Ревю: „Джурасик свят: Рухналото кралство“ (Jurassic World: Fallen Kingdom)

„Животът ще намери начин.”, изжужа Мухата преди четвърт век и се превърна в meme. Днес, въпреки че го повтаря в трейлъра, д-р Малкълм ни пести тази реплика в камеото си, най-вероятно за да не превърне „Рухналото кралство” в по-голям фарс, ако това изобщо е възможно. /spoiler alert: не е/ Иначе горкият Малкълм изглежда досущ като фасона на юрския франчайз – изнемощял, помрачен, досадно философски и последно актуален преди двадесет години. Мда, ако наистина трябва да похваля „Джурасик свят 2” за нещо, то е че сигурно е единственият филм в историята на киното, където Джеф Голдблум е най-скучното нещо.

„Рухналото кралство” е продължение на вълнуващата юношеска перверзия с елемент на романтична комедия, наречен „Юрски свят”, който бе толкова впечатляващ, че ако сега питате някого за сюжета му, той ще набърчи вежди и ще изсумти нещо от рода на „Дъ-ъ-ъ, ами имаше едни динозаври!” Споменът за художествения инсулт на Колин Тревъроу е блажено заличен от кино-паметта на всеки нормален зрител с интелект равен или по-висок от този на крастава жаба. Сега обаче, туморният сикуъл ни телепортира обратно на о-в Исла Нублар, на 120 мили западно от Коста Рика, където никой не може да Ви чуе как крещите… също както никой не чува и Т-Рекса, поне докато не е на метър от него. /?!/ Правилно прочетохте – 12-метровото чудовище, чиито стъпки създаваха вибрации в чаши и локви с вода много преди да се появи наяве, сега изниква изневиделица по-ловко от нинджа, майстор на спинджицу. И това, драги зрители, е само осмото най-малоумно нещо в „Джурасик свят 2”.

„Рухналото кралство” е режисирано от Х. А. Бейона, познат с филмите за деца, убити от родителите си /”The Orphanage””/; деца, чиито родители са умрели /”A Monster Calls”/ и деца, които за малко да умрат с родителите си, но за жалост не успяват. /”The Impossible”/ Комай човекът избира проектите си по това дали вътре има деца и/или родители в смъртна опасност, което донякъде обяснява присъствието му в „Юрски свят 2”, където в риск са както деца, така и възрастни с детски акъл. Положителната последица е, че предишният пишман-режисьор /Колин Тревъроу/ е прогонен от Universal, нарамил пръчката с вързопче със суха храна, останала му след като бе изгонен и от DISNEY, и сега, ако имаме късмет, вече гние в някоя крайпътна канавка, блъснат от тир с мексикански емигранти. Това последното с канавката не е истина, разбира се, а просто лична мечта и част от бъдещата ми книга „Как да оправим Холивуд за 800 дни”.

Хуан Антонио Бейона се е нанизал balls-deep в продукцията и очевидно задвижван от мотивацията „Защо не можеш да си като Спилбърг?” е заснел не просто филм за клонирани динозаври, а направо е действал като клониран режисьор на оригинала. Поне пет reflection-шота, двойно повече заигравки със сенките и дузина Спилбърг-лица, акомпанирани от Джон Уилямс-кия имитатор Майкъл Джакино. Отделно имаме безброй директни копия на първите два епизода – трима герои бягат от галопиращи около тях динозаври /JP1/, протагонистът е преследван от раптори по керемидени покриви /JP2/, гигантска крак стъпва в близък план, хора зяпат възхитено брахиозаври /минус най-драматичното сваляне на слънчеви очила в историята на киното от JP1/, героите лекуват наранен завър  /JP2/ и т.н. мимикрии, които не са нито органични, нито вършат някаква полезна функция, освен като последните капки, преливащи писоара наречен „Рухналото кралство”.

Ще им трябва по-голяма клетка…

Х. А. Бейона и Дж. Дж. Ейбрамс трябва да организират състезание „Кой е по- по- най-Спилбърг”, понеже са фаворити в масажирането на юдейския му фалос. Тяхното минава границите на уважителния трибют и отива към чисто подлизурство. Но ако преглътнем иритиращите визуални копи-пейстове, Бейона е скалъпил по-естетичен и кинематографичен блокбъстър от Тревъроу и може би щеше да направи повече, ако не работеше по сценария на Тревъроу. Не искам да съм субективно критичен спрямо клетия Колин, тъй като с него си приличаме – и двамата не разбираме от кино – но благодарение на факта, че мозъкът му е с размерите на този на триседмичен ембрион, „Рухналото кралство” е пълен с толкова третокласен диалог, депресиращи персонажи и логически безумия, че ако беше само със $170 милиона по-евтин, щеше да е български.

