You are currently browsing the category archive for the ‘Ревюта’ category.
„Жената чудо” е супергероична клизма с феминистичен оттенък, служеща като огледална версия на „Първия отмъстител”, но с високо съдържание на „силни пички”, които собственоръчно изтребват ¼ от германската армия, разрушават цели църкви, за да се справят с 1 /един/ снайперист и хем са „независими”, хем постоянно разчитат на помощта на мъже. Нямаше да пиша за този нежен тумор, понеже се опасявах, че ще огорча женската си аудитория, но после се сетих, че щом не съм я огорчил с „ревютата” си за „Здрач” и „50 нюанса”, значи няма от какво да се притеснявам.
И така, да започваме, че и на мен не ми се стои в този блог повече, отколкото е необходимо. Сюжетът накратко – амазонската „Принцеса Даяна” /Гал Гадот/ от фригидна колония на FEMEN, ситуирана на о-в Лесбос /където има и две-три негрици, спокойно/ спасява британеца /с американски акцент/ Стив Тревър /Крис Пайн/ и заедно тръгват да борят бога на войната Арес, който мяза на изтрит concept art от финален бос на ролева игра. Звучи епично, но само ако сте дарили мозъка си за медицината и в момента разсъждавате с черния си дроб.
Изминалите абитуриентски балове ме накараха да мечтая за евтини проститутки, а мисълта за тях ме отведе до най-близкия торент-тракер, където попаднах на HD версия на “50 нюанса по-тъмно” и противно на здравия разум си казах “Защо пък не?” По кината в момента цари по-голяма суша от тази в кюлотите на Стоянка Мутафова, а и винаги предпочитам подобни филми безплатно в домашни условия, за да мога да се пипам на спокойствие, тъй като последният път, когато пробвах да мастурбирам в кино, охраната учтиво ме помоли да напусна прожекцията на „Пчеличката Мая”.
Знам какво ще кажете сега – „Скротуме, какво не ти е наред, че си стигнал до „50 нюанса по-тъмно”?, но аз ще Ви опонирам с аргумента, че ако не друго, този филм трябва да се гледа от обща култура, за да може следващият път, когато някой Ви попита, „Гледали ли сте нещо по-тъпо от „50 нюанса сиво“ да имате готов и положителен отговор. Втората част отново е базирана върху подмокрения сън на псевдонима Е. Л. Джеймс /ако не знаете коя е тя, вижте снимки на екипа в Google и търсете из тях глиган с човешки черти/, но в сравнение с първия епизод, който поне имаше наченки на кинематографично достойнство, този е сценариран от съпруга на Е. Л., което автоматично означава, че е сценариран лично от нея, а това го превръща в свинщина от аматьорски калибър.
Ако има нещо общо между Космоса и черепа на късния Ридли Скот, то това е, че и в двете има повече вакуум, отколкото здрав разум. Сякаш беше преди пет години, когато „Прометей” кацна по кината и остави феновете на „Пришълеца” безмълвни, в лошия смисъл. Излишно комплициран с дървена философия и в същото време минус това, заради което хората искаха да го гледат – логична връзка с оригинала и повече ксеноморфи, отколкото тъп екипаж, „Прометей” се оказа духовно порно за интелектуални парцали. Половин десетилетие по-късно, „Пришълецът: Завет” не е нито повече, нито по-малко тъп в идеологично отношение – просто тъпотата му е успоредна, като два отделни канала, водещи до едно и също бунище.
Постерът е готин, това го признавам.
За тези от Вас, които са прекарали последните 38 години в селото от „Селото”, пояснявам че „Завет” е сикуъл на прикуъл за черни пришълци, но не такива, идващи в Европа през Средиземно море, расисти недни! Не-е, става дума за едни лъскави и слузести кокарачи с големи опашки и кисела кръвчица, чието меню включва всичко, което може да бъде импрегнирано по орален начин. Половин десетилетие по-късно, „Завет” продължава вероученията на „Прометей”, този път покачвайки залозите до библейски пропорции и ситуирайки историята в Райската градина, където има много Адам-овци и Еви, Каин + Авел, лукава синтетична Змия и разбира се – класически Апокалипсис. Филмът упорито комбинира научен креационизъм /каквото и да означава това/ с бутафорен телесен хорър, и ако тази смес Ви звучи интригуващо, значи имате нужда от операция на главата, която, уви, да завърши трагично.
