Нека започна с това, че „Пръстените на силата“ – първият от предвидените пет сезона на амазонския “LOTR”  прикуъл, не е парчето лайно, за каквото бе заклеймено от Интернет. Казвам го с ясното съзнание, че лично аз очаквах да е трагедия в три действия, или колкото там действия щяха да са нужни, за да си прережа вените след края му. „Пръстените“ обаче не е телевизионната катастрофа, каквато се предполагаше, че ще е. Разбира се, не е и отличен. Напротив, препълнен е с множество недостатъци, които ще разгледам по-долу, но в същото време е красив, балансиран, естетически изпипан и стилистично обвързан с трилогията на Джаксън, напук на факта, че е правен от хора с толкова опит в сериозната телевизия, колкото този на Даниел Петканов.

Имах зверски притеснения за това шоу и някои от тях се оправдаха, ала други се оказаха напразни. Дебютният сезон на „Пръстените“ е по-скоро приличен, отколкото ужасен. Кринджът е полиран с ефектен спектакъл, а наративните фриволности са компенсирани от искрено емоционални моменти. Казано на общия език, сериалът е „фифти/фифти“ – твърде добър, за да го пропуснем, но и прекалено банален, за да го възвеличим. Предполагам, че феновете на трилогията на Джаксън ще го харесат, докато почитателите на Дж. Р. Р. Толкин ще го обругаят. Аз съм по-скоро от първите, затова приех равнодушно хартиените несъотвествия, но за съжаление те са само шестият кусур на шоуто. Кардиналният му проблем е, че иска да постигне практически невъзможното – да следва традициите на Толкиновите писания, като в същото време се мъчи да е следващият „Игра на тронове“.

Всичко стартира през 2017, когато амазонският Ам-Гъл Джеф Безос успя да изкопчи правата за екранизацията на „Пръстените“ за над $250 000 000 и се закле в мъхестата брада на Саруман, че ще продуцира уводните две минути от „Задругата на пръстена“ в пет сезона за сумата от $1 милиард. Оттам насетне машината за пари се задвижи с бясна сила, а за сценаристи бяха селектирани Джей Ди Пейн и Патрик МакКей – 40-годишни бъдита, чиито кредити в IMDB са по-малко от тези на Мария Бакалова. Напрежението ескалира, когато се оказа, че Без-Ос им е дал тотална креативна свобода да работят по-автономно от автомобил на TESLA, сякаш са врели и кипели в света на Толкин, а не са хванати от къра. /буквално за Джей Ди Пейн, който е активен мормон/ Някъде тогава замразих вниманието си към сериала, тайно надявайки се, че ракетата, с която през 2021 Безос бе решил да излети в земна орбита, ще избухне при изстрелването и компанията му ще канселира шоуто. Уви, плешивият магнат оцеля, а също и притесненията ми. Съпротивите ми стигнаха дотам, че реших да бойкотирам шоуто и да не го гледам, поне докато имам избор. И така, до една слънчева вечер, десетина дни след финала му, когато трябваше да избирам между него и „Фермата“ и, Хурин ми е свидетел, реших да избера нещото с по-малко селяндури.

Но, както казах преди малко, „Пръстените“ ме шокира с факта, че е… нормален. На места приятен за окото, на трети даже прекрасен. Личи си, че авторите са хвърлили доста зор в пресъздаването на Средната земя спрямо визуалната рамка на Джаксън до такава степен, че някои моменти изглеждат като ванила “LOTR”. На пръв поглед това буди добродушни усмивки, но на втори се усеща зловредната практика за рециклиране на емблематични моменти с извинението за фенсървиз. Едва ли сте пропуснали отчаяните прилики между някои от сцените в 5 и 6 епизод с битката за Шлемово усое от „Двете кули“, или сходствата между дръжката на меча на Саурон и Единствения пръстен, или насилената любовна история между човек и елф, служеща като клонинг на тази между Арагорн и Арвен. Дори двете харфутки /Нори и онова дебелото/ са женски версии на Фродо и Сам. Твърде очевидно сериалът иска да се асоциира с трилогията, но в добронамерената си мисъл, че го прави за феновете, се олива в копирането на онова-що-не-бива-да-се-копира.

