Ревю: „Терминатор: Мрачна съдба“ (Terminator: Dark Fate)

Ако някой ми беше казал, че след достойния за заличаване от всички възможни носители, „Терминатор: Джинийзъс”, клетите ние /но най-вече Шварценегер/ ще доживеем друг Терминатор /пак с Шварценегер/, най-вероятно щях да кажа „Ха-ха-ха!”, но щях да го кажа с равен тон, защото не е смешно. По-скоро е трагикомично, също като торта, летяща към лицето на печален клоун във френски цирк, когото публиката аплодира от съжаление. В настоящия случай, тортата е направена от втасали изпражнения на чумаво прасе, а клоуните са онези, прочели сценария на „Терминатор: Мрачна съдба“ и решили, че звучи напълно безвредно.

Да получиш предложение за участие в блокбъстър на име „Терминатор: Еди-коя-си-серия-след-втората“, и то ако си артист в низшия спектър на IMDB, сигурно води до същите емоции, които са изпитвали жертвите на Майкъл Джаксън, когато са получавали покана да прекарат нощта в имението му – първоначална еуфория, последвана от неприятни преживявания и в ретроспекция най-лошите решения на живота им. Но ако има нещо по-ужасно от това да участваш в подобна помия, то е да я гледаш. В случая дори не съм сигурен защо го направих. Дали защото „Мрачна съдба” е първият след „Т2”, в който Джеймс Камерън има някакъв креативен контрол или защото връща обратно една от най-големите bad-ass героини в историята на киното? /което обаче не бива да й казвате, понеже „лош гъз” е обида за жена, дори да е на 63 години/ Може би причината, задето му дадох шанс, бе във факта, че прави това, което самият аз винаги съм искал да направя – игнорира всички продължения след „Денят на страшния съд”. /следват спойлери!/

10 неща, които разбрах от „Хищникът“ (SPOILERS!)

Гледах оригиналния „Хищник” с Арнолд Шварценегер за първи път, когато бях на 7 години. С родителите ми бяхме на гости на семейни приятели – едни от малкото навремето, които притежаваха високотехнологичната машина, наречена „видео”. По тази футуристична контрапция вървеше пиратска видеокасета с филм, който никой от останалите не гледаше, сякаш по-скоро за фон. И докато възрастните говореха за техните си неща, аз наблюдавах хипнотизиран и откъснат от реалността как група мускулести американци се надлъгват с извънземен грозник. Не отвърнах поглед до финалния кадър, а малко по-късно същата вечер стана ясно, че съм хванал дребна шарка. /true story/ Започвам с този лирически увод, за да сте наясно, че първият „Хищник” ме маркира двойно – от една страна остави траен отпечатък в малолетното ми съзнание, а от друга – остави временни такива по тялото ми.

Затова не бива да се изненадвате, че имам сантиментално изкривяване към франчайза и досега всячески опитвах да се примирявам с прогресивния му резил. Когато научих, че Шейн Блек ще режисира ново продължение за рептилоподобния ловец, бях доволен и обнадежден. Когато изгледах първия трейлър, останах смутен, но все още умерен оптимист. Ала когато вчера излязох от киното след “The Predator”, вече бях не само начумерен и асоциален, но и лишен от разсъдък в продължение на часове. Филмът ме запрати в такава емоционална кочина, че ми трябваше цяло денонощие, за да мога изобщо да се отърся от дегенеративния му ефект. Бях твърдо решен да не пиша пространствено „ревю”, затова и няма да го правя. Но тъй като се чувствам длъжен да изчистя негативната енергия на “The Predator” от съзнанието си по някакъв начин, ще изброя едва десет от най-радикалните му слабости. А те са Много. Повече.