„Get Out” е расистки хорър с елементи на тъпа комедия, удобно маскиран като „социален трилър“ /това е жанр?/, за да заблуждава хората, че е нещо повече от това, което е.
Ако четете този текст, значи можете да четете, поздравления! Но което е по-важно – можете да осъзнаете, че четете глупости. Същото обаче не може да се каже за хората, които са прочели сценария на „Конг: Островът на черепа” и са си казали нещо по-различно от „Докарайте шредера!” Последното би било логично решение, ако сте попаднали на разказ, където многоетажна горила jump&run-ва из планини зелени, докато в същото време раздава тукати на военни хеликоптери и Shoryuken-ъперкъти на микро-годзили. Вместо това, дерогативният скрипт е стигнал до продукция, викнати са някакви Големи Имена, чието его да отговаря на размерите на самия Конг, и воала – получаваме най-зрелищния боклук на 2017 до момента. Зрелищен ли казах? О, да! Боклук? Още повече.
Филмът представлява плахия опит на Legendary Pictures да се потупа по гърдите и да се изрепчи на MARVEL, DC и Hasbro, че, видите ли, и те могат да си направят собствена мултивселена. В случая, тя е чудовищна /понеже е пълна с грозни мутанти – Годзила, Кинг-Конг, Джон Ц. Райли/ и името й е MonsterVerse, което звучи супер, но само ако току-що сте духнали 15-те свещички на тортата. Вселената на Legendary е бедна и включва само някакъв гига-гущер и гига-примат, но не бройката, а размерът има значение, нали така? Досущ като тъпите порно актриси, публиката е длъжна да пъшка от екстаз на нещо грозно и миризливо, стига да е едро, черно и венесто. И някои наистина го правят, но на тях им е простено, тъй като са от ония зрители, които обичат да наричат ригидните си мозъчни клетки с галеното име „The One”.
„Капитански дневник, Звездна дата”… не, не, това е от друг филм. „Преди много време в една далечна”… не, и това не става. Чакай малко, ще кажете Вие, “Rogue One” не е ли “Star Wars”? Ами не точно. В смисъл има “stars”, има и “wars”, но няма джедаи, уукита и йоди, а светлинен меч се върти само за пет секунди накрая, така че ако тръгнем да сравняваме, дори “Космически топки” е повече “Star Wars” от него. /и е с по-големи топки/ ОК, преувеличавам – връзката на “Rogue One” с “Нова надежда” е доста интегрална, като интересното е, че се получава нещо средно между прикуъл /защото финалът му стои на минути от началото на “Епизод IV”/ и спиноф. /защото се развива паралелно с други герои/ Не знам какъв е техническият термин в случая /може би „спинкуъл”?/, но ако приемем, че “Star Wars” е едно семейство, то “Rogue One” е странният чичо, с който никой не иска да запознае децата си.
Не казвам, че “Рог 1” не е за деца, тъй като не съм расист и не деля зрителите на деца и старци. Всъщност, „Роуг Едно” е притча за всички възрасти, стига представителите на тези възрасти да са с акъла на 14-годишен мушморок с бъдеще в Бойчиновци. Тонът на филма e по-мрачен от следобед в Шотландия, а атмосферата му е по-депресираща от разходка в музея на Холокоста. От една страна, това е добре, защото “Star Wars” се нуждаеше от по-сериозна трактовка, но тук иде реч за нескопосан и предраматизиран опит за космически боевик, който прави “Звездни рейнджъри” да изглежда като епос на Спилбърг.
Коментари