„Колко интересен филм на Кристофър Нолан!“ Ето нещо, което никой не е казвал от десетина години насам. Нещо, което, седейки по „Тенет“, никой няма да каже и тази година. Не че за новия екзистенциален опус на Христофор „Да се свети името Му!“ Нолан нямаше голямо очакване, огромен хайп и още по-гигантско нетърпение от пандемична гледна точка. Даже напротив, след всяко споменаване на мистериозния проект, Сульо и Пульо овлажняваха COVID-маските си от инстинктивно проточили се фенбойски лиги. Само дето, също като другите произведения на пост-„Генезис“ Нолан,  и „Тенет“ се оказа еквивалент на корав негърски пенис – несъмнено възхитителен от разстояние, но когато вече сте го усетили вътре във Вас, искрено съжалявате за грешката си.

За да навляза в мрака на киното с непредубедено съзнание и пълна обективност, отказах да гледам всякакви трейлъри и да чета чужди отзиви предварително. Нямах представа за сюжета, освен че ще е поредната напомпана с бумтене егоцентрична главоблъсканица в класическия “Аз съм видимо по-умен от Вас!”-стил на бай Нолю. Нямам нищо против филмите за умници, не ме разбирайте погрешно. Обожавам заглавия, които ме карат да си размърдвам мозъчната пихтия, особено във времена, когато най-сложната премиера по кината за последните месеци е „Отмъстителите“. Желанието на Нолан да създава комплексни ребуси, предизвикващи стандартния линеен наратив, е не само достойно за адмирации, но и донякъде пионерско. Затова в днешни дни да се осмисли негов филм от първия път е повод за почерпка сред кинофилския плебс, а да не го харесате би навредило на социалния Ви живот повече и от парещ обрив по гениталиите.

Ала Нолан е забравил, че понякога умишлено комплицираният продукт не винаги е равнозначен на добър продукт. /вж. „Дюнкерк“/ Случаят с „Тенет“ е някъде по-средата – сложността му не пречи, но определено и не помага. По-скоро досажда с манията си да бъде труден на зорлен. И ако удоволствието от сложните сюжети е в разплитането на вътрешната им логика, то в „Тенет“ няма някаква конкретна логика, освен псевдонаучни умозаключения със съмнителна достоверност. Пошла маневра, която контрастира с „Интерстелар“, където sci-fi идеите почиваха върху по-твърда физична база. „Тенет“ от своя страна разчита само на букет от неопределени теорийки, както и на квазиинтелигентни подмятания за темпорални парадокси, колкото да Ви напомни, че гледате филм за умни хора. Което може и да забравите, имайки предвид че най-големият физик в историята е Робърт Патинсън.

„Тенет” трябва да е най-лишеният от емоции проект на Нолан, което означава, че поне в този аспект, Кристофър винаги надминава себе си. Няма да преразказвам спойлери, понеже съм сигурен, че много от Вас ще предпочетат да го гледат в домашни условия след 2-3 месеца, а тези от Вас, които са късметлии, няма да го гледат изобщо. Единствено ще кажа, че ако очаквате продължение на „Генезис“ ще останете разочаровани, докато ако очаквате минималистичната изобретателност на „Мементо“ ще останете отново разочаровани, но за сметка на това, ако си мислите, че ще Ви хареса повече от „Интерстелар“, ще останете разочаровани за трети път.

Главният герой се чуди дали черният му живот има значение.

