Щом научих, че се готви трета част на “Лоши момчета”, направих това, което всеки нормален човек би направил при подобна вест – погледнах инстинктивно календара, за да проверя дали случайно не съм се върнал с машина на времето в 2009, когато на някого щеше да му дреме. Оказа се, че все още съм в добрата стара 2019, следователно решението за сикуъл ми се стори по-закъсняло и от цикъла на Ким Бейсингър. Но, както се утешават завършващите последни на Специалната олимпиада, „по-добре късно, отколкото никога”, макар и в случая на „До живот”, „никога“ щеше да е много по-удачният вариант.

Във времена, когато негри с оръжие по улиците са по-познати на полицията с кода „Движеща се мишена.“, „Лоши момчета 3” дръзва да ни върне в носталгичното минало, когато Уил Смит бе все още свеж, а черният живот на Мартин Лоурънс имаше значение. Четвърт век след оригинала на Майкъл Бей, предназначен като гето-алтернатива на „Смъртоносно оръжие”, позакъснялата трета част шокира с невероятното си безличие и бутафорност. Да, жанрът може да е „екшън”, но реално е толкова лишен от живот, че щеше да изглежда по-жизнен, ако беше прожектиран върху белия чаршаф, с който се покрива труп. Играта е измъчена като възрастен уретер, атмосферата е изсушена, горе-долу колкото яз. Студена, а събитията са по-насилени от прохождаща актриса в Miramax. Подлъган от високите оценки, се прецаках да го гледам на кино и какво да Ви кажа – ако не сте пуберче, което наскоро е скачало с главата напред в празен басейн, шансовете да Ви хареса са по-малко и от шансовете да харесате „Събота вечер с Дони“.

В третата част нещата са различни и варират някъде около границите „нямаше нужда” и „много зле”. Най-важната промяна – Майкъл Бей е аут и според слуховете е отказал, заради твърде малкото сцени на слоумоушън на фона на развети американски знамена. Истината е, че Уил Смит, вече в ролята на  продуцент, е отрязал Бей, тъй като режисьорът е поискал космически хонорар, който би ощетил бюджета повече и от ежедневния кетъринг на KFC за двамата главни актьори. В търсене на негов сурогат, отговарящ на стандартите, а именно – да е евтин и лесно управляем – SONY удря джакпота, наемайки двама режисьори за цената на един. Това са Адил Ел Алби и Билал Фалах, но нека имената и огромното количество аматьорски експлозии във филма да не Ви объркват – те не са джихадисти от спяща холивудска клетка, а коренното население на Белгия. Лошото е, че изборът им за режисьори на високобюджетен сикуъл с идеята да се спестят пари, е като да идете на ромска проститутка, за да спестите пари – удоволствието няма да е същото и най-вероятно никога няма да може да измиете вонята от себе си.

Не искам да ставам неволен адвокат на Бей, но разликата между неговия стил и стила на брюкселските талибани е като разликата между бедния негър и бедния евреин, а именно – второто не съществува. Алби и Фалах /съкр. „Аллах”/ работят с филмова неграмотност, която не се учи даже в НБУ, а дори най-грандиозните им екшън сикуънси смърдят на злокачество и евтиния – комбинация, най-често срещана в китайски магазин. Безидейни каскади, импотентни гърмежи, наситени с авто-продуктово позициониране и т.н. благини на промоция. Вземете за пример първия „Лоши момчета”, който реално е и първата голяма продукция на Майкъл Бей, и веднага ще Ви направи впечатление как екшънът в тройката е толкова зле, че буквално е най-близкото нещо между Холивуд и BG киното. Неприятно демоде, което ще Ви накара да тъгувате по видеокасетите на Тандем Видео, защото прави карикатурни пукотевици от началото на 90-те да изглеждат като доста по-съвременни екшъни от средата на 90-те. Така ли няма атентати в Белгия, че тези режисьори не могат да направят една яка експлозия като хората? Къде е Майкъл Бей, когато имаме нужда от него, мамка му?!

