You are currently browsing the tag archive for the ‘Арнолд Шварценегер’ tag.

Представете си алтернативна вселена, в която хората имат едноцифрен IQ. Някъде там се развива действието на “Терминатор Г” – филм, който е толкова умствено изветрял, че ако някога хвърлите DVD-то му в контейнер за смет, никой няма да го разпознае сред останалите боклуци. Забравете всичко, което знаете за поредицата, понеже няма да Ви е нужно. Всъщност, по-добре изобщо не си правете труда да свързвате филмите на Камерън с този, защото може и да получите мозъчен кръвоизлив. Приемете просто, че новият „Терминатор” всъщност е старият „Терминатор”, само че няма нищо общо с него, тъй като събитията се случват в нова реалност, обаче по същото време. Ако звучи объркващо, значи съм го описал правилно. А ако Ви звучи тъпо, значи съм го описал перфектно. „Терминатор Г” е агонизиращо преживяване, сравнимо с това да наблюдавате как някой Ваш близък бива изключен от животоподдържащите системи, а пиукащата машина отброява последните му сърдечни сигнали. Горе-долу така се чувствах и аз, докато го гледах – сякаш някой бавно умъртвява част от детството ми.

TG

Цялата чистота и ефективност на Т1 и Т2 е отишла на майната си, заменена от ненужно комплицирани сюжетни завъртулки и персонажи, които ти се иска да удушиш с голи ръце. Едно време имахме семпла, но работеща концепция – робот се връща във времето, за да убие някого. Сега имаме натруфена история за няколко робота, върнати във времето; плюс добър робот-дядо; плюс син, който се връща във времето, за да убие майка си, докато в същото време роботът-дядо, заедно с биологичния баща и майката отиват напред във времето. Главозамайващо, не мислите ли? Убеден съм, че Джеймс Камерън вече съжалява, че през 1984 година е продал правата на франчайза за $1, макар че ако трябва да се оценява на базата на „Терминатор Г”, цената можеше и да е по-ниска. Тъжното е как почти митологичната фигура на Терминатора е обезкостявана пред очите на възмутените си фенове, а още по-тъжно е, когато икони като Шварценегер погребват името си в подобна клоака, само за да спечелят пари за нафтата на танка си.

Прочетете остатъка от публикацията »

Би трябвало да си го знаете, но нека поясня отново – „ревюто” е насвяткано с цял патрондаш от спойлери, така че го четете на своя глава.

Те се завърнаха! Култовите екшън икони, които красяха обложките на видеокасетите от началото на 90-те /и съвсем скоро ще красят интероиора на старческия дом в Бевърли Хилс/ се събират отново накуп и оставят след себе си друг куп от мъртви вражески тела. Те са много, те са силни, те са непобедими и въпреки че се борят усилено с дископатията, никой не може да им се опре, освен коварната подагра. Добре, достатъчно старчески хумор за две изречения, спирам. „Непобедимите 2” всъщност не заслужава чак такъв хейт. Да, кретенията му е смазваща, но в него има нещо – някакъв чар, някакво обаяние, някаква притегателна сила, караща Ви да си припомните добрите стари времена, когато героите представляваха буци от мускули, уанлайнерите се сипеха като огън и жупел, а екшънът беше директен и безпощаден, без CGI екрани и PG-13 ограничения.

Стартирам със смелото изказване, че „Непобедимите 2” е в пъти по-добър от първия. Това, разбира се, не е завиден подвиг, като се има предвид, че „Непобедимите” бе едно от най-нескопосаните прахосвания на кино лента за 2010-та и единствената причина Златните малинки да го подминат с пренебрежение за Worst Picture бе, че включването му би обидило останалите филми в същата категория. Стойността на „Непобедимите” беше съизмерима с материал, евакуиран от дебелото черво, а основният му дефицит бе и отговорникът за съществуването му – котаракът на стероиди Силвестър. Италианският жребец показа, че най-вероятно може да носи две дини под една мишница /като се имат предвид могъщите му мишци/, но определено не може да играе в главната роля и режисира едновременно. Най-вероятно защото за второто се иска функциониращ мозък, а кръвта от неговия се е стекла по вените на ръцете му long time ago.

Прочетете остатъка от публикацията »

Арнолд Шварценегер се завръща в първата си главна роля след поддържащата му  такава на лосанджелийски губернатор. Малко одъртял, малко поочукан от дългите години бюрокрация, но все такава планина от мускули и каризма, Арнолд доказва, че старческите петна по бицепсите  му може и да са се мултиплицирали, но австриецът все още не е твърде стар за това лайно. (not too old for this shit)

Прочетете остатъка от публикацията »

Трета поредна година, трети римейк на шварценегерска класика. След „Хищници” и „Конан Българина”, сега идва ред на поредното емблематично заглавие от филмографията на бившия австрийски селянин, а именно – „Зов за завръщане”. И също като преждеспоменатите изцепки, новата версия пропада под солидарната тежест на фенските очаквания и некадърността на създателите му. „ЗзЗ” /дори инициалите му са заспали/ е глупавичък и лишен от съдържание, но за сметка на това представен с агресивната режисура на човек, който няма нищо /нито кариера, нито бъдеще в Холивуд/ за губене. Дали заради факта, че бе една от първите ленти, които наблюдавах в пост-комунистическо кино, или заради това, че гледките на пръснати глави и откъснати ръце се запечатаха накриво в пустошта на малолетното ми черепче, но съхранявам максимално добри чувства към първия „Зов за завръщане”. Това несъмнено е филм, издържал проверката на времето. Римейкът обаче е друга работа – той е лъчезарно просташки, не носи никаква емоция и не би издържал семпла IQ проверка, а камо ли такава на времето.

„Get your ass to Mars!“

В името на свещената обективност трябва да уточня, че това всъщност не е ни remake, ни reboot, най ми е „reimagining“ /каквото и да означава това/, ала семантиката не променя нищо – лайното си е лайно, с каквито и художествени термини да го опишеш. Твърде свободно базиран на разказа на Филип К. Дик “We Can`t Remember It For You Wholesale” /макар и не така свободно, както Верховната версия/, модерният „ЗзЗ” не може да се доближи и на лакът брада от предшественика си, затова и не се опитва да го прави. Всъщност, ако трябва да бъда честен, не забелязах да се опитва да прави каквото и да е. Освен да го докарва на лъскав, динамичен и настръхващ козината екшън, който безспорно е ефектен, но бързо омръзва, особено за хора с нисък attention span. Разказът на Филип К. Дик заслужава много повече от типичния „филм-превърнат-във-видеоигра”, но за съжаление продуктът на Лен Уайзман е точно това – двучасов калейдоскоп от бясно стрелкащи се текстури, чиито хаотични движения лесно могат да Ви докарат симптоми на въртоглавица. Не се шегувам, новият „ЗзЗ” е от онези съвременни блокбъстъри, които едва ли ще бъдат оценени от зрители без гейм-контролер в ръцете. В него има повече игрови похвати, отколкото кинематографични такива, започвайки от quest-style разследване, third-person adventure, car racing, та чак до jump & run епизод върху движещи се асансьорчета. Някъде между тези кухи блокове от предвидимост и стряскащи клишета имало и „филм”… поне така разправят.

Прочетете остатъка от публикацията »

май 2018
П В С Ч П С Н
« Апр    
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031  

Join 317 other followers

Блог класация

Creative Commons License

E-mail: cinemascrotum@yahoo.com

wordpress visitor counter

Tyxo.bg counter

Protected by Copyscape

Посещения

  • 3,222,824 пъти