Самият сценарий е съвсем закономерно хаотичен и несъответстващ на канона. Донякъде го извинявам, защото компанията е придобила право да борави само с определени елементи от писанията на Толкин. Напълно очаквано авторите са били принудени да извършват смели художествени гимнастики, за да изградят относително логична последователност. Събития, случващи се със стотици години разлика са сбити до седмици, а герои, които по онуй време не би трябвало да са в Средната земя, са главни действащи лица. За доста хора това се оказа проблем. За мен не. За мен проблемът не е в зашиването на сюжета, а в прогресивното му оцветяване. И нека отбележа, че критиката ми не е генерална за жанра, тъй като черни джуджета имаше още в „Уилоу“. Критиката ми е насочена конкретно към авторите, понеже насилената полит-коректност не отговаря на първоизточника, към когото уж твърдят, че се отнасят с уважение и любов. Персонажи, изрично описани от Толкин като бели, сега са черни и кафяви, а тези, към които имаше най-яростни обвинения в расизъм при “LOTR” /как може злите орки да са черни?/ сега са чисто бели, за да отговарят на актуалния цвят на злото в САЩ. /впрочем, само при орките смяната на кожата е сюжетно оправдана/ Ако Толкин знаеше предварително, че наследниците му ще поверят труда на живота му на шайка толерасти, най-вероятно щеше да продаде сина си за органи още като бебе.

Друг проблем са умопомрачителните диалози. Не помня кога последно съм си прехапвал езика до кръв, но тук го направих още на пилотния епизод, докато слушах помпозните словосъчетания, издекламирани с превзета театралност в стил Уилям Шекспир от Ломидол. Да, подобна реч имаше и в „LOTR“, но много по-органична и ненатрапчива. Непростима е и трансформацията на ключови персонажи в съвременни символи на феминизЪма. За женските Фродо и Сам вече споменах, но централният пример е Галадриел. Според Толкин тя е политик и вълшебник, действаща премерено и дипломатично. Според Пейн и МакКейн тя е бунтарка и биячка на тролски задници, обикаляща с магически доспехи с +10т. girl power и елфически меч с +15т. femdom. Мотивацията й е по-евтина от китайска чехла, а именно – да отмъсти за член на семейството си, Чарлс Бронсън-style. /в контраст с мотивацията на миличкия Елронд, който цял сезон търси приятелството/ В същото време, Галадриел е интелектуално саката и принизена до мрънкало, а най-честата последица от появата й някъде е да бъде а/нахоквана, б/изгонвана или в/заключвана, задето си е отворила устата. /което е иронично, при условие че актрисата Морфид Кларк процежда всяка дума през зъби/

Започнах да говоря за персонажите, затова нека продължа. Повечето са бледи сенки от трилогията на Джаксън, а тези, които не са, изглеждат като блудкави имитации. Такъв е примерът с новия елф Арондир /Исмаел Кордоба/, който е амалгама от Арагорн и Леголас, но с малко по-екзотичен тен. Той обаче се справя изненадващо задоволително и не само не ме изнерви, ами даже неусетно събуди симпатията ми. Забележителен момент с него е краят на третия епизод, когато елфите се опитват да избягат от лагера на орките. /много свежо решение е тунелите им да са сходни с военни окопи – препратка към самия Толкин и участието му в Първата световна война/ Гореспоменатата любов между Арондир и Бронуин също не дразни чак толкова, макар да е само малка стъпка над пубертетските страсти между Кили и Тауриел в „Хобит“. Очевидно фентъзи от Средната земя не може да се хареса на публиката, ако вътре няма поне един интеррасов флирт. /в тази връзка получаваме и ъндърграунд броманс между Елронд и Дурин/

