Няколко въпроса към „Ad Astra“

Започвам с необходимото уточнение, че „Към звездите“ не е лош, чисто визуално, макар да е много по-слаб, отколкото трябваше. При излизането от киното бях на кантар дали да се оставя да ми хареса, или да го намразя. Дадох си аванс от 24 часа, което явно беше грешка, понеже точно в тези последващи часове, грубите му минуси започнаха да ме удрят по челото, като негърски член в тясна тоалетна. И така реших да го намразя.

Напълно съм наясно с целта му да бъде фройдистко-дарвинистка психоемоционална одисея в космоса. Наясно съм и че Брад Пит се е навил, само защото други красиви човеци като Деймън, Маконъхи, Гослинг и дори Патинсън вече си имат междузвездни рецитали и той не смята да остава по-назад. Наясно съм също, че Джеймс Грей е искал да направи метафорична фантастика с личен елемент, но без да си дава зор. Единственото, с което не съм наясно е как „Към звездите” има самочувствие за голям екран, при условие че, дори да игнорираме белите петна в сюжета, които са повече от белите петна по дивана за кастинги на Харви Уайнстийн, всичко в него е отдавна гледано. Тонално неуравновесен, замърсен с множество вредни асоциации /както умишлени, така и неволни/, и подклаждан от всеобща инертност /не само в повествованието, но и в лирическия герой/, „Към звездите“ е много неща, но нищо цялостно. /следват спойлери!/

„Оскар“ 2019 – най-добрите филми

Снощи се разхвърляха Бафтите, а същинските Оскари пристигат след 13 дни и на 14-тия никой няма да си спомня за тях. /за читателите ми от Алфа Кентавър пояснявам – 13 земни дни/ Филмите, номинирани в категорията „най-добър” тази година, са колекция от драмедии, повечето от които отговарят на едно и също условие – базирани са на що-годе истинска история, боравят с невралгични теми като расизъм и феминизъм, и поне 50% са номинирани от лицемерие. Също така в цели два от тях се говори за черни пантери, но и в двата те са добрите, така че спокойно.

Направих си труда да ги прегледам и вече съжалявам, че го направих. Ща не ща обаче, те са селектирани като елита на 2018-та, затова реших да им отделя по един абзац от кумова срама, колкото да поддържам заблудата, че това е блог за кино.

10 неща, които разбрах от „Хищникът“ (SPOILERS!)

Гледах оригиналния „Хищник” с Арнолд Шварценегер за първи път, когато бях на 7 години. С родителите ми бяхме на гости на семейни приятели – едни от малкото навремето, които притежаваха високотехнологичната машина, наречена „видео”. По тази футуристична контрапция вървеше пиратска видеокасета с филм, който никой от останалите не гледаше, сякаш по-скоро за фон. И докато възрастните говореха за техните си неща, аз наблюдавах хипнотизиран и откъснат от реалността как група мускулести американци се надлъгват с извънземен грозник. Не отвърнах поглед до финалния кадър, а малко по-късно същата вечер стана ясно, че съм хванал дребна шарка. /true story/ Започвам с този лирически увод, за да сте наясно, че първият „Хищник” ме маркира двойно – от една страна остави траен отпечатък в малолетното ми съзнание, а от друга – остави временни такива по тялото ми.

Затова не бива да се изненадвате, че имам сантиментално изкривяване към франчайза и досега всячески опитвах да се примирявам с прогресивния му резил. Когато научих, че Шейн Блек ще режисира ново продължение за рептилоподобния ловец, бях доволен и обнадежден. Когато изгледах първия трейлър, останах смутен, но все още умерен оптимист. Ала когато вчера излязох от киното след “The Predator”, вече бях не само начумерен и асоциален, но и лишен от разсъдък в продължение на часове. Филмът ме запрати в такава емоционална кочина, че ми трябваше цяло денонощие, за да мога изобщо да се отърся от дегенеративния му ефект. Бях твърдо решен да не пиша пространствено „ревю”, затова и няма да го правя. Но тъй като се чувствам длъжен да изчистя негативната енергия на “The Predator” от съзнанието си по някакъв начин, ще изброя едва десет от най-радикалните му слабости. А те са Много. Повече.

Кратко ревю: „Мисията невъзможна: Разпад“ (Mission Impossible: Fallout)

Реших да бъда лаконичен, но не защото това „ревю” ще се самоунищожи след пет минути, а защото има реална опасност да го забравите след две.

Накратко, иде реч за поредната Мишан Импосибал на суперагента Итън Хънт, който, ако все още не сте наясно след пет епизода, е нещо като мургава жрица на любовта – не отказва клиенти, колкото и мръсни да са.