Ревю: „Венъм“ (Venom)

ComicsExplained: „What was your favourite scene to film?“

Tom Hardy: „Things that aren’t in this movie.“ 

„Венъм” е като плуващо лайно в детския басейн, от което всички инстинктивно бягат, пищейки, но в същото време са любопитни да му хвърлят един поглед, защото е твърде напомпано, за да излезе от детско дупенце, но и твърде инфантилно, че да излезе от нечие друго. Ако не знаете за какво говоря, което е нормално, ще поясня – Венъм е извънземно с формата на локва от катран, което се вселява в мускулестото тяло на журналиста /но не от „Господари на ефира“, за щастие/ Еди Брок и го кара да върши Лоши Неща, най-често свързани с яденето на човешки глави и тям подобни поразии. Не знам какво точно съм очаквал от филм за мазутно петно, чийто единствен начин да бъде забелязано, е ако се влива насилствено в Том Харди, но нека просто кажем, че има само два типа хора, които биха го харесали – а/тези с IQ равно или по-ниско от цифрата на възрастта им и б/никой.

Знам, че се налага уточнение, тъй като съм убеден, че и на Вас никога не Ви е дремело за Венъм, изигран от Том Харди, и бас ловя че дори нямате представа за кого говоря. Затова веднага пояснявам – Том Харди е мъжествен британски актьор, известен с… хах, спокойно, това беше майтап. Не храня илюзии, че съществува някой, който не знае за Великия Том Харди – все пак той е просто съвършен, неустоим, той е повече от всички нас! Непознатият е алтер егото му – Венъм – течно същество от Космоса, което се имплантира в човешки приемник и контролира крайниците му, превръщайки го в суперхиро. „Венъм“ уж трябваше да е част от MCU, но наскоро режисьорът се отрече от това, а MARVEL се отрече от филма, най-вероятно защото го гледаха. Не ги обвинявам – никой не желае мъртви пиксели на големия си екран.

Предишната поява на озъбения урод беше камеото в „Спайдърмен 3“, където бе изигран от Тофър Грейс, който по онова време вярваше, че след „That ’70s Show” ще стане популярна кино звезда, но уви, мечтите му бяха удавени като трудноподвижен индонезиец по време на цунами. Няма нужда да се притеснявате от факта, че не помните „Спайдърмен 3“, понеже аз самият продължавам да пия леки психотропни медикаменти, за да го изчистя от паметта си, но и „Венъм“ не изисква да имате предварителни познания за овапцаната му същност. Единственото, което трябва да знаете е, че вътре има як чуждоземец, който говори неразбираемо и иска да изглежда заплашително, но всъщност е адски нелеп. Също така има и извънземно на име Венъм.

„Венъм“ отчаяно иска да се отличава от останалите супергеройски филми на MARVEL, защото е  с по-мрачна насоченост, героят е по-скоро необуздан стръвник, а цветовете са по-убити, което определено е дистанция от стандартните MCU шаренийки, изглеждащи като рисувани от жизнерадостен кретен. Това обаче не променя факта, че „Венъм“ е комиксов филм и като такъв смърди колкото задника на анално разстроен индиец, който се е подмивал в р.Ганг. Обективно погледнато, „Венъм“ е това, което се случва, когато супергеройското кино е в зенита си и вече на никого не му пука какъв продукт бълва по кината, стига да е по комикс и има ефекти. Особено студио като SONY, чийто дезориентирани действия водят до повече катастрофи и от тези на сляп регулировчик. „Ловци на духове“, „Емоджитата“, „Тъмната кула“, „Линия на смъртта“ – все провали със земетръсни мащаби, но ето че поредна година компанията така и не успява да умре, въпреки равномерните опити, и единствено удължава мъките си, досущ като некадърен самоубиец, който е скочил от несмъртоносна височина и сега е инвалид със счупен гръбнак. Не знам кой отговаря за кино-департамента на SONY, но след фиаското „Венъм“ имам чувството, че преди да започнат работа там, съответните експерти са прекарвали дните си по тротоарите, размахвайки към минувачите парчета от кашони с надпис „Духам за 2 долара!“ или „Продавам бъбрек изгодно!“

