You are currently browsing the category archive for the ‘Ревюта’ category.
Щом научих, че се готви трета част на “Лоши момчета”, направих това, което всеки нормален човек би направил при подобна вест – погледнах инстинктивно календара, за да проверя дали случайно не съм се върнал с машина на времето в 2009, когато на някого щеше да му дреме. Оказа се, че все още съм в добрата стара 2020, следователно решението за сикуъл ми се стори по-закъсняло и от цикъла на Ким Бейсингър. Но, както се утешават завършващите последни на Специалната олимпиада, „по-добре късно, отколкото никога”, макар и в случая на „До живот”, „никога“ щеше да е много по-удачният вариант.
Във времена, когато негри с оръжие по улиците са по-познати на полицията с кода „Движеща се мишена.“, „Лоши момчета 3” дръзва да ни върне в носталгичното минало, когато Уил Смит бе все още свеж, а черният живот на Мартин Лоурънс имаше значение. Четвърт век след оригинала на Майкъл Бей, предназначен като гето-алтернатива на „Смъртоносно оръжие”, позакъснялата трета част шокира с невероятното си безличие и бутафорност. Да, жанрът може да е „екшън”, но реално е толкова лишен от живот, че щеше да изглежда по-жизнен, ако беше прожектиран върху белия чаршаф, с който се покрива труп. Играта е измъчена като възрастен уретер, атмосферата е изсушена, горе-долу колкото яз. Студена, а събитията са по-насилени от прохождаща актриса в Miramax. Подлъган от високите оценки, се прецаках да го гледам на кино и какво да Ви кажа – ако не сте пуберче, което наскоро е скачало с главата напред в празен басейн, шансовете да Ви хареса са по-малко и от шансовете да харесате „Събота вечер с Дони“.
Дълго разсъждавах дали „Възходът на Скайуокър“ е най-тъпият “Star Wars” за последните 15 години, след което станах от гърнето, пуснах водата и хипнотизиращата гледка на тъмната материя, изчезваща в канала, ме убеди че действително е. Също като тоалетен акт, новата трилогия на DISNEY започна с напън /“Епизод 7”/, премина през конвулсии /“Епизод 8”/ и сега приключва на дъното на клоаката, където й е мястото. Доста хора няма да се съгласят с възгледите ми и ще кажат, че “Последните джедаи” беше по-зле. Само че, за разлика от настоящия епизод, предишният имаше ма-а-лко смелост да покаже нещо ново и различно. Вярно, не беше особено интересно, но беше ново и различно. Беше развитие на историята, а не повторение. “Възходът на Скайуокър” прави точно обратното – в бесните си опити да поправи грешките на “Епизод 8” рециклира всичко случило се досега, стъпка по стъпка и туист по туист. /следват спойлери!/
А какво се е случило досега няма нужда от припомняне. Дори родопските пъдари знаят кой е Люк Скайуокър, а даже в най-северозападните райони селяните са използвали поне веднъж /на седмица/ Силата върху жените си. Целият свят знае какво е Междузвездни войни и следи сапунената им драма, затова и фактът, че Ейбрамс е действал под мотото „Ако не е счупено, не го поправяй, но ако Раян Джонсън го е счупил, го поправи по-зле.“ е дълбоко трагичен. Най-вече, защото феновете на SW не заслужаваха подобно отношение. 40 години от живота им бяха инвестирани в развоя на тази космическа феерия и търпението им е възнаградено с какво? Стари похвати, стари развръзки и което е още по-жалко – стар злодей. Кому беше нужно зомбифицирането на Палпатин? Така ли нямаше някой чистач на комините на DISNEY, който да измисли нов, по-интригуващ и съвременен антагонист? То бива фенсървиз, ама бива ли чак толкова? И след като се връщат стари разбойници, защо пък точно Палпатин, бе аланкоолу? Десет от всеки девет попитани ще Ви кажат, че изобщо не им дреме за него, ако може да се върне Вейдър. А явно може. Не знам дали знаете, но в “Star Wars” може всичко – може да се връщат умрели, може да се яздят коне върху летящ звезден разрушител, TIE-файтърите могат да прескачат във светлинна скорост и не на последно място – всички са роднини.
Точно като сън в лятна нощ, за какъвто е предвиден, „Имало едно време в Холивуд“ е сюрреалистична, хаотична, хумористична, разточителна и подсъзнателно ретроспективна фантазия, конструирана в ума на най-продуктивния съвременен кино-поклонник. Деветият филм на Куентин Тарантино е кариерен апогей, генериращ артифициален свят, съставен от действителни лица и имагинерни подправки, където тънката линия между автор/актьор/зрител е безкомпромисно зачертана, а единственият смисъл е жизнерадостната липса на такъв. „Имало едно време в Холивуд“ е изумителна ода за/във/на Холивуд, компилиращ жанрове, стилове и тоналности, впрягащ както творческия максимум на създателя му, така и артистичния талант на всички пионки в лукавата му игра с аудиторията.
Бясно галопиращ във въображението си, като дете, чието сърце препуска след края на първата му кинопрожекция, но в същото време използващ кинематографични умения на ерудиран ветеран, Тарантино ни поднася своята версия на фенбойско писмо към индустрията, с която е закърмен. Трябва да призная, че винаги съм възприемал Тарантино като ходещо противоречие – на някои места имам чувството, че е роден на снимачна площадка, на други сякаш няма абсолютно никаква идея. Тази му черта присъства и тук, но вече осъзната и целенасочена. Тук Тарантино вече разкрива цялата си същност без да завоалира, а именно – имитатор, възпитан с киното на 60-те, овладял техническите аспекти до съвършенство и използващ наученото, за да поднесе своя хиперболизиран реверанс към ерата, оформила го като режисьор. И като такъв, „Имало едно време“ е най-интимният и най-неТарантиновският му филм.
Отлагах гледането на „Жокера“, защото предварително знаех какво ще се случи. Наречете го „професионално“ изкривяване, но отдавна имам червена лампичка, която светва с надписа „ВНИМАНИЕ! ПРЕТЕНЦИОЗНА ЧЕКИЯ!“, само като видя дебютния трейлър на някоя претенциозна чекия. Още тогава бях на 70% убеден, че Тод Филипс ще се олее да взема насериозно герой, който по дефиниция не бива да се приема твърде сериозно, и, когато най-сетне се занесох в киното, процентите станаха 100%. Казвайки това не искам да твърдя, че филмът е тотал щета. Някъде в дълбините му има наистина добри попадения, но, ако изключим изпепеляващото изпълнение на Хоакин Финикс, „Жокера“ не е нищо повече от ненормално надценена и повърхностна origin-история.
Ще се постарая да съм кратък, защото филмът беше предостатъчно досаден в демагогията си. Може би първото, което прави впечатление е, че „Жокера“ не притежава нищо свое. Той е също толкова открояващ се, колкото осмия работник на шивашки цех в Бангладеш. Социалните му коментари са изтъркани многократно от десетилетия – главно проблемите на менталното здраве и обикновения човек, мачкан от Системата. Добре, че беше Артър Флек да ни отвори очите за тия работи, нали така? С риск да повторя акцента на почти всички негови рецензии – историята за „онеправдания“ шут няма дори собствен кинематографичен стил, а имитира Мартин Скорсезе, като целият му пълнеж се корени в наративната естетика на „Шофьор на такси“ и „Кралят на комедията“. Тоест, накратко, „Жокера“ е филм с чуждо съдържание и предъвкани мотиви, крепящ се само на централния си актьор.
Коментари