Ревю: „Имало едно време в Холивуд“ (Once Upon a Time In Hollywood)

Точно като сън в лятна нощ, за какъвто е предвиден, „Имало едно време в Холивуд“ е сюрреалистична, хаотична, хумористична, разточителна и подсъзнателно ретроспективна фантазия, конструирана в ума на най-продуктивния съвременен кино-поклонник. Деветият филм на Куентин Тарантино е кариерен апогей, генериращ артифициален свят, съставен от действителни лица и имагинерни подправки, където тънката линия между автор/актьор/зрител е безкомпромисно зачертана, а единственият смисъл е жизнерадостната липса на такъв. „Имало едно време в Холивуд“ е изумителна ода за/във/на Холивуд, компилиращ жанрове, стилове и тоналности, впрягащ както творческия максимум на създателя му, така и артистичния талант на всички пионки в лукавата му игра с аудиторията.

Бясно галопиращ във въображението си, като дете, чието сърце препуска след края на първата му кинопрожекция, но в същото време използващ кинематографични умения на ерудиран ветеран, Тарантино ни поднася своята версия на фенбойско писмо към индустрията, с която е закърмен. Трябва да призная, че винаги съм възприемал Тарантино като ходещо противоречие – на някои места имам чувството, че е роден на снимачна площадка, на други сякаш няма абсолютно никаква идея. Тази му черта присъства и тук, но вече осъзната и целенасочена. Тук Тарантино вече разкрива цялата си същност без да завоалира, а именно – имитатор, възпитан с киното на 60-те, овладял техническите аспекти до съвършенство и използващ наученото, за да поднесе своя хиперболизиран реверанс към ерата, оформила го като режисьор. И като такъв, „Имало едно време“ е най-интимният и най-неТарантиновският му филм.

Няколко въпроса към „Ad Astra“

Започвам с необходимото уточнение, че „Към звездите“ не е лош, чисто визуално, макар да е много по-слаб, отколкото трябваше. При излизането от киното бях на кантар дали да се оставя да ми хареса, или да го намразя. Дадох си аванс от 24 часа, което явно беше грешка, понеже точно в тези последващи часове, грубите му минуси започнаха да ме удрят по челото, като негърски член в тясна тоалетна. И така реших да го намразя.

Напълно съм наясно с целта му да бъде фройдистко-дарвинистка психоемоционална одисея в космоса. Наясно съм и че Брад Пит се е навил, само защото други красиви човеци като Деймън, Маконъхи, Гослинг и дори Патинсън вече си имат междузвездни рецитали и той не смята да остава по-назад. Наясно съм също, че Джеймс Грей е искал да направи метафорична фантастика с личен елемент, но без да си дава зор. Единственото, с което не съм наясно е как „Към звездите” има самочувствие за голям екран, при условие че, дори да игнорираме белите петна в сюжета, които са повече от белите петна по дивана за кастинги на Харви Уайнстийн, всичко в него е отдавна гледано. Тонално неуравновесен, замърсен с множество вредни асоциации /както умишлени, така и неволни/, и подклаждан от всеобща инертност /не само в повествованието, но и в лирическия герой/, „Към звездите“ е много неща, но нищо цялостно. /следват спойлери!/

Първи трейлър на „World War Z“

Пускам тоя трейлър, защото самото му излизане на бял свят е едно малко пре-коледно Чудо. Филмът по книгата на Макс Брукс „Z-та Световна Война” беше пронизан от толкова брутални проблеми в продукцията си, че много хора /вкл. един от продуцентите и главен играч – Брадли Пит/ бяха вдигнали ръце и не очакваха въобще да стигне до кината.

Ревю: „Агент Солт“ (Salt)

След изтощителното за четене/разбиране ревю на „Генезис”, е време да върна блога в нормалните му релси, които както добре знаем, са ситуирани на нивото на тоалетната чиния. И какъв по-правилен екземпляр за дисекция в горещия летен следобед, от последния опит на Анджелина Джоли да се покаже като корава мъжкарана, на фона на пост-родилната си депресия? Този път обаче, тя няма просто да рита задници, а ще го прави под закрилата на закона, в ролята на агентка на ЦРУ, и то не коя да е, а небезизвестната „Агент Солт”.

„Агент Солт” е филм, който едва ли щяхте да забележите, ако постерът му не се отличаваше с изпъкналата гръдна обиколка на кака Джоли и похотливо перверзните й нацупени устни. Но това не е защото в него няма да откриете нищо ново или интересно, а защото ще останете с паразитното усещане, че гледате на кино нещо, което наскоро сте мернали по „Диема”. И това е понеже филмът всъщност не разчита на много, а и колко точно оригиналност може да има в един сюжет за руски шпиони, който да не сме гледали още по времето на VHS ерата от средата на 90-те? В случая, щипката колорит е една и идва точно от Анджелина, която определено успява да отличи филма над посредствената бълвоч, макар че дори грациозните й напъни не го спасяват от неизбежната съдба да служи като подпиралка под нечия счупена маса, когато излезе на DVD.