„Венъм“ не изневерява на традицията и ни сервира сурово сварено ястие, приготвено от готвач с нулева хигиена и още по-ниски познания за кино, а именно – Рубен Флайшър – изключително разпространено име в холивудските студиа, най-вече в изречението „Не и шибанякът Рубен Флайшър, за бога!“ Имам чувството, че неговите родители дотолкова са му втълпявали, че стига да си науми нещо, може да стане какъвто поиска, когато порасне, че малкото Рубенче го е повярвало. И докато връстниците му са посещавали филмовите колежи и режисьорските класове, той е стоял вкъщи и си е представял как става режисьор, докато един ден отишъл в Лос Анхелес и казал „Искам да стана режисьор!“, те го попитали „Имаш ли образование?“, той отвърнал „Не, но съм евреин.“ и те му рекли „Отговаряш на всички изисквания, добре дошъл в Холивуд!“ Не знам колко замаян от миризмата на ацетон трябва да си, за да имаш неутилизиран, но потенциално страхотен комиксов герой, и то в епоха, когато това е най-ценният актив за всяка филмова компания, и имайки предвид тази огромна отговорност, да наемеш някакъв льохман, който изгря със „Зомбиленд“ от 2009г., след което работи неуморно като режисьор и продуцент, както в киното, така и в телевизията, и десет години по-късно гордо може да каже, че е най-известен със „Зомбиленд“ от 2009г.

Може да си мислите, че съм краен, но когато получиш на тепсия имена като Шон Пен, Джош Бролин и Раян Гослинг и накрая пак осереш общия им филм, това би трябвало да е директен шут надолу по Холивуд Хилс. Вместо това, SONY решават да му връчат зареден пистолет с надеждата да не се гръмне и о, изненада – той се е гръмнал право в биволското око. Не казвам, че във “Венъм” няма нищо интересно – казвам само, че най-интересното е пост-кредит сцената – но ако трябва да търпя час и половина, само заради десетсекунден кеф накрая, ще си пусна някое порно… и ще спестя час и двадесет и девет минути. Говорим за DC-level утайка, където самотният коз е присъствието на Том Харди, чието животинско очарование е впрегнато здраво, за да може да поведе ралото на SONY, почти като колегата си Белчо. Харди почти винаги играе едно и също – яко муле или тъпо парче, а когато трябва да играе себе си, и двете едновременно. Не казвам, че е лош актьор, но казвам, че е надценен актьор от количествено посредствени филми. И за да се прикрие липсата му на артистичен диапазон /освен леко балканските злобни погледи, примесени с едва доловимо грухтене/, той често е с някаква маска, за да може така поне да играе с очите, при условие че изобщо не може с лицето.

Но въпреки това Харди е постигнал всичко – играл е във филми на Кристофър Нолан и е номиниран за Оскар /отново за ролята на здраво, но видимо неумно копеле/, така че в момента кариерата му е безспорно на върха. Ала както скочилите от горящия WTC на 9/11 ще потвърдят – от високо се пада най-твърдо и сега, особено след растящия брой на негативни коментари и оценка от 30% в RT, съм сигурен че Хард Томи вече обикаля накачулен по нощите, късайки всички плакати на „Венъм“ по улиците, само и само да ускори момента, когато зрителите ще забравят за гафа му. А това е лесно постижимо, защото ще забравите „Венъм“ още на четвъртия ред от финалните му надписи… поне до следващия път, когато някой Ви попита „Кой беше най-тъпият филм тази есен?“ Извинението на Харди е, че искал да направи филм за сина си, който е фен на „Венъм“. Хах, добър опит, Томи! Не сте ли забелязали, че когато някой артист се срамува от избрания продукт, но не знае как да се оправдае, винаги казва, че го е правил за децата си. /идентичен бе случаят с Джони Деп за „Алиса в Страната на Чудесата“, както и с М. Найт Шямалан за „Последния повелител на въздуха“/ Излиза че ако дадена знаменитост няма поколение, шансовете да направи тъп филм рязко намалят, затова не виждам защо Холивуд не наложи закон за задължителна вазектомия – така бихме спестили много глупости по кината, прав ли съм или какво?