Исмаел Кордоба е с пуерторикански произход, което е допълнителен плюс за расовото богатство на сериала, но отчитам липсата на азиатци. Такива се виждат чат-пат сред статистите, но никъде на ръководни постове. По данни на неназован източник от измислена медия, продуцентите са предложили на азиатски актьори ролите на елф и джудже, но кандидатите са отказали – единият, понеже не желаел да му слагат и дръпнати уши /защото имал дръпнати очи/, а другият се притеснявал от сцените в тъмните джуджешки мини, където можело да не вижда добре. /защото имал дръпнати очи/ Туй, разбира се, беше майтап. Истината е, че продуцентите не са поканили азиатци от прагматична гледна точка – просто никой от екипа не е искал да се зарази с Ковид.

Младият Елронд се играе от Робърт Арамайо. Кастингът му е любопитен, понеже същият изигра и Нед Старк в шестия сезон на „Игра на тронове“. Не съм сигурен дали изборът му е умишлена заигравка, но това не е първият актьорски драфт между двата франчайза – все пак навремето „GoT“ използва Шон Бийн за възрастния Нед Старк. В тази връзка, много хора сравняват „Домът на дракона“ с настоящия сериал, макар и да не подлежат на сравнение. Не защото единият е по-тъп, а другият е „Пръстените на силата“, а защото в единия има наративни извращения, беловласи негри и сексуално инюендо, а другият е „Домът на дракона“. Но да се върнем в Средната земя или по-скоро под нея. В мините на джуджетата няма известни лица, а дори да има, са скрити зад два килограма лицево окосмяване. Изпъква Дурин IV, тъй като е джудже с daddy issues, което не се случва всеки ден. Щипка колорит прибавя новото попълнение – тлъстата принцеса Дима, която се вживява като Клеопатра, докато се опитва да не изглежда като сестрата на Кендимен. Диса е съпругата на Дурин и би трябвало да мине за знатна джуджанка, но повече мяза на шаманка от Уаканда. Толкин е описал женските джуджета с бради, но всички знаем, че единствените жени с бради, които съвременното общество толерира са тези в цирка и лъмбърсексуалните мъже. Няма да си кривя душата и ще кажа, че Диса ми допадна – стори ми се силен характер със стабилно присъствие, макар да не съм ОК с африканския й образ. Наясно съм, че на Джеф Безос по-скоро ще поникне коса, отколкото Холивуд ще спре да race swap-ва, но не мисля, че в случая е рационално. Да оставим настрана, че е против митологията на Толкин, ама все пак говорим за подземни шахти с минимум светлина. Ако черен караконджул като нея ми се появи от някой мрачен тунел, не само че няма да му козирувам, ами инстинктивно ще го посека.

В останалата си част актьорите се държат адекватно. Нори, Елендил и Гандалф се справят образцово, даже преиграванията на черния патриарх на харфутите Бъроуз не водят до уртикария. /актьорът е включен в прикуъла на „Вещерът“, така че поне във фентъзи света, черният му живот има значение/ Не такива хвалби могат да се кажат за Морфид Кларк, а.к.а. Галадриел. Отдавна не бях наблюдавал толкова вкочанена презентация на уж многопластова героиня. Кларк представя по-бездушен, инертен и фригиден образ от балсамирания труп на Елизабет II. Иначе красивото й лице е така парализирано, че всеки опит за движение на скулите й наподобява гримаса на психично болен. Актрисата има общо три изражения – едно гневно, едно празногледо и едно, с което прилича на сериен убиец, което ме навежда на мисълта, че се е подготвяла за ролята си, наблюдавайки снимки на жертви от инфаркт. С настоящите й умения, Морфид със сигурност може да играе – даже бих казал, че е непобедима на покер или монополи – но в случая лесно се вижда разликата между нюансираната Кейт Бланшет и това … нещо… тук.

