Ревю: „Дюн – Част 1“ (Dune)

Трябва да си кретен, за да се ваксинираш, заради „Дюн“. Знам го от опит, понеже аз също съм кретен, макар и по съвсем други причини. Затова когато злата съдба /под „съдба“ имайте предвид бате Кацаров/ ми даде избор дали да си туря иглата, за да преживея „Дюн“ на кино, реших да тегля една майна на „съдбата“ и да го гледам вкъщи. Вярно, че не мога да сравнявам 55 инча с IMAX, но не всичко що е по-голямо е по-добро. /поне така твърдят жените, които преди Вас са излизали с негри/ Нещо повече – ако трябваше да изтърпя слухово-скопените композиции на Ханс Цимър на по-високи децибели в киносалона, най-вероятно щях да ида и да се изкашлям в лицето на прожекциониста, за да прекъсне незабавно общата зрителска агония.

Да гледате „Дюн – Част 1“ вкъщи не е грях, особено когато минусите изпъкват на всякакъв екранен формат. Несъмнено калибърът на някои от сцените му ще се усети в пълен аспект, ако се зърне на кино, но за 150 минути „Част 1“ съдържа притеснително малко моменти, в които си казах „Брей, това си струва да се види на грамадно бяло платнище!” Да приемем че имаше еквивалент на спектакъл – имахме два-три пустинни червея в близък план и още толкова мънишота на Аракис, които събуждаха вълнуващи възприятия. Но… това ли беше всичко? Къде беше зрелището? В онази престъпно комична Пърл Харбър-style атака, която би била позор за портфолиото на всеки режисьор? Айде, моля Ви се! Ами съспенсът? Не ми казвайте, че някой се е напрегнал в сцената, където земният червей е на път да погълне комбайната за подправки, защото ако е така, трябва да се прегледаде от невролог. Ами драмата? На кого му пука за персонажи, които изглеждат малко по-реалистично от модели в 3-D приказка? За филм, утилизиращ практически нескончаем lore, „Дюн – Част 1“ е загадъчно постен, на места даже досаден и изпълнен с повече мъртви кадри от снимките на „Rust“.

Ревю: „Блейд Рънър 2049“ (Blade Runner 2049)

Много хора обявиха  „Блейд Рънър 2049” за визуален шедьовър и са прави, защото той е точно това. И нищо повече. Тридесет и пет години след вечната класика на Ридли Скот, която продължава да е стълб за научната фантастика в киното – не просто като жанрова супернова, но и като безпрецедентен world-building – продължението му не е нито едното от двете. Здраво стъпил върху гърба на титана Роджър Дийкинс, канадското чудо Дени Вилньов рисува разкошна авансцена, впечатляваща с носталгичен футуризъм, но изолирана от дълбочината на предшественика си. Алфред Хичкок е казал, че трите най-важни неща за всеки филм са сценарий, сценарий и сценарий, ала „Блейд Рънър 2049” е задвижван само от един елемент. И той е опаковката.

Ще започна с лошото, докато съм в афект – сюжетът на „Блейд Рънър 2049” е пълна дупка. 30 години след събитията от първия филм, блейд рънърите продължават да ловят хуманоиди, за да ги „пенсионират”. Един от тях е героят на Раян Гослинг – офицер К – който работи в Lа Lа LAPD и е натоварен с озаптяването на аскета Сапър Мортън /Дейв Батиста/, но вместо поредната рутинна задача, К попада на мистерия, която ще го отведе до бившия му колега Рик Декард /Харисън Форд/. Нищо особено, нищо невиждано или пионерско. Класически макгъфини, предвидима развръзка и излишно разточително повествование, което може да накара много зрители да заспят и сънуват електрически овце. На хартия изглежда така, сякаш имаме перфектната комбинация между нео-ноар детективска история и фантастичен екшън с екзистенциален оттенък, но реално получаваме грабнати оттук-оттам мотиви – леко зачекнати, след което подминати в бързината и недовършени в някаква консистентна форма.