Но стига за необходимостта от здравна реформа в САЩ, нека се върнем към „Венъм“ – филм в процес на изработка от 20 години, поради което има качествата на заглавие отпреди 20 години. И за да утвърдим гореспоменатите мениджърски умения на SONY, главната песен от саундтрака е дело на Еминем – още един фалшив герой, който за последно бе популярен преди 20 години. Изобщо, „Венъм“ е отдавна изпреварен от времето и поради тази причина сега се намира някъде, където хич не му е мястото, а именно – по кината. Лош късмет за Тод Макфарлън, който е отговорен за чаровния симбиот, но пак удря на камък с кино-адаптациите, също както и при предишната си рожба – Spawn – друг антигерой с чернокож оттенък, мярнал се за кратко по екраните преди 20 години. След високопарните изказвания за „различен“, „сериозен“, „нецензуриран“ и т.н. квалификации, комиксов филм, ми се искаше да видим нещо такова – нещо, което да има куража да се отличи от MARVEL/DC рутината, но и да покаже по-бруталната, безпощадна и ужасяваща страна на супергероите. Вместо това получаваме PG-13 рейтинг за сина на Том Харди; кинематографична некомпетентност, достойна за изучаване в НБУ; актьорска игра, по-дървена от кръста на Исус и, разбира се, екшън безредици, които биха накарали дори Уве Бол да възкликне „Бахти, аз всъщност съм добър режисьор!“

И така, малко сюжет и като казвам „сюжет“, имам предвид точно това, а именно – малко. Разследващият репортер Еди Брок /Томас Харди/ е порядъчен загубеняк, който получава подарък свише в изплезеното лице на Венъм – метеоритна измет, докарана от предприемача Карлтън Дрейк /Риз Ахмед/. Дрейк иска да ползва симбиотичната природа на извънземните, за да строи био-скафандри и с тяхна помощ да избяга от гетото на Вселената, наречено Земя. Оказва се, че Брок и Венъм са идеално съвместими лузъри и Венъм се имплантира в тялото на санфранцисканеца, превръщайки се в негово второ и по-умно „Аз“. Лошият Дрейк обаче също приема звезден протеин в течна форма и се превръща в архиврага на Венъм – Райът – по-силен и по-могъщ от всички останали симбиоти, но с една малка слабост – човекът му е пакистанец. В крайна сметка, това води до неизбежната му гибел, а Еди и Венъм заживяват щастливо заедно като двойка мъже, които периодично влизат и излизат от себе си, а това, особено в град като Сан Франциско, е повече от недвусмислен немек.

„Венъм“ е доста тягостен, което е непростимо за съвременен комиксов филм, нережисиран от Кристофър Нолан. На титулния персонаж му трябват цели 60 минути, докато се покаже в пълнослузестия си блясък. Преди това се наслаждаваме на комедийна динамика между земния и неземния, опитващи се да балансират съжителството си, чрез петминутни скечове от сорта на „- Еди?“/„- А, кой каза това?“, разсейващи ни от факта, че Венъм е олицетворение на раково образувание, но ние трябва да му симпатизираме и да се радваме, че съществува, а някои дори да си мечтаят да го имат. Най-абсурдното е, че Венъм е смъртоносна напаст, анихилираща всеки човек, с когото не е съвместим, или от когото няма нужда, но филмът се опитва да го изкара като добряк, и едва ли не жертва, валидирайки действията му, когато това е изгодно, като например факта, че симбиотите уж убиват тялото, което напуснат, но Венъм спокойно влиза в приятелката на Еди и я проконтролира само за половин час, без битови шизофрении или проблеми със съвемстимостта, като след това излиза от нея, пак без никакви последствия за приемника си. А накрая убива някакъв рекетьор в хранителен магазин, като му изяжда главата по възможно най-стерилен и безкръвен PG-13 начин, след което си излиза като пич, оставяйки разчленения труп пред гишето на продавачката. Сигурен съм, че отстрани поведението на Венъм/Брок изглежда много bad-ass, но ми се иска да видя изтритата сцена на това как десет минути по-късно полицията закопчава продавачката с белезници, докато тя упорито се опитва да им обясни, че „за всичко е виновен демон-главоядец“.

