Дълго разсъждавах дали „Възходът на Скайуокър“ е най-тъпият “Star Wars” за последните 15 години, след което станах от гърнето, пуснах водата и хипнотизиращата гледка на тъмната материя, изчезваща в канала, ме убеди че действително е. Също като тоалетен акт, новата трилогия на DISNEY започна с напън /“Епизод 7”/, премина през конвулсии /“Епизод 8”/ и сега приключва на дъното на клоаката, където й е мястото. Доста хора няма да се съгласят с възгледите ми и ще кажат, че “Последните джедаи” беше по-зле. Само че, за разлика от настоящия епизод, предишният имаше ма-а-лко смелост да покаже нещо ново и различно. Вярно, не беше особено интересно, но беше ново и различно. Беше развитие на историята, а не повторение. “Възходът на Скайуокър” прави точно обратното – в бесните си опити да поправи грешките на “Епизод 8” рециклира всичко случило се досега, стъпка по стъпка и туист по туист. /следват спойлери!/

А какво се е случило досега няма нужда от припомняне. Дори родопските пъдари знаят кой е Люк Скайуокър, а даже в най-северозападните райони селяните са използвали поне веднъж /на седмица/ Силата върху жените си. Целият свят знае какво е Междузвездни войни и следи сапунената им драма, затова и фактът, че Ейбрамс е действал под мотото „Ако не е счупено, не го поправяй, но ако Раян Джонсън го е счупил, го поправи по-зле.“ е дълбоко трагичен. Най-вече, защото феновете на SW не заслужаваха подобно отношение. 40 години от живота им бяха инвестирани в развоя на тази космическа феерия и търпението им е възнаградено с какво? Стари похвати, стари развръзки и което е още по-жалко – стар злодей. Кому беше нужно зомбифицирането на Палпатин? Така ли нямаше някой чистач на комините на DISNEY, който да измисли нов, по-интригуващ и съвременен антагонист? То бива фенсървиз, ама бива ли чак толкова? И след като се връщат стари разбойници, защо пък точно Палпатин, бе аланкоолу? Десет от всеки девет попитани ще Ви кажат, че изобщо не им дреме за него, ако може да се върне Вейдър. А явно може. Не знам дали знаете, но в “Star Wars” може всичко – може да се връщат умрели, може да се яздят коне върху летящ звезден разрушител, TIE-файтърите могат да прескачат във светлинна скорост и не на последно място – всички са роднини.

Какво е „Възходът на Скайуокър“, освен един огромен контрол на щетите след „Последните джедаи“? Не много. Най-вече е филм, който затвърждава Джей Джей Ейбрамс като go-to режисьор за детски адвенчъри, когато Спилбърг и Лукас са твърде стари за тези лайна. На второ място показва, че фиаското с „Lost“ не е било случайност – човекът наистина може да започне нещо оптимистично и да го осере баш накрая. И на трето място, макар и по важност – Ейбрамс никога повече не бива да борави с хумор, понеже, видно от “Епизод 9”, неговата представа за смешни ситуации е една тъпа реплика, повторена три пъти за комичен ефект. Разкошен тайминг и органично остроумие, евала Джей Джей, ашколсун Ейбрамс.

Но очилатият евреин не е истинският виновник. За това, което стори със Сагата, Катлийн Кенеди, трябва да бъде публично напляскана с бухалката на Нигън от „Живите мъртви“. Също като бившия президент на САЩ, чиято фамилия носи, Катлийн буквално си е изгубила мозъка. Потресаващите й креативни избори оглозгаха и последните остатъци надежда за възстановяване на старата слава на поредицата. Вътрешностудийните драми, неадекватното боравене с материала, режисьорските неволи, но главно стратегията й за Женското начало в “Star Wars”, а именно – вкарването на сума ти скучни женски персонажи, доказващи на #MeToo поколението, че модерните космически дами са независими, равни на мъжете и дори да не могат да карат коли, могат да управляват звездолети. Супер важни послания, които са точно на мястото си в “Star Wars”, ако ми схващате сарказЪма. Не мога да повярвам, но Лукас започва да ми липсва, а този факт е предостатъчен за пораженията, нанесени от Катлийн Кенеди.

Ала какво всъщност се случва в „Епизод 9“, че така не ми хареса? Да видим. Топ гъна Поу Уоу, заедно с Фин и Чубака, получават секретна информация за Палпатин и бързат да предупредят Рей. Тя пък усилено тренира за джедай /докога, ма?/ под вещото ръководство на Лея /която внезапно е учител?!/ и хрипка в джунглата, и сред разни руини, сякаш компенсирайки факта, че Дейзи Ридли е отказала ролята в „Tomb Raider“. В същото време, видимо нелицеприятният Кайло Рен открива леговището на Палпатин и узнава, че спаруженият дъртак има удобно заровена колекция от кораби, с които да наложи… та-дам-м-м… „Последния ред“. /у-а-а-у, пичът е разполагал с десетилетия и това е най-доброто име, което е измислил? Ситското въображения няма граници…/ Кайло получава мисия да намери Рей, а също така да залепи счупения си шлем, с който да изглежда малко по-красив. И така, дългата история накратко, двамата противници се срещат отново, но този път Злият Кайло успява да види Светлата страна и получава изкупление. /звук от преглътната повърня/

