Трябва да си кретен, за да се ваксинираш, заради „Дюн“. Знам го от опит, понеже аз също съм кретен, макар и по съвсем други причини. Затова когато злата съдба /под „съдба“ имайте предвид бате Кацаров/ ми даде избор дали да си туря иглата, за да преживея „Дюн“ на кино, реших да тегля една майна на „съдбата“ и да го гледам вкъщи. Вярно, че не мога да сравнявам 55 инча с IMAX, но не всичко що е по-голямо е по-добро. /поне така твърдят жените, които преди Вас са излизали с негри/ Нещо повече – ако трябваше да изтърпя слухово-скопените композиции на Ханс Цимър на по-високи децибели в киносалона, най-вероятно щях да ида и да се изкашлям в лицето на прожекциониста, за да прекъсне незабавно общата зрителска агония.

Да гледате „Дюн – Част 1“ вкъщи не е грях, особено когато минусите изпъкват на всякакъв екранен формат. Несъмнено калибърът на някои от сцените му ще се усети в пълен аспект, ако се зърне на кино, но за 150 минути „Част 1“ съдържа притеснително малко моменти, в които си казах „Брей, това си струва да се види на грамадно бяло платнище!” Да приемем че имаше еквивалент на спектакъл – имахме два-три пустинни червея в близък план и още толкова мънишота на Аракис, които събуждаха вълнуващи възприятия. Но… това ли беше всичко? Къде беше зрелището? В онази престъпно комична Пърл Харбър-style атака, която би била позор за портфолиото на всеки режисьор? Айде, моля Ви се! Ами съспенсът? Не ми казвайте, че някой се е напрегнал в сцената, където земният червей е на път да погълне комбайната за подправки, защото ако е така, трябва да се прегледаде от невролог. Ами драмата? На кого му пука за персонажи, които изглеждат малко по-реалистично от модели в 3-D приказка? За филм, утилизиращ практически нескончаем lore, „Дюн – Част 1“ е загадъчно постен, на места даже досаден и изпълнен с повече мъртви кадри от снимките на „Rust“.

„Дюн“ е детинската мечта на канадския визионер Дени Вилньов и си личи, че е правен с мерак. Но също като много деца, които са зачевани с желание, а после израстват като избиратели на ГЕРБ, и „Част 1“ не се оказва феноменалният триумф, планиран от създателите му. Тук е мястото да уточня, че изобщо не го смятам за провал. По-скоро го смятам за разочароващ резултат, при все креативните ресурси, вложен в направата му. И не обвинявам Вилньов за опита, защото, ако не друго, се изискват тлъсти мъдури да адаптираш роман, който немалко експерти са обявили за нефилмируем. Дейвид Линч го разбра по трудния начин през далечната 1984-та, когато реши да пусне лична версия на „Дюн” и после сам я щампова като недоразумение. Същото щеше да се случи и с небезизвестната идея на шантока Алехандро Ходоровски, която не видя бял свят и аз съм от малкото доволни, понеже крайният продукт щеше да е гледаем само след бустерна доза хероин.

Така че да, Вилньов получава адмирации, задето е имал куража да пробва и то след що-годе доказана кариера на изгряващ фантаст. Но опитът е едно, а резулатът съвсем друго и в случая на „Дюн – Част 1“, резултатът не е еднозначен. Вилньовският „Дюн“ е някъде по ръба между комерсиалния блокбъстър за масово потребление /с мейнстрийм звезди като Танос, Дракс и Аквамен/ и сериозното фестивално кино за ценители. Неслучайно публиката го аплодира на крака в продължение на осем минути след премиерата му във Венеция. Любопитното е, че по същия начин и за толкова време аплодираха и „Жокерът“, а всички помним каква каша се оказа той, така че може би някой трябва да се обади на Венеция и да им каже, че осем минути са твърде много за аплодиране. Шегата настрана, но „Част 1“ получи множество суперлативи от знайни и незнайни критици, някои по-платени от другите, и в крайна сметка постигна целта си – бе обявен за най-чаканото и престижно заглавие на 2021, едва ли не най-съдбоносният проект на моронавирус ерата. Че е очакван, такъв си беше. Не съм подушвал чужди газове в кинозала повече от година, но щях да се жертвам за него. Че е съдбоносен за пандемичните ни времена, също е вярно. Все пак през голяма част от времето героите обикалят с дихателни маски, останали от реквизита на Суб-Зиро след последния „Mortal Kombat”. Правили го това обаче така бленуваната класика на 21 век? Вие ми кажете!

