You are currently browsing the category archive for the ‘Ревюта’ category.
2017 постави началото на нова порода криминален сериал, толкова революционен, че във времена на бюджетно калкулирани и удобни за масова консумация шоута, ни принуди да се съобразяваме с гледната точка на не един, а на менажерия от серийни убийци. Две години по-късно, вторият му сезон ни връхлита като природна стихия, отнасяща всички останали real-life драматизации далеч зад себе си.
За тези от Вас, които не са се интересували допълнително, “Mindhunter” е инспириран от действителни казуси на ФБР и е правен по книгата “Mindhunter: Inside the FBI’s Elite Serial Crime Unit”, като продуценти са Дейвид Финчър и Чарлийз Терон, а сценарист Джо Пенхол. Първият му сезон проследи генезиса на програмата за поведенчески анализ на ФБР в края на 70-те и включваше събирането на екип от агенти – Бил Тенч, Холдън Форд и впоследствие д-р Уенди Кар, които да анализират информация от интервюирането на осъдени убийци. Макар да борави с документирана история обаче, достоверността на събитията не е стопроцентова. Така например, агентите Тенч и Форд не са същите хора, участвали в истинските ФБР процедури, същото се отнася и за д-р Уенди Кар. Някои имена, както на извършители, така и на жертви, са променени, някои времеви линии са разместени, но абстрахирайки се от тези художествени корекции, сериалът се опитва да бъде максимално точен в презентацията не само на епохата си, но и на субектите си.
Първоначално бях твърдо решен да не пиша за „Чернобил“, но имам квота от едно позитивно „ревю“ на година и ако 2019 е произвела нещо, което да заслужава смиреното признание на откровен хейтър, то това е „Чернобил“. Два дни след финала му все още не мога да се отърся от сетивно-емоционалния ступор и не ще игнорирам сериал, който за броени дни се превърна не само във феномен, засенчил даже осмия сезон на „Игра на тронове“, но и в еталон за качествена телевизия. Точно толкова добър е, защото функционира еднакво безотказно на три отделни нива – като интелектуално забавление, като информационен спектакъл, и най-вече – като предупреждение. Звучи твърде помпозно, още повече че годината е далеч от приключване, но маркирайте думите ми, че каквито и TV шоута да излязат до края й, “Чернобил” ще ги прати в забвение.
Не знаех какво да очаквам от мини-сериал, дело на Крейг Мейзин, известен с не особено благоприятното си портфолио, включващо сценарии на „Последния ергенски запой“, затова подходих леко скептично към идеята да гледам британски актьори, маскирани като руснаци в непознат за тях сетинг. Само няколко минути от пилотния епизод обаче бяха достатъчни, за да изпарят съмненията ми за излишен патос като вода в горещ реактор. Такива неща се случват може би веднъж на десетина години – телевизионно шоу, което се промъква отникъде зад гърба Ви, и още в самото начало се катапултира на висота, която е практически недостижима за подобен формат.
Безспорно исторически, дори само заради своите амбиции, мащаби и боксофис триумф, единадесет години след генезиса на MCEU, „Отмъстителите: Краят” приключва мрежата от 20+ взаимосвързани филма с тричасова аудиовизуална оргия, но с разликата, че оргиите поне доставят удоволствие на някого. Ако приемем, че “Infinity War” беше „началото на края”, макар техническият термин за него все още е „парче лайно”, то “Endgame” е същинският край или казано пак на технически език – другото парче лайно, с което двете стават цяло. Но пък какво лайно – такова, което тлее по-епично от покрива на Нотр Дам. Като кулминация на MARVEL-вселената, „Краят” издиша по-драматично от прострелян надуваем детски замък в Сирия, но за сметка на това, като сюжетно развитие е по-генеричен от азиатско лице, а при всеки опит да вкара някаква емоционална тежест, баналността му изплува като наркотици на българското Черноморие.
Понякога те се завръщат… в бъдещето.
Първо лошите новини – някои авенджъри умират от Истинската смърт. А сега ужасните новини – повечето оцеляват. Имайки предвид могъщия им противник, изтичащите им договори и най-вече общата им изхабеност, очаквах че супергеройската измет ще оредее много по-осезаемо, но уви, трябва да сме доволни и на това. Също като след щракване на Танос, „Война без край” и „Краят” са цял филм, разрязан с чекийка някъде около 50-тия процент. Ето защо, събитията тук продължават малко след края на предишния, или ако трябва да изпадаме в календарна пунктуалност, 22 дни след като ½ от авенджърите се разпаднаха на съставните си парцалчета, “Dust in the Wind”-style. Същата съдба сполетя и милиарди цивилни, но никой не хленчи за тях, понеже, както е казал Стан Лий, „Смъртта на само един мой супергерой е трагедия, докато смъртта на милиарди обикновени хора е просто статистика.”
Всички сме чували за „слона в стаята”, а сега да поговорим за „лайното в киносалона”. Най-женския месец посрещаме с най-женския супергерой от харема на MARVEL, наречен, поради липса на по-оригинално име – Капитан Марвел. Тя излита високо, но пада бързо… на нещо твърдо и най-вероятно венесто, а потенциалът, който никога не е имала, спатъхва по-драматично от дирижабъла Хинденбург. Безкрайни са „вселената” и човешката глупост в нея, но “вселената” на MARVEL не е безкрайна. Това го е казал дядо Ви Айнщайн или поне щеше да го каже, ако беше гледал “Капитан Марвел”.
Не знам дали сте наясно, но този филм е много, много по-зле, отколкото постерите и трейлърите си взети заедно, което би трябвало да означава нещо. И това не го казвам като сексист, а като обикновен зрител, дал 15 лева, за да гледа как една самозвана социална пръдла си бърше задника с два часа от времето ми. MARVEL толкова пазиха свръхженствения си коз, че дори не позволяваха на горката Черна Вдовица да има индивидуален проект, за да не превари Великата Феминистка и накрая какво? Проектилен дрисък, незаслужаващ даже разхода ми на плюнка по него. „Капитан Марвел” беше планиран да излезе с гръм и трясък и наистина го прави – гърми и трещи като спукан ауспух на 25-годишно BMW, управлявано от позьорка без екранно присъствие, актьорски диапазон или женско очарование, освен това на отегчена от живота си компаньонка.
Снощи се разхвърляха Бафтите, а същинските Оскари пристигат след 13 дни и на 14-тия никой няма да си спомня за тях. /за читателите ми от Алфа Кентавър пояснявам – 13 земни дни/ Филмите, номинирани в категорията „най-добър” тази година, са колекция от драмедии, повечето от които отговарят на едно и също условие – базирани са на що-годе истинска история, боравят с невралгични теми като расизъм и феминизъм, и поне 50% са номинирани от лицемерие. Също така в цели два от тях се говори за черни пантери, но и в двата те са добрите, така че спокойно.
Направих си труда да ги прегледам и вече съжалявам, че го направих. Ща не ща обаче, те са селектирани като елита на 2018-та, затова реших да им отделя по един абзац от кумова срама, колкото да поддържам заблудата, че това е блог за кино.
Коментари