В историята има множество дупки – някои от куршуми, други под формата на отверстия, но повечето сюжетни. Няма да се спирам на всяка една пробойна, но ще спомена нещо, което компроментира общия замисъл. В сценария се върти удобно повторената мантра, че „Станалото е станало!“, сиреч миналото не може да се промени, каквито и действия да се предприемат. Нещо като съдба, ама казано по-интелектуално, нали се сещате. И в същото време сценарият се върти около опитите на Бъдещето да се намеси в Миналото като го промени, за да го унищожи. Е, нали станалото е станало? Или не е станало? Станало ли е изобщо нещо? Или не е станало, а легнало? Или клекнало?! Академични въпроси, достойни за дълъг философски дебат, за който на никого не му дреме. Важното е, че хем станалото е станало, хем бъдещето още не е получило мемото. А на закономерния въпрос „Няма ли опитът на потомството да ни убие да доведе до Парадокса на Дядото?”, семплият отговор е: „Важното е, че те вярват, че няма!” /каква невероятна драма, драги зрители, ”Вяра” печели срещу „Наука” с фаталити!/

За да обясни озадачаващите си процеси, филмът се уповава на концепцията за т.нар. „инверсия”, а именно – възможността на предмети и хора да действат хронологически реверсивно. /подходящо сравнение са сцените в Черната ложа от „Туин Пийкс“, където героите говорят и се движат наопаки/ Всъщност става дума за обърната ентропия, която, чисто физически, няма общо с манипулиране на времето, освен за определяне състояние на „преди” и „след”. Ентропията дава посоката на даден процес, например стареенето, но не виждам как това обяснява две версии на един и същи човек; патрони, улавяни в цевите и експлозии, замразяващи жертвата си по-логично от фекалии, които сами влизат обратно в анусите. Но затова е турена Клеменс Пози, делово увещаваща, че „Не трябва да го разбирате, трябва да го почувствате!“, с което кастрира всякакви по-нататъшни опити за разсъждения върху механизма на „Тенет”.

Злодеят се опитва да обясни на жена си, че маските са задължителни в BILLA.

Протагониста /точно така, лирическият герой е наречен „Протагонист“, защото Ицо Нолев е прекалено зает с mindfuck-ане, за да измисля обикновени човешки имена, ок?/ е изигран от сина на Дензел Уошингтън. Използвам думата „изиграл” фриволно, понеже Джон Дейвид е адски неприятен субект, който ме накара да симпатизирам на героя му по-малко, отколкото на босненски военнопрестъпник. Като екранно присъствие Уошингтън-младши е толкова дървен и изкуствен, че прави Захари Бахаров да изглежда като икона на актьорското майсторство, но пък за сметка на това декламира репликите си с такава печална индиферентност, сякаш чете табло с некролози. Явно талантът наистина прескача едно поколение, дори когато трябва да е карикатура на Итън Хънт. Втори в каста е Робърт Патинсън, който е истинският MVP и представлява пълен пакет от качества – оперативен агент, полеви медик, квантов физик и не на последно място красив британец със скули, достойни за Микеланджело. /ренесансовият скулптор, не костенурката-нинджа – б.а./ Неговият персонаж, Нийл, е партньор на Протагониста и между тях се оформя онзи старомоден монохромен броманс, който, както знаем от скорошните бунтове против расизма в САЩ, вече не се среща всеки ден.

За феновете на старата школа имаме и Майкъл Кейн, чието участие е по-кратко от това на бездомно куче по оживена магистрала, но пък доказва, че Кейн е абониран за филмите на Нолан също колкото и за в-к „Трета възраст“. Горкият Кейн сигурно съвсем се е загубил в лабиринта на склерозата, понеже дори героят му тук се казва „Майкъл“, само и само да не забрави собственото си име по време на снимките. Антагониста Андрей Сатор пък е Кенет Брана, каращ по инерция руски злодей, след идентичната роля в „Джак Райън: Теория на хаоса“. Сатор е женен за многострадалната Геновева Катрин /Елизабет Дебицки с големите циц../, но бракът им е изпълнен с изневери, омраза, комплекси и домашно насилие или с други думи – бракът им е типично балкански.

Патинсън е в стихията си, докато Уошингтън го гледа с онзи характерен за чернокожите „Ах ти, бяло привилегировано копеле!“-поглед.

