Отлагах гледането на „Жокера“, защото предварително знаех какво ще се случи. Наречете го „професионално“ изкривяване, но отдавна имам червена лампичка, която светва с надписа „ВНИМАНИЕ! ПРЕТЕНЦИОЗНА ЧЕКИЯ!“, само като видя дебютния трейлър на някоя претенциозна чекия. Още тогава бях на 70% убеден, че Тод Филипс ще се олее да взема насериозно герой, който по дефиниция не бива да се приема твърде сериозно, и, когато най-сетне се занесох в киното, процентите станаха 100%. Казвайки това не искам да твърдя, че филмът е тотал щета. Някъде в дълбините му има наистина добри попадения, но, ако изключим изпепеляващото изпълнение на Хоакин Финикс, „Жокера“ не е нищо повече от ненормално надценена и повърхностна origin-история.

Joker

Ще се постарая да съм кратък, защото филмът беше предостатъчно досаден в демагогията си. Може би първото, което прави впечатление е, че „Жокера“ не притежава нищо свое. Той е също толкова открояващ се, колкото осмия работник на шивашки цех в Бангладеш. Социалните му коментари са изтъркани многократно от десетилетия – главно проблемите на менталното здраве и обикновения човек, мачкан от Системата. Добре, че беше Артър Флек да ни отвори очите за тия работи, нали така? С риск да повторя и акцента на почти всички негови рецензии – историята за „онеправдания“ шут няма дори собствен кинематографичен стил, а заема, или по-скоро имитира Мартин Скорсезе, като цялата му есенция и пълнеж се коренят в естетиката и наративната структура на „Шофьор на такси“ и „Кралят на комедията“. Тоест, накратко, „Жокера“ е филм с чуждо съдържание и предъвкани мотиви, крепящ се само на централния си актьор.

Горното изречение е изчерпателно ревю, даже без да се навлиза в детайли, но вече съм почнал. На първо място, Жокера нямаше нужда от предистория. Един от плюсовете на героя бе мъглявата му житейска драма, която го правеше не само по-интригуващ като концепция, но и вървеше ръка за ръка с пословичната му непредвидимост. Да се разбулва мистерията на емоционалния му багаж просто нямаше смисъл. В тази връзка, филм, който съвсем раздробено и елементарно Ви показва цялата семейно-трудова биография на Жокера, принизявайки го до обществена подметка, прави точно обратното – лишава персонажа от ореола на загадъчността и, макар да се стреми да го хуманизира, всъщност го демитологизира. Неслучайно Жокера на Хийт Леджър така и не обясни откъде е получил кървавата си усмивка в „Черния рицар“, макар да даде два напълно различни отговора – защото неопределеността и спонтанността, а не информативността, са ключови фактори за героя. Миналото му беше оставено на нашето въображение, докато сега е оставено на въображението на Тод Филипс, който обаче няма лично такова, затова ползва това на Скорсезе.

Друг проблем е трансформацията от Артър Флек към Жокера. Тя е, казвам го с пълно съзнание, детинска. Не бих използвал думата смехотворна, понеже за Жокера, смехът е психология, а филмът има сериозни липси точно в психологията си. В първите сцени Филипс се опитва да ни обрисува Флек като регулярен работещ индивид, станал жертва на непровокирано насилие, оставящо го безпомощен в мрачна готамска алея. Като игнорираме, че сетингът на неговата първоначална еволюция е мръсно междублоково пространство, или приблизително същото място, където ще започне и еволюцията на Брус Уейн, тези сцени не вършат работа за най-виталното – да генерират някаква симпатия или обосновка на героя. Веднага след това сме длъжни да съчувстваме на Флековите несгоди или да проявяваме разбиране, когато нещо не се случва така, както той би искал. Ами, да, Артъре, в живота не всичко се случва според нашите планове, но някои могат да стиснат зъби и да се стегнат, а не да се отдадат на самосъжаление.

Това също е голям минус в персонажа – навикът му да обвинява другите за неща, които са си лични дефекти. През първата третина Тод Филипс виктимизира Артър и изисква от нас да го опяваме, защото а/шефът му удържа от заплатата счупен рекламен знак, б/някаква негърка в автобуса му прави забележка да не говори с детето й, в/губи работата си, понеже е занесъл оръжие в детска болница. Тази верига от събития се случва за има-няма 20 минути и след всеки от тези Тежки Удари на Съдбата, Артър започва лека-полека да губи разсъдъка си, защото, видите ли, Системата е против него. Хубаво, ама дали? Знакът, заради който шефът му го санкционира, действително е негова отговорност. И колко точно може да струва една боядисана дъска, че Флек да го приема като Края на света и лицето му да се деформира във всички палитри на шизофренията? /сцената щеше да е страшна, ако не беше на ниво Джим Кери от „Аз, Моя Милост и Айрийн“/ А негърката в рейса? Флек изпада в нелогичен нервен срив, защото майка на чуждо дете му се е сопнала – този човек за първи път ли пътува в градски транспорт? И третото – след атаката на лапетиите, колега на Артър му подарява пистолет /ей така, в хартиена торбичка, държана в шкафчето/, за да се пази от непълнолетни престъпници, и Флек носи този пистолет, забележете, в стая с терминално болни деца. За да се пази от тях ли, какво? Сериозно ли публиката трябва да изпитва угризения за неправдите на Артър или яд към т.нар. Система, при условие че с всяко свое действие или бездействие, той се доказва като абсолютно некомпетентен и неадекватен в каквато и да е среда.