Сред сценаристите на „Дюн“ изпъква име, което наистина не очаквах да се задържи в Холивуд, особено във фантастичния жанр, и то е на Джон Спейтс. Ако не се сещате какво е направил, за да заслужи вечната ми неприязън, ще Ви кажа само една дума – „Прометей“. Като негов противовес получаваме Ерик Рот, писал „Форест Гъмп“, което значи, че вече е наясно с истории за добродушни аутсайдери, контролирани от майките им, а за финал е самият Вилньов, чиято най-вероятна функция е била да зачерква с червено добавките на Спейтс. С други думи, сценарният екип на „Дюн“ буди по-малко доверие от неизмит бус пред начално училище, в който съмнителен субект с влажен поглед тества орално деца. /може и за ковид/ Най-вероятно пичовете са се надявали, че „Дюн“ е достатъчно концептуално наситен, за да не им се налага да се пънат и са познали. По данни на човеци, които са чели оригиналното произведение /не съм от тях, защото знаете, че книгите са моят криптонит/, филмът на Вилньов следва сюжета на Франк Хърбърт като стъпки в пясъка.

Моля? Някой ме попита какъв е сюжетът? Благодаря за въпроса, ето го и него. След много време, в една далечна галактика, династията на Атреидите, представена от дук Лито /Оскар Айзък/, наложницата му Джесика /Р. Фъргюсън/ и синчето им Пол /Тимъти Шаламе/, получава нелеката задача да наследи окупираната планета Аракис /Дюн/ от управлението на милитаристичните Харконени, водени от барон Владимир /Стелан Скарсгард/ и останалите му екстри от „Град на мрака“. Пол обаче не е обикновено момченце, а притежава Силата, защото е Избраният, понеже майка му е член на орден от вещици. /у-а-а-у!/ Аракис е ключова позиция за Императора, тъй като съдържа най-ценната съставка във вселената – някаква чубрица с психаделични свойства, наречена „меланж“, затова и баронът не приема рокадата лесно. Злият Владимир Х. организира интрига и атакува атреидите на Аракис, като превзема поста им, убивайки Лито и прогонвайки Пол в пустинята. Звучи депресиращо, но ако „Цар Лъв“ ме е научил на нещо, то е, че да убият баща ти, а теб изпъдят в пустинята, е най-хубавото, което може да ти се случи. /намираш приятели, срещаш любовта, пеете си песни и общо-взето „хакуна матата“/ Няма майтап, това се и случва – дълбоко в територията на местните туземци, Пол и майка му намират помощ в редиците на радикализираните Фремени /пясъчните хора от “Star Wars”, но с по-изявен талибански оттенък/ и точно, когато нещата се раздвижват, Дени Вилньов клъцва лентата и процежда ехидно: „Ще се видим след две години, кучки!“

Още помня как се дразнех, когато “LOTR” свършваше по същия начин и трябваше да чакам цяла година, за да видя продължението. Ала сега, щом финалните надписи на „Част 1“ потекоха като сълзите на опипано от свещеник момченце, почувствах странна смесица между облекчение /от стомашно-чревно естество/ и пренебрежение /към следващата част/. „Дюн“ е на принципа „по дрехите посрещат“ и първият му час безспорно си струва, дори само от чисто любопитство за начина, по който Вилньов е решил да изобрази негостоприемния свят на Аракис. Някъде след атаката на Харконен обаче, която дълго време ще помня като „мозъчния еквивалент на 9/11“, „Част 1“ тръгва накриво и остава в тази траектория до края. При условие, че книжните източници са пребогати, а екранните серии – само две, Вилньов трябваше да наблъска значително повече материал от сегашните екзистенциални локуми и драматургични недомлъвки. В момента филмът прилича на наднормено интро, на излязъл извън контрол пролог, вместо на ½ история, каквато би трябвало да е. Единственият вариант продължението да не страда от обратния дефект т.е. пренасищане със събития, е ако от Warner Bros. позволят на Вилньов да направи 3 части, за което съм умерено скептичен. Или ако извърти един Снайдер-туист и пусне Director`s cut с още минимум два часа изтрити /но най-добре презаснети/ кадри.