Най-голямото олекване идва с класическото Стан Лий-камео, което ни напомня, че колкото и да се афишира като жесток и провокативен, „Венъм“ е поредната марвелска неоплазма и нито Еминем, нито Том Харди могат да променят това. Филмът е най-слабоумен, когато се опитва да генерира драма, защото реално буди съжаление. Пример – в една от първите сцени, годеницата на Брок – Ан /Мишел Уилямс/ – къса демонстративно с него на улицата и сякаш за да подсили сапунения ефект на момента, умишлено хвърля кашончето с лични вещи от офиса си на тротоара, за да му върне пръстена. Е, бива ли такова нещо? В това кашонче има снимки, някакви сувенири, чупливи предмети – даже хората, които наистина мразят половинката си, не хвърлят собствените си вещи на улицата. Но пък драмата е голяма, нали? Обратното – в сцени, където се изисква някакво чувство, нещата се случват делово и хладнокръвно – накрая Брок умира за малко, пронизан от пипалото на Райът, но моментът е толкова лишен от каквато и да е емоция /даже музиката не дава тонален сигнал, че се е случило нещо значимо/, сякаш не е умъртвен главният герой, а произволен азиатец. За сметка на това „Венъм“ е успешен в манипулирането на емоции, което става ясно накрая, когато Добрият Симбиот уж умира и даже се сбогува с Брок, а хората най-после се радват, че това миризливо парче въглен е изгоряло, но две минути по-късно Еди и Венъм продължават да си лафят като лигави съквартиранти. Изолираната искрена емоция, която „Венъм“ предизвиква, е аристократична погнуса, но и леко съчувствие към Том Харди. Човекът има спешна нужда да изпрати сина си във военно училище, за да не се налага повече да му уйдисва на лошия вкус.

Да твърдите, че „Венъм“ си струва е почти толкова абсурдно, колкото да сте погълнали филия, намазана с лайна и после да разправяте на хората, че сте яли хляб. Симбиотите изглеждат ОК като дизайн, но ефектите са агресивно натруфени и правени с неъпдейтнат софтуер. Конкретно схватката между Райът и Венъм е само едно ниво над кеча между Хълк и Абоминацията от „Невероятния Хълк“ отпреди десет години, а преливанията от симбиот в човек и обратно са визуално неубедителни. Хумористичната част пък вади от равновесие, понеже е неорганична, като единственото по-комично от взаимоотношенията между Еди и симбиота, са баналните напъни за нюйорски акцент на Том Харди. Като казах взаимоотношения, най-любопитното е че „Венъм“ ми стоеше като низша вариация на наскоро излезлия „Upgrade“, където вместо симбиот имаше изкуствен интелект, и участваше клонингът на Том Харди – Логан Маршал-Грийн. Там ситуацията също не беше розова, но някак можех да се вържа на конфликта между героя и AI-ът, минус това настървено желание за героизъм на всяка цена. Жалкото е, че „Венъм“ трябваше да смени коловозите на детското влакче на MARVEL, а видно от приходите за дебютния уикенд, само засилва скоростта му.

„Венъм“ е от онези тъпи филми, които не осъзнават тъпотата си. За сметка на това го правят всички останали. Липсата на Питър Паркър не е никакъв проблем, защото ако и той беше вътре, мазалото щеше да е необратимо. Сега поне имаме удоволствието да видим една бромантична и интимна origin-история като никоя друга, а именно – такава, която никой не иска да гледа. Том Харди трябва да се откаже завинаги от супергеройското кино, от комедийния жанр, а защо не и от сина си, докато пък от SONY трябва да започнат да наемат професионалисти, чиято предишна работа не е била Uber-шофьори. “Венъм” е токсично мочурище за сетивата, но ако толерирате грозен сеир за пре-пубери и нямате нищо против да похарчите два часа от живота си, пулейки се в изплезената мутра на CGI Том Харди, значи не просто ще харесате тази еболна фъшкия, но и най-вероятно си я заслужавате.

1.8/10