В предишния абзац някой ме попита къде е Майкъл Бей – благодаря за въпроса, ще отговоря. Дори и низвергнат като изпълнителен орган, той е останал като комичен орган със сюрпризиращо камео. Някои от Вас може да не го забележат, но феновете със сигурност ще се напрегнат при появата му и за няколко секунди ще очакват нещо на заден план да експлодира. Без маниашките и налудничави екшън-аркади на Бей, „Лоши момчета 3” остава да разчита на централните си герои, а при тях нещата също не са розови. Не казвам, че химията между Лоурънс и Смит е погубена, даже смея да заявя, че точно някои от общите им интеракции ме принудиха да догледам идиотската трета половина, но някак си динамиката е по-скоро притъпена и флегматична, сякаш самите актьори са си дали само 40% зор. Особено Мартин Лоурънс, иначе щеше да се постарае да отслабне за пред хората. Твърди се, че камерите добавят 5 килограма, но ако това е вярно, значи той е бил сниман с поне 4 камери едновременно. Всъщност, Лоурънс е фен на Крисчън Бейл и е решил, че ако качи 20 кила за ролята, задължително ще бъде номиниран за някаква статуетка, била тя престижен глобус или утешителна награда от съюза на анонимните диабетици.

А сега да видим за какво иде реч. Историята ни връща обратно в полицейския участък на Маями, където партньорите Майк Лаури /Смит/ и Маркъс Бърнет /Лоурънс/ продължават да правят мизерии, четвърт век по-късно. Новият им случай е персонален, тъй като засегнат е лично Лаури. /бидейки продуцент, сериозно ли мислехте, че Смит няма да насочи всички прожектори към себе си?/ Оказва се, че някой мрази Лаури повече, отколкото Грета Тунберг мрази пластмасата, и иска да го отстреля демонстративно, като избягал от плантация роб. Враждата има голяма давност и туистът е, че противник е /spoiler alert!/ собственият му извънбрачен латино-син. Мда-а-а, както виждате, нещата рязко са свърнали към сферата на сапунения съспенс и ако не ми вярвате, изчакайте до последните секунди, където ще видите мелодраматична вратичка за продължение, която мяза на клифхенгър в 666-ти епизод на пуерториканска теленовела. За да станат нещата още по-сериозни, Лаури е прострелян два пъти, което би било достатъчно за всеки бледолик, но не, лирическият афро-герой оцелява и дори става по-силен от всякога и като казвам това имам предвид, че малко след хирургическите му интервенции, се бие с два пъти по-млади от него кОчи синове /син на коч – б.а./ и скача през тераси, сякаш е поредният ден на бягство от дома на омъжена любовница.

В същото време Маркъс преживява собствена криза на напредналата възраст. Дъщеря му е родила внуче, а по-късно се омъжва. /хронологията сугестира, че само един от тези два акта е бил планиран./ Въпреки това обаче, детето се отглежда от бабата и дядото. Не видях една сцена, където новороденото да не е оставено на дъртите, което говори, че чернокожите стереотипи съществуват, защото са истина. Бърнет иска да се пенсионира и се радва на старческите неволи, което пък включва излишен брой хумористични уточнения за това колко трудно вижда без очила. Имаме и екзистенциално-пацифистки казуси, като обясненията, че се е молил на Блек Джийзъс да спаси партньора му и в замяна се е отказал от всякаква форма на насилие. Или поне с това оправдава мързела си. А репертоарът на маВърфакъра е изпълнен основно с негърската троица реплики: „Oh, shit!”, „Hell, no!” и разбира се – „Dayum!” Много се забавлявах и на неловките опити на сценария да акомпанира хумора с драмата, особено по време на кулминацията, която е по-сериозна и от мозъчно сътресение, но с разликата, че за авторите му сътресението е безмозъчно. Разбирате ли, оказва се, че майката на сина на Лаури е някаква хиспанична вещица, заради която финалът прилича на нискобюджетен хорър, а класическите разкрития в стил “Yo soy tu papá!” ме накараха да се задавя със солетите, които бях вкарал в киното, без никой да види.