Време е да споменем новите прото-хобити. Харфутите са прародители на полуръстовете, тяхна разновидност, представляваща следващото еволюционно стъпало над гризачите. Адмирирам идеята на Пейн и МакКей да покажат харфутите в натуралният им хабитат и със сигурност оценявам отдадеността на Маркела Кавено /Нори/, заради която потисках фантазиите си да подпаля перуките им. Въпреки това, нито сценарият, нито скитащите сезонни работници, съставляващи членовете на племето, ме накараха да ми дреме за аграрните им премеждия. Харфутите, за разлика от хобитите, обикалят Средната земя с цигански катун, но за сметка на това са толкова нелицеприятни, че сами ще пожелаете да живеят в дупки. Тяхната сюжетна линия не е нито оригинална /те са фентъзи вариант на някогашните заселници в Америка/, нито самостоятелна, а по-скоро придатък към първото пришествие на Гандалф Космонавта и дори така изглежда разточителна. Не казвам ненужна, защото имаше моменти, които наистина правят добро впечатление, като например песента на Попи /превъзходен Толкинов момент/ и други незначителни подробности, акцентиращи върху природната връзка, присъща на хобитите. Ала много от тези неща можеха да се кондензират, без да се навреди на темпото.

Всъщност, темпото на места наистина страда. Казвам „на места“, понеже в общ план шоуто се движи със завидна инерция, но тук-там се натъкваме на редица провлечени сцени с дърводелски диалози. Най-осезаемо в последния епизод, където почти няма запомнящо се действие /освен емблематичното сътворение на трите пръстена/, а все пак говорим за финала на един от най-обсъжданите и поляризиращи сериали на XXI век. Очаквах много повече от епизод, белязан с нездрава мания за всевъзможни туистове. OMG, загадъчният клошар бил Гандалф? Тоест не сте го осъзнали още във втория епизод? А какво ще кажете за секси Саурон? То не бяха съмнения, диверсии и лъжливи подсказки, докато накрая, леле-майко, какъв елегантен Кайзер Созе-трик! Не знам за Вас, но за мен това беше по-ниска топка от левия тестис на Йън Макелън.

Същото важи за други величави моменти, които уж трябва да ни сюрпризират, като например „смъртта“ на Исилдур, или краят на седми епизод, когато се разкрива, че Южните земи се тераформират в Мордор, макар Толкин да е уточнил, че Мордор съществува още по времето на Моргот. „Пръстените“ много иска да ни изненада, но няма как да го стори, работейки с материал, познат на няколко поколения. Абсурдно е да се създават неочаквани обрати с цел повишаване на зрителския интерес, защото това не е сапунена теленовела, а уж почтителен и престижен прочит на всеобщо любим автор. Ето затуй не могат да се простят свободно съчинени идиотщини като дворцовите заговори в Нуменор, които да ни убедят, че видите ли, и ние си имаме полит-интриги като в „Игра на тронове“. /ама нямате дракони и цицки!/ Специално сцената, в която канцлерското синче се опитва да запали флотилията, пратена към Южните земи, е триумф на повествователната немощ. Не знам какво са си мислели Пейн и МакКейн, но в някои от нуменорските изцепки кретенията се лее повече и от пот на концерт на Веселин Маринов.  

Като стана дума за генерична музика, тази в „Пръстените на силата“ е композирана от Беър МакРийри и се помни само с темата от началните надписи, дело на Хауърд Шор. Режисурата е поверена на Дж. А. Байона за първите два епизода, а остатъкът е разпределен между жена и азиатец. След кървящия ректум „Оби-Уан“ се зарекох никога да не вярвам на TV сериал, режисиран от жена, но Шарлот Брендстрьом се е справила похвално, предвид факта, че е работила по две от най-трудните серии, а именно тези с изригването на Съдбовния връх. Колкото до азиатчето, нека просто кажем, че е режисирал адаптацията на „Колелото на времето“ и спрем дотук с обидите по негов адрес.