Тук е мястото да спомена, че Кенет Брана, който по принцип е нелош актьор, е уникално недоразумение в опитите да се прави на застрашителен мъжкар. Не смея и да предполагам какво е изисквал от него Нолан, че Брана да се излага по този театрално-самодеен начин. Пълни клишета, поднесени с налудничава помпозност, обезпечена от липсващ пълнеж. Специално внимание заслужава сцената, където смята да бие жена си с колан /нещо, което обичам да наричам „петък вечер“ в много български семейства/ и лицето му е показано в толкова агресивно близък план, сякаш всеки момент ще излезе от екрана като Самара от „Предизвестена смърт“, минус чара й. Или ситуационно-комичния скеч, по време на вечерята в яхтата му, когато се плюнчи да заплашва Протагониста, сякаш се е готвил за ролята, изучавайки Д-р Злобюл от „Остин Пауърс“. А за капак оставям потресаващия му акцент, който току се появява и пак изчезва, също като връхчето на лайно от неспокоен задник.

Не отричам, че Нолан има дарбата да формира напрежение дори в най-баналните сцени, също като Финчър и Тарантино. Разликата обаче е, че Финчър ескалира съспенса визуално, Тарантино акцентира върху диалога, докато Нолан разчита на някакви пулсиращи басови тонове с гръмогласен ефект. Лошо няма, разбира се, но върши горе-долу същата работа като селски глашатай с тъпан – печели хорското внимание за няколко секунди, сетне бързо става ясно, че е въздух под налягане. Разсейващ елемент е и рязката смяна на сетингите – в единия кадър сме в Бомбай, после скачаме в Осло, изневиделица сме в Естония, следва бърза сцена във Виетнам и т.н. телепортации, достойни за MARVEL. Наясно съм, че това би трябвало да е удобство за публиката, но някак си затрива и малкото останали мераци за реализъм. А когато не е разпилян по цялото земно кълбо, структурата му наподобява кампания на „GTA V” – кражба на нещо, последвана от кратка оперативка за следващата мисия, после друг обир, нов брифинг и т.н. Но най-жалкото е, че „Тенет” е обидно предвидим, което вече няма как да му се размине. Изключая засуканите backwards time измишльотини, всички „туистове” могат да се видят през бинокъл с пукнати лещи, което опропастява заявките за кино-пъзел над средното ниво. Като плюс дебело мога да подчертая, че мащабните сетпийсове са порядъчен спектакъл и са заснети с практически средства, а не CGI. Лошото е, че максимумът за екшън на Нолан е минимумът на Майкъл Бей, поради което хаотичният финален щурм е тормоз за всичките шест сетива и то без да споменавам стряскащата му нелепост, заслужаваща съвсем отделно „ревю“.

Протагониста пие кафе, защото никой не му е предложил торта „Сахер“.

Вместо обобщение, нека обобщя. „Тенет“ е провокативен, ама не съвсем. Старае се да е иновативен, но резултатът е по-скоро недодялан. Това, което е в целостта си, е филм на Кристофър Нолан, за добро или в случая за лошо. Идеята я има и донякъде си струва, но не и показана с художествения арсенал на арогантно денди без кинематографично образование. Да, патакламата е грохотна, има пукотевици и преследвания, между тях малко смисъл и детска шепа логика, но нищо от това не грабва. Героите са душевни трупове, екшънът е силен шум, а сюжетът е наглешки усукан с единствената причина хората да се гордеят, че са го гледали осем пъти, за да го схванат. Също както при „Интерстелар“ ни остава само да спекулираме какво чудо щеше да излезе, ако Нолан беше доверил режисурата на някой истински виртуоз, чиято творческа призма все още не е изцапана от мегаломания. Защото в този си вид, колкото и да го хваля /а аз не го и правя/, „Тенет“ е просто разточителен мелез от няколко добри хрумвания, зашити с бели конци за миризливите си дупенца като Човешка стоножка.

5.0/10