Ревю: The Last of Us („Последните оцелели“)

Дълго мислех дали да пиша за този сериал, но тъй като мисленето не е от силните ми страни, реших да рискувам. Може спокойно да игнорирате долния хаос от думи, ако вече смятате, че „Последните оцелели“ не е кой знае какво. Ако обаче сте на обратното мнение, значи имате нужда да спрете райския газ и прочетете защо не сте прави, дори ако стоите изправени. (no pun intended) И така, „Последните оцелели“, както започнах да наричам мозъчните си клетки някъде след третия епизод, е новото шоу на HBO за зомбита /нямам предвид публиката/ по мотиви от игра на Sony Interactive Entertainment и, като казвам шоу, използвам думата в щедър вариант, понеже е също толкова „шоу“, колкото концерт на Лили Иванова – много хайп, малко пукане на стари кокали, композиции на запис, преобладаващо мъртва материя и общото усещане, че гледате нещо, което отдавна е демоде.

Сигурен съм, че повечето от Вас са почитатели на сериала, което е очаквано, защото съм наясно с ниската възраст и не по-високото IQ на читателите си. За разлика от масовия геймър, аз не харесах още оригинала, нищо че го помня като първия exclusive, който разцъках на хакнатия си PS3 преди седем-осем години. Надявах се само HBO-лигофрените да го направят с поносим сюжет и по-забележими разлики от играта. Последното го исках, понеже „The Last of Us“ е изключително линейна и ако извадим минималната й интерактивност, останалото няма с какво да задържи интереса за 9 епизода. Оказа се, че ЕйчБиОу са отговорили на молитвите ми, но по грешния начин. Защото шоуто е добре направено, като за PS заглавие /неголям подвиг/, сюжетът действително е едва поносим, а разликите също ги има, но те пък са в джендър-неутрална посока.