2017 постави началото на нова порода криминален сериал, толкова революционен, че във времена на бюджетно калкулирани и удобни за масова консумация шоута, ни принуди да се съобразяваме с гледната точка на не един, а на менажерия от серийни убийци. Две години по-късно, вторият му сезон ни връхлита като природна стихия, отнасяща всички останали real-life драматизации далеч зад себе си.

За тези от Вас, които не са се интересували допълнително, “Mindhunter” е инспириран от действителни казуси на ФБР и е правен по книгата “Mindhunter: Inside the FBI’s Elite Serial Crime Unit”, като продуценти са Дейвид Финчър и Чарлийз Терон, а сценарист Джо Пенхол. Първият му сезон проследи генезиса на програмата за поведенчески анализ на ФБР в края на 70-те и включваше събирането на екип от агенти – Бил Тенч, Холдън Форд и впоследствие д-р Уенди Кар, които да анализират информация от интервюирането на осъдени убийци. Макар да борави с документирана история обаче, достоверността на събитията не е стопроцентова. Така например, агентите Тенч и Форд не са същите хора, участвали в истинските ФБР процедури, същото се отнася и за д-р Уенди Кар. Някои имена, както на извършители, така и на жертви, са променени, някои времеви линии са разместени, но абстрахирайки се от тези художествени корекции, сериалът се опитва да бъде максимално точен в презентацията не само на епохата си, но и на субектите си.

В настоящия сезон се връщаме към оригиналния екип, воден от агент Тенч. /Холт Макeлъни, стар познайник на Финчър и глорифицирана екстра от „Пришълец 3“ и „Боен клуб“/ Грубоватата му външност на пропаднал боксьор противоречи на спокойния му характер, но пък целенасочено контрастира с префиненото и наивно излъчване на Холдън Форд /Джонатан Гоф/, а колизията на характерите им е ловко балансирана от дипломатичния и научен подход на д-р Уенди Кар. /Ана Торв/ От авторска перспектива, сезонът е разделен на три, като всяка третина е заснета от различен режисьор – началните три епизода са на Дейвид Финчър, следва го Андрю Доминик, а последните са дело на Карл Франклин. Формално обаче, структурата е разцепена на две обособени половини – в първата агентите на ФБР продължават скрийнинга на серийни убийци, докато във втората сюжетът се концентрира върху полево разследване в Атланта през 1980-1981 година.

Джон Е. Дъглас и Робърт К. Реслър – агентите на ФБР, послужили като база за героите в „Mindhunter“. Техният протокол все още е практика във федералното профилиране.

За разлика от първия сезон, където менталните щети от задълбочената комуникация с повредени мозъци бяха само намекнати на финала, във втория фокусът вече е насочен към интроспективната дисекция, а именно – неблагоприятните ефекти от работата на екипа върху самия него. От една страна, това са хроничните паник-атаки на Форд, от друга – проблемите в личния живот на д-р Кар, но истинската драма е в семейството на Тенч и престъплението,  в което е замесен осиновеният му син. Не може да не оценим иронията, че Тенч е принуден да вижда дори собственото си дете като предмет на психологически анализи с реален риск да се превърне в това, което отделът му е създаден да изследва. Вътрешният конфликт и емоционално изтощителните ситуации са само част от психологическото облъчване, на което протагонистите са изложени, а невралгичният въпрос дали синът на Тенч показва симптоми на социопатия не е само пълнеж за евтин шок, а стои в идеална кохезия с останалата част от повествованието.

В тази връзка, продължението се възползва от активите си и ни връща към всеобщия любимец от първия сезон – Ед Кемпър, магнетично пресъздаден с вледеняващия поглед и гигантско присъствие на Камерън Бритън – който има по-малка, но еднакво запомняща се поява. Сред новите изверги, освен Чарлз Менсън, към когото ще се върна малко по-късно, е Дейвид Бърковиц АКА „Синът на Сам“.  Включването му си струва да се спомене не само, защото е шедьовър на лицевата реконструкция,  но и защото,  напук на факта, че актьорът зад протезата /Оливър Купър/ е познат само с комичните си изпълнения, пълнокръвното му влизане в изродското амплоа на Бърковиц буди единствено респект. Паралелно с това, вторият сезон продължава да използва интрото си, за да ни направи свидетели на еволюцията на убиеца „BTK“, който най-вероятно е грижливо култивиран за сблъсък с ФБР в последния сезон.