Ала нека оставим братята Уорнър да се спасяват сами и извърнем очи към кастинга, блестящ с великолепие, достойно за конкурс по извънземна красота. На челна позиция имаме момчето-чудо Тимъти Шаламе, което за има-няма пет години се превърна в мегазвезда от ранга на ранния Том Круз. Чорлавият младеж е сполучлив избор за ролята на изтерзания от вътрешен конфликт Пол Атреидис, но не мога да избягам от мисълта, че буквално повтаря ролята си от “The King“, където пак имахме крехко тийнче с убит татко, което в началото не искаше да става лидер, но по сценарий трябваше да стане и воала – накрая стана. Изграждането му като воин също не ми се стори убедително, при условие че в първата сцена демонстрира незавидно слаботелесна физика, в тренировката си с Танос не блести с пъргавина, но видите ли, накрая вече е някаква атреидска нинджа. Кулминационният бой с ножове пък е по-кратък и дезинфекциран от емоции, отколкото полов акт между съпрузи с +20-годишен брак. Пол побеждава, разбира се, а техниката му успява да впечатли само зрителите с по-ниски стандарти като Зандая. Тя самата съвсем си мяза на булка от Факултета, затуй не е чудно, че така се прехласна по първото рошаво момченце, което не й е братовчед.

Вече споменах, че родителите на Пол са представени от Оскар Айзък и Ребека Фъргюсън. Холивудският Здравко от Биг Брадър е потресаващо неподходящ за Лито Атреидис, защото всъщност представя по-обрана версия на Поу Дамерън. Разбирате ли, мечтата му била да стане пилот и даже има сцена, където видно упражнява уменията си на хотшот авиатор, рискувайки живота на сина си, за да чеше егото си на небесен ас пред шепа непознати. Извън приликите с Поу Уоу, Айзък просто е ограничен от обстоятелствата, за да представи персонажа с нужната гравитация. Не бих се изненадал, ако Вилньов го е избрал, само за да се хвали после, че филмът му има поне един „Оскар“. Фъргюсън от своя страна прави всичко по силите си, за да вкара по-човешка драма в комплексните отношения между семейството и ордена й, но там нещата също са по-скоро хаотични, отколкото образцови. Да не говорим, че уж е добрата/грижовна майка, а когато са подгонени от пясъчния червей, тя егоистично надбягва Пол без да се обърне назад, после безразлично го гледа как тича след нея /и даже пада/, докато червеят а-ха да го стигне, без дори да понечи да се върне и му помогне. Дисциплина „Майка на годината“ – златен медал!

Самите актьори като че ли имат затруднения с образите си. Лито Атреидис трябваше да е мъдър владетел, а Оскар Айзък го показа като подметка, предадена по малоумен начин от д-р Ни Хау или както там се викаше китайският поп Кръстю. Лейди Джесика уж трябва да е силен характер, но през половината време Ребека Фъргюсън се кокори уплашено като осиротяла сърничка, а през останалото – изпълнява командите на леко напушения си син. Едва накрая показа някаква хватка, колкото да не забравяме, че е играла в „Мисията невъзможна“. Пол пък има претенциите да е момченце-превръщащо-се-в-мъжленце, но Шаламе е толкова сладък, когато свъсва вежди и гледа лошо, че направо не знаеш дали да му срешеш косичката или да му забиеш два шамара. Единственият консистентен и интересен персонаж в „Дюн“ е пустинята и може би точно затова Вилньов ни показва повече нея, отколкото някои от второстепенните.

Те пък се отличават по-скоро, защото ги разпознавате от другаде, а не заради конкретни черти. Имаме Джош Бролин, който общо-взето играе намусена чичка със срамно безлично присъствие. Друг балон с горещ въздух, подут от десет клишета, е Джейсън Момоа като ветерана Дънкан Айдахо, най-елитният боец на клана Атреиди. Вилньов със сигурност е бил притеснен от супергеройски асоциации, затова е накарал Бролин да брадяса, а на Момоа е заповядал да окастри култовата си четина, та да не го сравняват с Аквамен. Проблемът е, че Джейсън си остава Момоа или с други думи, “актьорът” брадата си мени, но талантът никога. Въпреки че преди броени дни довърших петия сезон на „Рик и Морти“, категорично мога да заявя, че саможертвата на Дънкан Айдахо в „Дюн“ е най-смешното нещо, което съм гледал тази година.