„Жокера“ си противоречи на всяка крачка. Иска да има дистанция от стандартния комиксов филм и се старае да работи с по-зрял и мрачен стил, но използва същите герои и взаимовръзки – семейство Уейн, комиксовият псевдоним като заглавие и т.н. Пък и колко „зрял“ трябва да е филм, включващ типични Тод Филипс-кретенизми като нелеп лилипутски хумор и факта, че сем. Уейн са убити след прожекция на Zorro The Gay Blade”. Отделно Филипс хем иска да покаже Артър Флек като добряк, издевателстван от Другите, хем го изтипосва като обиден инфантил, ескалирал собствената си некадърност в граждански бунт. И то мотивиран от отмъщение, насочено към несъществуващи врагове. А най-глупавото, или може би според Тод Филипс – „най-якото“, е че Жокера Е социопат още от първите кадри, но ние пак трябва да му съчувстваме и мислено да го галим загрижено по ощетената главица.

Част от забележителната колекция дефицити на Артър са адресирани адекватно, като например патологичните му изблици на смях, които обаче някъде по средата започват искрено да дразнят, ала други, много по-деликатни аспекти, са представени по-първолашки и от аутизма в „Хищникът“. Тук е мястото да попитам, какъв беше смисълът на влизането му в хладилника? Какво дълбоко проникновение трябваше да получим от този, според Филипс, крайно клиничен ход? Или дайте да пердашим несвързани актове на лудост, пък хората да си кажат „Брей, колко реалистично болен човек!“ Под маската на лудостта Жокера би трябвало да е интелигентен стратег, къде видяхме това тук? Каква беше стратегията на Флек – да се самоубие в ефир, за да стане звезда? Трудно би минало за стратегия, още повече интелигентна. А освен всички горепосочени несъответствия, „Жокера“ иска да е „различен“, но е изтъкан от заемки и мимикрия. Ще кажете, да, Кристофър Нолан също имитираше стила на Майкъл Ман, но не и цялата структура на филмите му, докато тук гледаме нихилистичен проект, скалъпен от „Шофьор на такси“ и „Кралят на комедията“, само защото Тод Филипс не е могъл да измисли нищо и е решил да се „омаж“-е /или подмаже/ на Скорсезе. Присъствието на Де Ниро е, за да останете с впечатлението, че става дума за някаква мета-заемка, но всъщност е поредният въздух под налягане у сценарист/режисьор, поел твърде голям залък за неопитната си уста.

Какво ми хареса? Хареса ми музиката. Тежките струнни акорди, особено по време на тоалетния танц на Жокера, придадоха въздействащо звучене на трагичните процеси в съзнанието на Флек. На места режисьорските решения на Филипс също са ОК, но се давят в общата имитация. Соловият коз на „Жокера“ е Хоакин Финикс. Напълно буквално, и като казвам буквално имам предвид буквално-буквално, този човек изнесе всичките два часа на кльощавия си гръб. Говорим за виртуозно изпълнение, което е абсолютно феноменално, даже в моментите, когато видимо изнемогва от клишета. Жокера е символ на хаоса /вътрешния и външния/ и точно онази непредсказуемост, за която говорих в началото, присъства в играта на Финикс до такава степен, че предизвиква неочакван страх от всяка негова реакция. Но Хоакин е ограничен от сценария, затова в един момент и той просто става скучен. Не ме разбирайте погрешно, Финикс е на ненадминато ниво, отдаден и методизиран до стряскащи параметри, да не говорим, че колкото и еретично да звучи, изритва Леджър със спартански ритник от първото място на „най-добрите Жокери“. Само че, когато след 45 минути сте се нагледали на гротескно ухилени лица, банално истерични смехове и оребрени голи торсове, следващите час и нещо могат да Ви се сторят доста тягостни, колкото и талантлив да е водещият актьор. Но, спор няма, Финикс заслужава номинация не само за блестящото си амплоа, но и защото спасява „Жокера“ от съвършената посредственост.

Пропускам адски много неща, тъй като пиша с нежелание. Филмът има безапелационен успех и знам, че каквото и да прочетете тук, то няма да промени ничие мнение. В тази връзка се говори, че, освен спечелването на „Златен лъв“ на фестивала във Венеция /мога да си представя какви са били другите кандидати/, публиката е аплодирала на крака след края му. Мисля, че мога да го обясня – все пак говорим за хора, които гледат премиера на фестивал във Венеция, нормално е да аплодират самия факт, че изобщо са там, а колкото да второто – вярвам, че журналистите са видели зрители на крака, които просто бързат да си тръгнат. А сега без майтап – не мога да обясня масовия възторг по такова окислено заглавие, освен че DC трябва да са ударили здраво дъното, щом това се счита за най-успешният им продукт. Но пък изцяло отговаря на критериите им да е депресиращ, заради самата депресия. Измъчен опит за пробив на дилетант, който е искал да разкаже чужда нему история по комично аргументиран, но патетично авангарден начин, и да я кръсти  „Жокера“, за да си гарантира гледаемостта й. От всички неща, които можеше да се измислят като катализатори за превръщане в суперзлодей, Тод Филпс прецени, че Жокера е парцал, смазан от чуждата критика. Това обаче не го прави нито протагонист, нито антагонист – прави го само слаб характер. А слабите характери не са нито важни, нито интересни. Те просто присъстват по задължение.

4.1/10