Не знам дали усещате какво се случва. Имаме безскрупулен маниак с маска, унищожаващ цели планети, просто за да докаже колко е зъл, който обаче накрая възвръща човещинката си и умира доблестно, а ние се правим, че сме забравили за предишните му зверства. Дейба, тоя Кайло като каза, че ще довърши това, което дядо му започна, не се ебаваше. Даже не само го довършва, ами го повтаря дословно. А кому е нужно това изкупление? Евтин акт, който може да е работил преди 30 години, но сега изглежда по-скоро пародийно. Същото се забелязва и в лицето на Донал Глийсън, получаващ цели три изстрела – един в крака, втори в тялото и трети, най-фатален от всички – право в кариерата. Неговият герой също e мега-лош, но тук изведнъж решава да помогне на добрите, понеже е последен филм и не иска да умре като парцал. /spoiler alert! – умира като парцал/ А Кайло Рен винаги си е бил разревано и лабилно тийнейджърче, което си вярва, че оная му работа е много голяма, щото носи черни дрехи. Нямаше никаква характерна връзка с Вейдър и не беше достоен да краде неговия арк, само заради единия фенсървиз, но както се казва – като няма Вейдър, гледайте косплей на Вейдър.

Паралелно с горните простотии, Рей трябва да научи истината за своето потекло, което би трябвало да е някакъв туист, макар че за “Star Wars” туистовете от типа „Аз/Той ти се пада еди-какъв-си“ са по-очаквани от „Сам в къщи“ на Коледа. Или, ако ми позволите българския кино-хумор, далечната галактика е като сватбарска маса, на която са подредени роднина, джедай, роднина, джедай. И ако Кайло повтаря арка на Вейдър, то Рей директно ходи по пътеката на Люк толкова безсрамно, че накрая му взема фамилията и узурпира родната му къща. Последната сцена ни показва как младата вехтошарка смята да се нанесе в дома на Скайуокър, което би трябвало да почеше множество носталгични пъпки, но някой задава ли си въпроса защо? Какво смята да прави там? Да стане фермерка, да се омъжи за Пустинен човек ли, какво? Тя не си ли дава сметка, че по данни на Анакин, пясъкът влиза навсякъде… и като казвам навсякъде, знаете че имам предвид в гъза. Не, сериозно, каква беше целта на тази сцена, освен поредната доза пошъл фенсървиз? Рей е най-великата жива джедайка във Вселената, а смята да прекара детеродните си години като пустинячка? Това е все едно провинциална софиянка да се върне на село – няма как да стане. Или накратко – в поредица на име „Междузвездни войни“, финалът беше най-голямата измишльотина.

А сега сериозно, понеже нещата са на път да загрОбеят. Иде реч за гробовното присъствие на тийм лидерката Лея Органа, изиграна от трупа на Кари Фишър, по-известна на продукцията като „Призрака на отминалата Коледа“. Участието й е под формата на шепа разпилени сценки, предвид факта че Ейбрамс е разполагал само с няколко минути LIVE кадри. Останалото е изкуствено изглеждащо CGI, което е по-разсейващо и от това в последните секунди на “Rogue One”. Ако трябва да бъде позитивен, ще отбележа че приживе Фишър направи нещо наистина немислимо, с което ще остане завинаги в историята на Холивуд, нещо което никой друг нямаше куража да направи, а именно – уреди дъщеря си във високобюджетен блокбъстър. Но, както се казва, за мъртвите или хубаво или нищо, затова да преминем нататък.

Някъде между събитията се натъкваме на други „интересни“ моменти, като например уродлив Бърнинг Мен-фестивал, камео на Джон Уилямс като барман, кратка поява на Мериадок Брендифук и, разбира се, завръщането на Ландо Калрисиян, който няма особена функция, освен с разочарованието, че не е успял да даде „любовта“ си на Лея. Накрая даже се загатва за спиноф с него и новата негрица, където да й помага, а защо не и да й дава от „любовта“ си. Като казах това, „Епизод 9“ включва няколко нови персонажа, които ще помните около три секунди, след като станете от седалките в киното. Едната е Зора, която се оказва дезертирала щурмовачка /щурмовица?/, досущ като Фин /как пък само чернокожите са горди и съвестни да се опълчат на диктатурата?/, друга е Кери Ръсел в ролята на някакъв Дафт Пънк подражател и през  цялото време носи маска, сякаш е женска версия на Том Харди. Има и нов робот, защото го заслужавате. Забравих му името, но със сигурност беше нещо лесно за поръчка от всеки детски магазин онлайн. И като зачекнах мърчъндайза, любимите на никого поргове от предишната серия имат секундна поява, колкото всички балъци, дали парите си за плюшени играчки преди две години да не се чувстват много набутани.