Очаквах повече и от Хавиер Бардем в ролята на шиитския вожд Стилгар. Бардем има излъчването на човек, който може да охлади сауна само с едно движение на скулата, а тук е поставен в цървулите на някакъв пясъчен клошар, когото дори собственото му стадо от джихадисти не приема на сериозно. Не знам какви са плановете за героя в следващата част, но ако продължава така, със същия успех можеха да викнат парцал като Педро Паскал и да си спестят сума ти бюджет за наркотици и курви. Същото важи двойно за Дейвид Батиста, възторжено прегърнал поредната си изява на мозъчно възпрепятстван. Не бях информиран за присъствието му и първата реакция, когато се появи, бе да се разхиля с мисълта „И ти ли, бруте?!“ /от англ. brute – яко и тъпо парче/ Сигурен съм, че Батиста не е толкова прост, колкото изглежда, и наистина нямам идея защо се е навил на ролята, при условие че би трябвало да е наясно за влияние на тайпакаста в Холивуд. Вместо да бяга от амплаота на умствено изостанали мутри, пичът приема отново този образ присърце, явно заблуден, че щом участва в класно заглавие от сценариста на „Форест Гъмп“, някой ще му даде награда, ако играе идиот.

Единственият адекватен е Стелан Скарсгард. Както можеше да се очаква, чичо Стелан е перфектен в изобразяването на гнусната външност, противни маниери и безпощаден характер на барон Харконен и определено успява да се превъплъти в класическата рамка на „злодей-който-обичаме-да-мразим“. /стига, разбира се, да игнорираме неминуемите прилики с Дарт Вейдър/ Забележима промяна с каста на книгата е решението един от героите да си смени цвета на кожата и пола, за да отговаря на Истанбулската конвенция. Говоря за Шарън Дънкан-Брюстър, британска актриса с нелицеприятно излъчване и прогресивна мисия, в която се проваля, а именно – да докаже, че черният й живот имаше значение. Тя е поредният пример за излишно натегнат персонаж с преждевременно изгорял фитил. Не знам какво биха казали феновете на оригинала, но като необременен с предварителни предразсъдъци, спокойно мога да заявя, че Дънкан-Брюстър се изявява като тотална нещастница, а кончината й е безумна на няколко нива. /повече, отколкото са нивата на “Super Mario”/ Отделно не е особено симпатична и всеки близък кадър с нея натоварва сетивата. Разбира се не твърдя, че Дънкан-Брюстър прилича на Хищника без маска, тъй като би било проява на сексизъм. Казвам само, че ако някой я прескочи, спокойно ще може да твърди, че е играл на „прескочи кобила.“

Както винаги се случва при продукциите на Вилньов, най-хубави неща могат да се кажат за техническата опаковка и общата кинематография. Дизайнът на главния град на Аракис е амалгама от архитектурни стилове, преплитащи циментовата визия на военни бункери с елегантността на пирамидални структури, взаимствани от Египет и Мексико. Контраст има в планетата на Харконен, също изградена с типичните черти на архитектурния необрутализъм, но коренно различна като атмосфера. Още веднъж е редно да спомена и грандиозния размах на Вилньов, заради който филмът /евентуално/ си струва да се види на възможно най-голям екран. Някои от кадрите, в които камерата прави паралели с колосалните пропорции на сетинга в „Дюн“, са достатъчно величествени, за да породят възхищение. Нищо чудно, че самият Кристофър Нолан се изказа ласкаво за творбата на Вилньов, но размяната на вербални чекии помежду им не е случайна. Двамата режисьори си приличат повече, отколкото биха признали – обичат сивите урбанистични пейзажи, екшънът им куца като Бойко Борисов след скъсан менискус и имат еднакво заболяване, което ги кара да вярват, че Ханс Цимер е добър композитор.