За да стигнем до заключението обаче, сме принудени да минем през два часа на апатия, засенчвана тук-там от вродената клоунщина на Лоуърнс, и да игнорираме повече сюжетни дупки от тези по стената за разстрел в ГУЛАГ. Даже музиката от оригинала, този път дело на Лорн Балф, е сякаш с по-бавен, да не кажа пенсионериски ритъм. Навремето първият филм се прочу със съответния музикален хит, чиито припев „Лоши момчета, лоши момчета, какво ще направите, когато Те дойдат за Вас?” все още звучи като страшната песничка, с която белите привилегировани деца се плашат от чернокожите, преди лягане. Докато сега, единственото запомнящо се парче, е кавърът на „Rhythm of the Night”, която песен, също както и настоящият франчайз, трябваше да си остане в 90-те. Друг интересен детайл /и spoiler!/ е, че в „До живот” умира началникът на Бърнет и Лаури, което е друг повод за тревога, понеже ако старите полицейски екшъни с негри са ни научили на нещо, то е, че епизодът, в който убиват шефа, е най-тъпият от трите. /справка – „Ченгето от Бевърли Хилс 3”/. Де факто, ако трябва да се правят аналогии, поредицата вече имитира не само „Смъртоносно оръжие”, но и „Бързи и яростни”, защото е на път да се превърне в семейно-ориентиран екшън на абсурда с N-брой епизода.

Каква обида мога да измисля за Уил Смит, която не е измислена от Джейда Пинкет-Смит и актинг инструктора му? Някогашната поп-културна сензация вече е принизен да участва в третокласни продължения, излизащи през месеца, когато Холивуд си изхвърля боклука по кината. Малцина могат да участват в продукции на М. Найт Шамалян и г-н Анг Лий /съкр. – „ганглий“/ и собственоръчно да ги превърнат в пълен провал, но Уил Смит го направи от първия път, понеже е легенда, поне по данни на „Аз съм Легенда”. Любопитното е, че преди два месеца, Уил засне кратък документален филм за колоноскопията си, защото ако някой има достатъчно его да сметне, че на хората ще им е интересно да проследят дебелото му черво, това е само един наистина Свеж принц. Явно след снимките на „Лоши момчета 3”, Смит си е казал, „Хей, така или иначе съм подхванал с лайна, дай да си бръкна и в задника, просто за да съм изчерпателен.” Но чисто обективно трябва да призная, че „Лоши Момчета 3” и колоноскопията на мистър Смит не могат да бъдат така грубо сравнявани – все пак едното е стерилна одисея в негърски анус, а другото… е хирургическа операция.

За изпроводяк, да обобщя. „Лоши момчета 3” е толкова зле, че след премиерата си в Австралия, пожарите там се превърнаха във второто най-ужасно нещо, случвало се на континента през последните месеци. Липсата на Майкъл Бей е минус, а когато липсата на Майкъл Бей е минус, значи нещата наистина са трагични. Друг минус е сценарият, очевидно закупен от eBay и, по всичко личи, писан от ентусиазиран почитател на латиноамерикански фенфикшън. Ала за разлика от математиката, където два минуса правят плюс, в киното две лайна не правят торта. „До живот” се крепи на изветряващите скечове и спорадични импровизации между Смит и Лоурънс, което щеше да мине за непретенциозна комедия, но не и за трета част на екшън-поредица с авторитет на блокбъстър. Честно казано, очаквах режисьорското дуо “Аллах” да свалят летвата, но не очаквах, че ще съм виждал по-естетически издържани кадри с чернокожи в PornHub. А след цялата тази помия, обещанията за следващо продължение вече не звучат като оптимистична заявка, а като мексиканско проклятие.

2.9/10