто съдържа много важни спойлери, които ще опропастят експириънса от гледането на филма – така например, ще стане ясно, че Конан бил варварин /say what?/, че баща му бива убит /oh, the drama!/ и че накрая всичко завършва щастливо. /booo!/ Ако искате тези неща да си останат изненада за Вас, моля преминете директно към края на ревюто. /или към прозореца на петия етаж, Ваша си работа/