А помните ли Роза? Коя!? А, да, Роза. Онази, в чиято роля е Кeли Мари Тран, по-известна на кастинг директорите като „Е-е, няма ли някоя по-хубава?“ Ейбрамс е наясно, че тя се превърна в ДжарДжар-а на новата трилогия и значително е редуцирал участието й до две минути и 7-8 маловажни реплики. Така и не стана ясно каква бе последицата от целувката й с Фин, но съдейки по отношението му към нея, горката Роза е наказана в ъгъла на friend-зоната. Не бих го обвинявал – ако коравата хомеротика е някакъв фактор, то Фин има много по-чаровен броманс с Поу Уоу, така че защо му е да се занимава с жени, които по всички закони на естетиката трябваше да са родени в Иран, за да крият лицата си.

В епизода става ясно, че Рей има ново умение – да регенерира ранени телеса. Чудесно, ще кажете Вие, но нека анализираме как го използва. Първо среща някакъв подземен глист и решава да го излекува, защото тя си е такава, добра душа, няма избор. После вижда най-големия си враг и решава, че ще му даде шанс за живот, защото си е такава, истинска светица, знаете. И в същото време, Поу Уоу, неин съюзник и приятел, обикаля цялата втора половина с надупчен от бластер ляв бицепс и никой не му обръща медицинско внимание. Сега какво е това, по дяволите?! Поу може да е карикатура на хотшот мачо-пилот от тъп американски филм от 80-те, но заслужава ли да се отнасят с него по-зле, отколкото с червей от „Трусове“? Не мисля.

Екшънът във „Възходът на Скайуокър“ е много и това не винаги е добра новина. Особено, ако сте го гледали. Имаме преследване в пустинята, битка със светлинни мечове на възможно най-драматичните места, както и атака на опълченци срещу вражески разрушители. Специфично внимание заслужава последното, което е изпълнено под формата на щурм с конница върху корпуса на движещ се в ниска стратосфера звездолет. Ако Ви звучи малоумно, значи съм го описал правилно. Все още се мъча да открия какъв беше смисълът на тази галопна атака, защо бяха нужни хайванчетата, но най-вече какво се случи с тях? Веднага след money shot-а на свободни-негри-върху-коне, животните изчезват от полезрението. Какво обаче се случи с тях по време на битката, питам аз, а също и няколко души от PETA? Наясно съм, че в центъра на оригиналните “Star Wars” има уестърн-нишка, ама това не е извинение за конярски юруш в стил добрите индианци атакуват форта на бледоликите.

Малко за актьорите и се махам. Специално за Джон Бойега, чието лице искам да запомните, но не защото е фотогенично, а защото няма да го видите повече, освен в някой лондонски автосервиз. Фин трябваше да е комплексен персонаж – щурмовак, преминал към добрите, но носещ травмата от обучението си – а се оказа типичният черноработник /pun intended/, следващ други, много по-кадърни от него. Оскар Айзък и той, завалията, си хаби таланта да се ежи и хвърля многозначителни погледи, нажежени със сексуално инюендо, а Дейзи Ридли, която започна кариерата си със “Star Wars”, сега е на път да завърши кариерата си пак със “Star Wars”. Само Адам Драйвър изпъква по някакъв начин и като казвам това имам предвид изпъкналия му врат. Не знам как е тренирал, но има шибано огромен врат, който ме накара да се притеснявам за здравето му. Най-вероятно това е било изискване, за да изглежда по-заплашителен, обаче имах чувството, че Адамовата му ябълка /или в неговия случай – ябълка/ заема повече екранно място отколкото носа му, което би трябвало да е невъзможно. Драйвър има физиономията на реднек, прекарал детството си в колене на туристи и свирене на банджо, но това е само, ако го гледате в профил или анфас. Иначе е стряскащо добър актьор – толкова добър, че играта му в „Marriage Story” принуди даже Скарлет Йохансон да е добра актриса, а това, както отлично знаем, не може да го постигне и чек за $20 милиона.

Изводът е, че SW-филмите са като деца с увреждания – ако решите да ги гледате, ще похабите много воля и време, а ако откажете, обществото ще Ви гледа с други очи. Краят на Новата трилогия не е филм за космоса, а зомби хорър – половината герои са умрели, втората половина са възкръснали, а третата половина са вече със заровени кариери. Разбира се, не твърдя, че кулминацията е по-зле от тези на „Игра на тронове“ или „Загубени“, но със сигурност е на ниво „Endgame”. А след всички високопарни обещания за уважително заключение, „Възходът на Скайуокър“ отговаря на наболелите си питанки по оскърбително предвидим начин, основно на въпроса „Колко SW-епизода са прекалено много SW-епизода?“ Може би никога няма да разберем какво искаше да каже Фин на Рей в потъващите пясъци, нито каква е съдбата на детето-с-метлата от „Последните джедаи“, няма да узнаем и колко сантиметра е „любовта“ на Ландо. Единственото ясно е как DISNEY пресолиха манджата си така, че да е годна за сервиране само на отчаяни просяци по празниците. От „Нова надежда“ изтече много вода /освен в Перник, разбира се/, ала сега бъдещето на някога великия франчайз е по-скоро телевизионно, защото „всяка сага има своя край“, а тази приключи с Лукас.

3.9/10 /усеща се като 3.4/