You are currently browsing the tag archive for the ‘Брадли Купър’ tag.

Снощи се разхвърляха Бафтите, а същинските Оскари пристигат след 13 дни и на 14-тия никой няма да си спомня за тях. /за читателите ми от Алфа Кентавър пояснявам – 13 земни дни/ Филмите, номинирани в категорията „най-добър” тази година, са колекция от драмедии, повечето от които отговарят на едно и също условие – базирани са на що-годе истинска история, боравят с невралгични теми като расизъм и феминизъм, и поне 50% са номинирани от лицемерие. Също така в цели два от тях се говори за черни пантери, но и в двата те са добрите, така че спокойно.

2019

Направих си труда да ги прегледам и вече съжалявам, че го направих. Ща не ща обаче, те са селектирани като елита на 2018-та, затова реших да им отделя по един абзац от кумова срама, колкото да поддържам заблудата, че това е блог за кино.

Прочетете остатъка от публикацията »

Сезонът на абитуриентските балове е в разгара си, но вместо да ходя да гледам такива, като нормален pervert, аз ходя на кино. Този уикенд рискувах с „Поредният ергенски запой”, който по-надолу ще бъде наричан просто „ПЕЗ 2”, но не само защото е прост, а защото всеки един спестен символ в ревютата ми е спечелен миг от приключението, наречено „живот”. А и не толерирам подобни преводачески своеволия – как може нещо да е „поредно”, след като предишното е било „последно”? Та, „ПЕЗ 2” бе филмът, който реших да гледам, пренебрегвайки правилото си да не се доверявам на нищо с повече от десет продуцента. И сега усилено се чудя какво да напиша за заглавие, за което няма какво да се пише. Какво да кажа за лента, за която няма нищо за казване? Какво да анализирам във филм, който всъщност е дословно копие на първия, но patch-нат до версия 2.0?

Тайфата се завръща… а на нас ни се повръща.

Трябва да започна с признание, което съм споделял единствено на свещеника в кабинката за изповеди, точно след като си вдигнах гащите – първият „ПЕЗ” бе безмозъчен боклук от земеделски тип и все още се боря да пресметна какъв будала трябва да е някой, за да го хареса. О, не, не ми се заревавайте колко OMG смешен бил и колко LOL-ове генерирал и т.н. врясъци на келеши с неработещи неврони. Първият „Запой” бе изпълнен с толкова жалък и предвидим хумор, че не го спаси нито красотата на Брадли Купър, нито тъпотата на Зак Галифианакис. Единственото, което го спаси бе сравнително оригиналният му замисъл и фактът, че по някаква необяснима за мен причина, „ПЕЗ” се превърна в най-доходоносната R-rated комедия сл. Хр. И не само това, ами дори спечели Златен глобус за най-добра комедия, което вече преля чашата /буквално, тъй като в момента, в който разбрах това, си наливах чаша с пепси и тя преля/ и ме накара да го мразя до дъното на душата си. Такъв съм си – мразя неща, които биват промотирани като африкански диаманти, а всъщност носят качествата на въглен с аромат на газ гризу.

Прочетете остатъка от публикацията »

Бях си обещал да не гледам този филм. Бях си обещал да се дистанцирам от всичко, което съдържа мутрата на Брадли Купър в себе си, освен ако не е режисирано от Тод Филипс, но ето как нещата не винаги се подреждат според плановете ни. Така например, планът ми за тази утрин бе да се наслаждавам на петъчния ден на майстора, а не да губя два часа от живота си в писане на неща, които само специално докоснати от Тангра ще прочетат без да получат остри симптоми на марсилска треска. След гледането на „Високо напрежение” обаче, нещо в мен издаде предсмъртен вопъл и умря в гърчове. Дали това е била финалната ми мозъчна гънка или последният ми останал здрав нерв, може само да се спекулира. Всъщност истината е, че за „Високо напрежение” трябва да се напише нещо негативно, защото иначе ще остане в аналите на историята като добър филм, докато според моя изтерзан анал, той изобщо не се оказа такъв.

Сигурно се чудите какъв е менталният ми проблем, щом пак смятам да плюя по филм, за който се четат основно добри отзиви и то от „сериозни” критици в „реномирани” сайтчета за словоблудства. И за да не тръгвам накриво още от втория абзац искам да уточня, че филмът не е тоталният траш, за който може би ще се опитам да Ви го обрисувам – той е занимателен и с очевиден потенциал, който можеше да бъде разгърнат до нещо, което да се превърне в действително добре заснета история. Проблемът на „Високо напрежение” обаче се корени отново в жанровата му шизофрения, която разкрачва заглавието на няколко фронта, на всеки от които постига тотална загуба. Не го спасяват нито ръководството на Нийл Бургер /който режисира силно надценения и плашещо предвидим „Илюзионист” през 2006-та/, нито краткото участие на Боб Де Ниро в една от малкото си сериозни роли напоследък. Не го спасяват и визуалните изгъзици, които тук-таме са пльоснати из филма, за да радват изтънчените диоптри на ценителите. Не, „Високо напрежение” е ненужен филм /по-безполезен и от еднокопитно, заразено със сап/, независимо колко много се старае да ни спечели.

Прочетете остатъка от публикацията »

август 2020
П В С Ч П С Н
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31  

Creative Commons License

E-mail: cinemascrotum@yahoo.com

Protected by Copyscape

Посещения

  • 3 620 460 пъти