Дейвид Финчър е от малкото живи режисьори, да не кажа единственият, след Алфред Хичкок, който има дарбата да генерира задушаващо напрежение само от диалог. /друг такъв е Тарантино, но при него в края на същия този диалог, разговарящите приключват земния си път в гейзери от кръв/ Отличен пример е сцената от втория епизод, където оцелелият и обезобразен брат на една от жертвите е интервюиран от Тренч – в ограничено пространство на миниван и без да дава пряк зрителен контакт с лицето на пострадалия, Финчър е успял да изгради покачващо се чувство на дискомфорт, само благодарение на няколко реплики и перфектен амбианс. Умението на „Mindhunter“ да запечатва вниманието, въпреки че в 90% от времето наблюдаваме единствено разговори, е неподражаемо. Някои сцени са толкова наситени с презумпция за физическа заплаха, че сами по себе си служат като късометражни филми на ужасите.

Трансформацията на Оливър Купър в Дейвид Бърковиц е, меко казано, впечатляваща.

Силно въздействие има и звуковото оформление – особено периодично повтарящия се звънящ телефон, създаващ чувството на нервност и спешност, дори в най-статичните сцени, като суперлативи заслужава и побиващата тръпки музика на Джейсън Хил. Говорейки за техническите параметри, в сериала има и специални VFX, които най-вероятно никой няма да забележи, тъй като са майсторски камуфлажирани в картината. Нещо повече – Дейвид Финчър с право си е създал репутация на пословичен факир в стратегическото осветление и двата сезона са отличен пример за влиянието му. Хладнокръвната луминесцентна светлина, примесена с оранжево-жълтия 70-тарски филтър, прави кожата на героите /добри и лоши/ да има еднакъв болнав цвят, което е друг пример за сугестирания психологическия ефект.

Тук ми се ще да се върна към сцената с Чарлс Менсън, тъй като самият аз бях любопитен как ще се развие интеракцията с един от най-зловещите умове на 20-ти век, особено след като научих, че за ролята е избран австралиецът Деймън Хериман. Кастингът му нашумя допълнително от факта, че Куентин Тарантино го е избрал за абсолютно същата роля в “Имало едно време в Холивуд“. Признавам, че все още не съм имал съмнителната привилегия да гледам филма на Тарантино, но останах наистина поразен от Менсън в “Mindhunter“. Той е диаметралната противоположност на Кемпър /Кемпър е висок и едър, пестелив в движенията си и говори с равен тон, докато Менсън е лилипут, ръкомаха и подскача, често сменяйки интонацията си/ и извън стряскащо правдоподобния грим и безупречното актьорско превъплъщение, сцената е емблематична с това как за няколко минути Менсън отнема контрола от ръцете на агентите и успява да извади както тях, така и самия зрител, от зоната им на комфорт.

Диаболично харизматичния Чарлс и извратеното му сладкодумие са отприщени в скорострелен моноспектакъл, който прави три неща едновременно – трансформира досега прагматичния Форд в слюнкоотделящо фенбойче, разбива иначе уравновесената фасада на Тенч и което е най-якото – буди елемент на съмнение у зрителя за мащабите на личната му отговорност до такава степен, че за кратък миг аудиторията сякаш да повярва в правотата му. Всъщност, последното е така добре манипулирано от Менсън, че е необходимо допълнително интервю с негов последовател, само за да можем да възстановим първоначалните си убеждения за вината му. Гениална сцена, заслужаваща да бъде считана за един от най-интелигентните сегменти на шоуто.

Чарлс Менсън е хайлайтът на сезона.

Сезонът има непоносимо тежка атмосфера, трудносмилаема фактология и безкрайно деликатна тематика, но не пречи да се гледа на един дъх, понеже пулсира с ритъма на туптящо сърце. Самият аз се изкушавах да го binge-на, но умишлено се ограничих с по два епизода на ден, просто за да мога да се потопя изцяло в драматургичния колорит, без да пропусна нито един детайл. Похвално е как “Mindhunter” не прави грешката на други хитови програми за последните няколко години, като например „True Detectives“, „Westworld“, „Stranger Things“, “Big Little Lies” и “American Crime Story”, които стартираха ударно, но изпуснаха юздите и разочароваха с продълженията си. Напротив – вторият сезон не само надгражда, но и заобикаля първия, като в същото време е точно толкова дързък и находчив, ако не и повече. Виртуозно композиран и хирургически прецизен, “Mindhunter” следва проверената “Зодиак”-ална кинематография, за да ни поведе на безкомпромисна разходка в библиотека от нездрави съзнания, съществуващи отвъд границата на конвенционалното мислене, без кислородна маска и защитно облекло. И, въпреки че комплексната му материя е обвита в стилизирана опаковка, “Mindhunter” не може да бъде обвинен в каквато и да е претенциозност, освен искрената амбиция на Финчър да достави това, за което е роден, а именно – чисто кино.

8.7/10