Ревю: „Терминатор: Генисис“ (Terminator Genisys)

Представете си алтернативна вселена, в която хората имат едноцифрен IQ. Някъде там се развива действието на “Терминатор Г” – филм, който е толкова умствено изветрял, че ако някога хвърлите DVD-то му в контейнер за смет, никой няма да го разпознае сред останалите боклуци. Забравете всичко, което знаете за поредицата, понеже няма да Ви е нужно. Всъщност, по-добре изобщо не си правете труда да свързвате филмите на Камерън с този, защото може и да получите мозъчен кръвоизлив. Приемете просто, че новият „Терминатор” всъщност е старият „Терминатор”, само че няма нищо общо с него, тъй като събитията се случват в нова реалност, обаче по същото време. Ако звучи объркващо, значи съм го описал правилно. А ако Ви звучи тъпо, значи съм го описал перфектно. „Терминатор Г” е агонизиращо преживяване, сравнимо с това да наблюдавате как някой Ваш близък бива изключен от животоподдържащите системи, а пиукащата машина отброява последните му сърдечни сигнали. Горе-долу така се чувствах и аз, докато го гледах – сякаш някой бавно умъртвява част от детството ми.

Цялата чистота и ефективност на Т1 и Т2 е отишла на майната си, заменена от ненужно комплицирани сюжетни завъртулки и персонажи, които ти се иска да удушиш с голи ръце. Едно време имахме семпла, но работеща концепция – робот се връща във времето, за да убие някого. Сега имаме натруфена история за няколко робота, върнати във времето; плюс добър робот-дядо; плюс син, който се връща във времето, за да убие майка си, докато в същото време роботът-дядо, заедно с биологичния баща и майката отиват напред във времето. Главозамайващо, не мислите ли? Убеден съм, че Джеймс Камерън вече съжалява, че през 1984 година е продал правата на франчайза за $1, макар че ако трябва да се оценява на базата на „Терминатор Г”, цената можеше и да е по-ниска. Тъжното е как почти митологичната фигура на Терминатора е обезкостявана пред очите на възмутените си фенове, а още по-тъжно е, когато икони като Шварценегер погребват името си в подобна клоака, само за да спечелят пари за нафтата на танка си.

Ревю: „Непобедимите 2“ (The Expendables 2)

Би трябвало да си го знаете, но нека поясня отново – „ревюто” е насвяткано с цял патрондаш от спойлери, така че го четете на своя глава.

Те се завърнаха! Култовите екшън икони, които красяха обложките на видеокасетите от началото на 90-те /и съвсем скоро ще красят интероиора на старческия дом в Бевърли Хилс/ се събират отново накуп и оставят след себе си друг куп от мъртви вражески тела. Те са много, те са силни, те са непобедими и въпреки че се борят усилено с дископатията, никой не може да им се опре, освен коварната подагра. Добре, достатъчно старчески хумор за две изречения, спирам. „Непобедимите 2” всъщност не заслужава чак такъв хейт. Да, кретенията му е смазваща, но в него има нещо – някакъв чар, някакво обаяние, някаква притегателна сила, караща Ви да си припомните добрите стари времена, когато героите представляваха буци от мускули, уанлайнерите се сипеха като огън и жупел, а екшънът беше директен и безпощаден, без CGI екрани и PG-13 ограничения.

Стартирам със смелото изказване, че „Непобедимите 2” е в пъти по-добър от първия. Това, разбира се, не е завиден подвиг, като се има предвид, че „Непобедимите” бе едно от най-нескопосаните прахосвания на кино лента за 2010-та и единствената причина Златните малинки да го подминат с пренебрежение за Worst Picture бе, че включването му би обидило останалите филми в същата категория. Стойността на „Непобедимите” беше съизмерима с материал, евакуиран от дебелото черво, а основният му дефицит бе и отговорникът за съществуването му – котаракът на стероиди Силвестър. Италианският жребец показа, че най-вероятно може да носи две дини под една мишница /като се имат предвид могъщите му мишци/, но определено не може да играе в главната роля и режисира едновременно. Най-вероятно защото за второто се иска функциониращ мозък, а кръвта от неговия се е стекла по вените на ръцете му long time ago.