Ревю: The Last of Us („Последните оцелели“)

Дълго мислех дали да пиша за този сериал, но тъй като мисленето не е от силните ми страни, реших да рискувам. Може спокойно да игнорирате долния хаос от думи, ако вече смятате, че „Последните оцелели“ не е кой знае какво. Ако обаче сте на обратното мнение, значи имате нужда да спрете райския газ и прочетете защо не сте прави, дори ако стоите изправени. (no pun intended) И така, „Последните оцелели“, както започнах да наричам мозъчните си клетки някъде след третия епизод, е новото шоу на HBO за зомбита /нямам предвид публиката/ по мотиви от игра на Sony Interactive Entertainment и, като казвам шоу, използвам думата в щедър вариант, понеже е също толкова „шоу“, колкото концерт на Лили Иванова – много хайп, малко пукане на стари кокали, композиции на запис, преобладаващо мъртва материя и общото усещане, че гледате нещо, което отдавна е демоде.

Сигурен съм, че повечето от Вас са почитатели на сериала, което е очаквано, защото съм наясно с ниската възраст и не по-високото IQ на читателите си. За разлика от масовия геймър, аз не харесах още оригинала, нищо че го помня като първия exclusive, който разцъках на хакнатия си PS3 преди седем-осем години. Надявах се само HBO-лигофрените да го направят с поносим сюжет и по-забележими разлики от играта. Последното го исках, понеже „The Last of Us“ е изключително линейна и ако извадим минималната й интерактивност, останалото няма с какво да задържи интереса за 9 епизода. Оказа се, че ЕйчБиОу са отговорили на молитвите ми, но по грешния начин. Защото шоуто е добре направено, като за PS заглавие /неголям подвиг/, сюжетът действително е едва поносим, а разликите също ги има, но те пък са в джендър-неутрална посока.

Няколко въпроса към „Ad Astra“

Започвам с необходимото уточнение, че „Към звездите“ не е лош, чисто визуално, макар да е много по-слаб, отколкото трябваше. При излизането от киното бях на кантар дали да се оставя да ми хареса, или да го намразя. Дадох си аванс от 24 часа, което явно беше грешка, понеже точно в тези последващи часове, грубите му минуси започнаха да ме удрят по челото, като негърски член в тясна тоалетна. И така реших да го намразя.

Напълно съм наясно с целта му да бъде фройдистко-дарвинистка психоемоционална одисея в космоса. Наясно съм и че Брад Пит се е навил, само защото други красиви човеци като Деймън, Маконъхи, Гослинг и дори Патинсън вече си имат междузвездни рецитали и той не смята да остава по-назад. Наясно съм също, че Джеймс Грей е искал да направи метафорична фантастика с личен елемент, но без да си дава зор. Единственото, с което не съм наясно е как „Към звездите” има самочувствие за голям екран, при условие че, дори да игнорираме белите петна в сюжета, които са повече от белите петна по дивана за кастинги на Харви Уайнстийн, всичко в него е отдавна гледано. Тонално неуравновесен, замърсен с множество вредни асоциации /както умишлени, така и неволни/, и подклаждан от всеобща инертност /не само в повествованието, но и в лирическия герой/, „Към звездите“ е много неща, но нищо цялостно. /следват спойлери!/

„Оскар“ 2019 – селско издание

 

 

Из тайния дневник на дядо Шмильо от село Х:

„Тая заран рано сабахлян ставам да туря зоб на хайванчетата у обора и що да видя, по телевизора раздават жълтурести статуи за филъми. Некви Оскури ли беха, Фисури ли, забурих си, бря аланкоолу! На 91 лета били, още малко и набори жа сме. Заглях се и си викам по акъла тва мноy културна рафта, дай да погледам бельким и я станем културисти. После на мегдана кат ма видят комшийките на седянката, жа им разпраям за Фисурите и те жа ми рекат „Ашколсун, ентелектуалец!” Та, почнах язе да съблюдавам и ко да видиме? Изтипосали бол фильми в голем театър, сичките шашави! Чинеше ми се, че и водещ нямат, завалиите, не ги ли е срам? Ку толку са немали человек за водене, щехме да им кумандироваме Пена от читалището – найш кък убаво мое да води хорото на околийския празник?

„Оскар“ 2019 – най-добрите филми

Снощи се разхвърляха Бафтите, а същинските Оскари пристигат след 13 дни и на 14-тия никой няма да си спомня за тях. /за читателите ми от Алфа Кентавър пояснявам – 13 земни дни/ Филмите, номинирани в категорията „най-добър” тази година, са колекция от драмедии, повечето от които отговарят на едно и също условие – базирани са на що-годе истинска история, боравят с невралгични теми като расизъм и феминизъм, и поне 50% са номинирани от лицемерие. Също така в цели два от тях се говори за черни пантери, но и в двата те са добрите, така че спокойно.

Направих си труда да ги прегледам и вече съжалявам, че го направих. Ща не ща обаче, те са селектирани като елита на 2018-та, затова реших да им отделя по един абзац от кумова срама, колкото да поддържам заблудата, че това е блог за кино.