Първоначално не смятах да говоря за Цимер, защото си бях измил зъбите и не исках да си цапам устата, но дългът изисква да го спомена. Музикалният продуцент със синтетичен слух Папи Ханс отново не изневерява на себе си и твори генерика от висшия пилотаж. Комай обаче е чел грешния сценарий, понеже т.нар. му теми са в някакъв помпозен уестърн-стил с некохерентен микс от бумтене и инструментални експерименти. Със задоволство признавам, че вече забравих музиката му, а не са минали и два дни, откакто гледах филма, което говори достатъчно за качествата й. Нещото, което обаче никога няма да забравя, е Цимеровият напън по време на харконския Пърл Харбър, когато Гърни повежда ордата си в батална „мечове-срещу-лазери“ хумореска, а отгоре наш Хансчо пуска героични гайди, все едно съзерцаваме щурма на Уилям Уолъс в „Смело Сърце“. Баси тъпака, честно!

„Дюн – Част 1“ е поредната полузаготовка с късмета да излезе във време, в което конкуренцията е толкова анемична, че веднага изпъква с илюзията за превъзходство. В него има естетика, но няма контекст. Има мащаб, но не и обаяние. Има много герои, почти никой адекватно развит и тежащ на мястото си. /джуджетата в „Хобит“ бяха представени по-достоверно, бе!/ Има визуална дълбочина, но няма пълнеж. Мизансценът на „Дюн“ е по-празен от буркан с пръдни. Дълги пусти коридори, необятни зали, в които се мотаят по двама-трима души, цял мегаполис с не повече от стотина жители, сякаш извън основната сюжетна линия не съществува нищо друго. Набляга се на внушението, че става въпрос за многочислена армия, но бойните кадри са представени от камерен брой статисти, досущ като военен парад за Гергьовден. Всичко е някак си медицински стерилизирано, лишено от резки движения, почти дрогирано от апатия. Среда, която изглежда по-скоро като изкуствено създадена симулация, отколкото жива и дишаща вселена, населена с пълнокръвни герои.

Вилньов манифестира подобен проблем и в „Блейд Рънър 2049“, където отново работеше с динамичен и гигантски свят, а го изтипоса кух и равнодушен. Противоречията не спират дотук. Събитията в „Дюн“ са претупани и в същото време разточителни – за два часа и половина се случват може би четири ключови неща, разтеглени като въжето на тлъст обесник. През останалото време сме в някакъв мистичен вакуум, от който трябва да черпим информация като врачки или да гледаме с книгите под ръка като джобен пътеводител. Важни детайли са оставени недоизказани, други пък, не чак толкова витални, са натъртени по няколко пъти. /нужни ли бяха десет централни кадъра с бик? дори истинските крави ги виждат по-рядко/ С нищо не помага и фактът, че екранизацията е стилистично и наративно закъсняла с поне двадесет години. Наясно съм, че преди половин век Франк Хърбърт е бил пръв, но при условие че вече има десетки заглавия, чекнещи подобни похвати /за Избрания, за Силата, за игрите на тронове и т.н. алабализми/ почти всяко нещо в „Част 1“ изглежда демоде. Даже пустинните червеи, които би трябвало да са хайлайтът на продукцията, не може да не Ви подсещат инстинктивно за „Трусове“. А дори да игнорираме кино-асоциациите, се набиват и библейските такива, които също са прекалено директни за пренебрегване. Въобще, „Дюн“ може да е бил пионер на хартия за времето си, но въпреки добрите намерения, на голям екран е по-закъснял и от цикъла на наскоро открадната циганка.

Сигурно пропускам много неща, но на кого му дреме? На кого му дреме дали има дреболии, за които да се хващаме като удавници, при условие че 60% от продукцията не сработва. Не го казвам като хейтър, повярвайте ми. Мисля, че вече би трябвало да сте наясно как пиша за нещо, което наистина ме е подразнило и за филм като „Дюн“, който слагам в графата за разочароващо пропилян потенциал. Истината е, че се надявах „Част 1“ да ми хареса, но уви, не бях достатъчно ваксиниран за това. Може би след две години мнението ми ще се промени, може и да се влоши, но засега този половинчат пишман-епос не направи нищо за чакрите ми, освен да напомни за всички останали заглавия, които волю-неволю влачеше след себе си.