„Пръстените“, също както и героите си, балансира между доброто и лошото. В едната си част е визуално съвършен – кинематографично издържан и изобилстващ от шеметни панорами. Някои кадри са истински шедьоври, като например предисторията на митрила, запечатала се в съзнанието ми като един от най-добрите моменти на шоуто изобщо. В другата си част обаче е непохватен и припрян, изпълнен с откровени дебили, като например капутчето Тео. /мургавият син на загорялата знахарка/ Не знам кое набедено за талант плебейче е в ролята, но за мен лицето му е отворена книга и тази книга е „Наръчник на бездарния артист.“ Маминият златен Тео е такъв нещастник, че още на втория епизод ми се искаше да бъде заклан от подземния орк. /апропо, първата поява на орка, излизащ от дъските на пода, послужи като страхотна интродукция на цялата им раса/ Мутиралият глас на това същество /визирам Тео, не орка/, ведно с неспособността му да мисли и говори едновременно /т.е. нещо като Брус Уилис/, ме накара да съчувствам на Бронуин, че е трябвало да спи със селския идиот, за да го зачене. Но Тео е второстепенен плъх и не е важен за никого, дори за Арондир, който е мил с него, единствено за да се добере до самотната му майка. Проблемът е, че същото ниво на дразнение се съдържа в главните персонажи като баш-мацката Галадриел. Обърнете внимание на уводните минути от пилотния епизод, които очевидно ни подготвят не за епос за Средната земя, а за ориджин история на елфическата Румена войвода – буйна, непокорна и мъжествена пикла, която обича да бие момчета, но още повече обича лоши момчета и като казвам „лоши“ имам предвид едни такива геноцидно настроени. Невероятен ролеви модел за всички жени, прав ли съм или к`во?

За сметка на това, атмосферата на шоуто е удивително ефикасна. Допаднаха ми множеството хитроумни намигвания към книгите и филмите, някои по-очевидни, други умело прикрити зад конкретни реплики, но всички направени с идеята да подсилят концептуалната спойка между хартиения и екранния формат. Хареса ми да видя отново Нова Зеландия като сетинг за Средната земя, харесаха ми дребните детайли, като например факта, че актьорите отново са с преобладаващо сини очи, какъвто беше и афинитета на Питър Джаксън. Специалните ефекти са възхитителни за телевизионна продукция, особено сравнени с „Домът на дракона“, където още в първите минути изпаднах в дълбока депресия от бутафорните CGI рептили на HBO. Дело на вездесъщия алианс между Weta Digital & ILM, компютърните ефекти са правени в кино резолюция /за да изглеждат еднакво добре както на малък екран, така и на IMAX/ и поставят нови стандарти за телевизията. Несъмнено „Пръстените“ е шоу с потенциал и ми се искаше този потенциал да се развие в пълна степен, но явно Пейн и МакКей са още като курсисти в автошкола – учат се в движение.

„Пръстените“ не е толкова добър, колкото трябваше да е, но определено не е и толкова слаб, колкото можеше да бъде. Напук на всичките си минуси, той направи нещо невъзможно – успя да промени предварителната ми нагласа и ме накара да го видя през непредубедена лупа. Признавам си, че очаквах еквивалент на скрита камера в химическа тоалетна, търколена по стръмен хълм, но „Пръстените“ не е осемчасовата сънна апнея, за какъвто го мислех. Той е съвсем порядъчно и обещаващо встъпление, която може, а може и да не успее, да се превърне във феномен. Даже впечатленията ми да са двуполюсни, съм доволен, че успях да преживея отново 20% от магията, която изпитах, докато гледах „LOTR” за първи път. Обективно погледнато „Пръстените на силата“ е скромен, но стимулиращ предшественик на трилогията на Джаксън, макар в зализан, напудрен, на места и леко инфантилен вариант. Тоест повече „Хобит“, отколкото „Властелина“. И повече праймтайм драма, отколкото кино, поне засега. Решаващ фактор ще е вторият сезон, а дотогава спазвайте съвета на Гандалф и винаги следвайте носа си, а именно – избягвайте „Домът на дракона“.