You are currently browsing the category archive for the ‘Ревюта’ category.
Много хора обявиха „Блейд Рънър 2049” за визуален шедьовър и са прави, защото той е точно това. И нищо повече. Тридесет и пет години след вечната класика на Ридли Скот, която продължава да е стълб за научната фантастика в киното – не просто като жанрова супернова, но и като безпрецедентен world-building – продължението му не е нито едното от двете. Здраво стъпил върху гърба на титана Роджър Дийкинс, канадското чудо Дени Вилньов рисува разкошна авансцена, впечатляваща с носталгичен футуризъм, но изолирана от дълбочината на предшественика си. Алфред Хичкок е казал, че трите най-важни неща за всеки филм са сценарий, сценарий и сценарий, ала „Блейд Рънър 2049” е задвижван само от един елемент. И той е опаковката.
Ще започна с лошото, докато съм в афект – сюжетът на „Блейд Рънър 2049” е пълна дупка. 30 години след събитията от първия филм, блейд рънърите продължават да ловят хуманоиди, за да ги „пенсионират”. Един от тях е героят на Раян Гослинг – офицер К – който работи в Lа Lа LAPD и е натоварен с озаптяването на аскета Сапър Мортън /Дейв Батиста/, но вместо поредната рутинна задача, К попада на мистерия, която ще го отведе до бившия му колега Рик Декард /Харисън Форд/. Нищо особено, нищо невиждано или пионерско. Класически макгъфини, предвидима развръзка и излишно разточително повествование, което може да накара много зрители да заспят и сънуват електрически овце. На хартия изглежда така, сякаш имаме перфектната комбинация между нео-ноар детективска история и фантастичен екшън с екзистенциален оттенък, но реално получаваме грабнати оттук-оттам мотиви – леко зачекнати, след което подминати в бързината и недовършени в някаква консистентна форма.
„Днес е добър ден за умиране!” Цитирам, разбира се, писъкът на последната ми мозъчна клетка, която след края на „Flatliners” се покатери върху претенциите на режисьора Нилс Арден Оплев, хвърли се върху реалния му потенциал и си счупи врата от височината. Самият филм е еквивалент на „преживяване, близко до смъртта”, понеже на няколко места почти щях да умра… от срам. Нищо че разказва за красиви младежи, които се самоубиват без да оставят 13 аудио касетки, което, както добре знаете, е любимият ми жанр. Просто „Flatliners” е предназначен за хора в мозъчна смърт и тук даже не говоря за персонажите му.
В общи линии, „Flatliners” е ненужен римейк/сикуъл на Джоуел Шумахер и то дори не на този филм на Джоуел Шумахер, който наистина има нужда от римейк. В далечната 1990-та година, когато оригиналът излезе по кината, той включваше каст от красиви идоли и превърналата се в любима проститутка на САЩ след „Хубава жена” – Джулия Робъртс. До нея Кийфър Съдърленд, Уилям Болдуин и Кевин Бейкън – прекрасни полубогове, които никой не искаше да види мъртви. С други думи, героите бяха симпатични и, малко или много, на зрителите им пукаше за тях. Сега, римейкът/сикуълът на „Flatliners” е оплоден с расово обезпечен каст, включващ извадка от семейството на Мадона – лесбийка, чернокожа, мексиканец, британец и европейка – толкова невзрачни, че не само ще искате да пукнат, но и често ще се разочаровате, когато бъдат съживени.
След „Тъмната кула” не очаквах, че „ТО” ще ми хареса и се оказах прав – не ми хареса.
В главната роля е клоун, който се взема насериозно, ала нека това не Ви заблуждава – филмът не е български. Просто някакъв прогресивно оплешивяващ шут на име Мъдрия Пени, уволнен от четвъртия сезон на “American Horror Story”, плаши група деца като им показва червени балони, останали от митинг на БСП.
Летните блокбъстъри доказват, че между касиерките в кината и тези на обществените тоалетни има нещо общо, а именно – и на двете плащате пари, за да гледате чужди лайна. Днес ще Ви запозная с едно такова, чийто произход започва от пишещата машина на младия Стивън Кинг преди почти 40 години и завършва трагично по кината миналия петък.
„Тъмната кула”… или може би вече е „Афроамериканската кула”, не съм сигурен… е литературен цикъл от набедения за хорър-гуру Стивън Кинг. „Тъмната кула” обаче не е точно хорър, а по-скоро микс от всички познати жанрове, събрани и периодично разбърквани като джибри в бидон, докато качествата им прогресивно почнаха да се занижават с увеличаването на цифрата след заглавието. Специално последните две книги са позор за сай Кинг, но и логично следствие от факта, че са писани след като авторът изпадна в кома и част от него така и не излезе от нея, а именно – частта с добрите романи.
Коментари