Три години след събитията от „Юрски свят”, на 120 мили западно от Коста Рика ще избухне вулкан, който ще изтреби всички живи динозавЪри. Богатият дъртак Бен Локууд /Джеймс Кромуел/ наема синеоката кифла Клеър /Брайс Далас Хауърд/ да съдейства за спасяването на VIP рапторката /рапторица?/ Блу, възпитана и обучена на хорския ум и разум. За целта се включва the dino whisperer Оуен /Крис Прат/ и заедно с 1 бр. алфа-лесбийка и 1 бр. нетърпим комичен персонаж от неуточнена низша раса, те трябва да отидат в „рухналото кралство”, преди вулканът да е изригнал и милостиво съкратил филма с един час. Но това е само ½ от историята. По-късно отиваме в имението на Локууд, където става ясно, че завЪрите са спасени с комерсиалната цел да бъдат продадени на търг, като най-обикновени роби. Тъкмо щях да кажа, че в „Джурасик свят 2” няма главни негри, а то се оказва, че имало… просто те не са хора. /имам предвид, че са динозаври, расисти такива!/

На челна позиция отново е Крис Прат с дългогодишен опит в „Parks and Recreation”, което го прави ценен за всеки парк и всяка рекреация. До него пък се затърча, вече със спортни токчета, Брайс Д. Хауърд, по-известна като „от режисьора на „Уилоу”. Двамата продължават своите will they/won`t they взаимоотношения, ала тук поне не са придружавани от двете братчета с лъвски сърца, които най-вероятно са предпочели да останат в гимназията – надявам се в такава със завишен процент на училищни стрелби, ако ми схващате намека. Не, сега около тях се мотае друга утайка, селектирана внимателно от учебника по едноизмерни персонажи и включваща устата мъжкарана, мрънкащ Маугли, стереотипен зъл наемник и умното момиченце Мейси, което се радва на динозаври, но когато ги види зад гърба си почва да пищи по-пронизително от Дакота Фанинг във „Война на световете”. Имаме и грохнал старец, който да запълни празнината в гроба сърцата ни, оставена след липсата на Джон Хамънд, като ироничното е, че Бенджамин Локууд загива най-позорно – динозаврите вилнеят над бащино огнище на пет метра от него, а той е убит от… възглавница. Звучи като чаровна епитафия, не мислите ли?

Сюжетът е прояден от термити, а дупките са повече от тези по минно поле, през което са минали заблудени овце. Абсурдите вътре ще Ви преследват в сънищата, дори по-често от онзи повтарящ се кошмар, в който сте голи и сте дебнати от учителя си по физическо. /какво, само аз ли го сънувам?/ Въпреки отчаяните опити да задава сложни морални въпроси за последиците от генетичното клониране, в съзнанието на зрителите се запечатват клоунадите, като например сцената, където Оуен е еротично излизан от тлъстозавър /съжалявам, но не съм длъжен да знам породата на всеки юрски рептил, може би защото не съм на 12 годинки/ или сцената, в която Клеър обяздва Т-Рекс, както и други форми на сексуално инюендо с праисторически оттенък.

А сега предлагам да направим нещо, което в Холивуд се прави рядко – да помислим с главите си. Шайка трафиканти решават да спасяват динозаври в Ноев ковчег, а Оуен се съгласява да рискува собствения си живот, плюс този на бившата-си-бъдеща любовница, за да отвлече питомния си варан, който пък има около 72% вероятност да го изяде. Това в коя вселена се счита за рационално? А най-смешното е, че Клеър пристига да убеждава Оуен, докато той демонстративно се е нагърбил да строи дървена барака. Не знам за Вас, но аз много се забавлявам на тези показни сцени, в които политехничен US мачо, опасал работен колан, строи нещо самоделно – басейн, беседка, външна тоалетна, Вие го кажете. Баси яките копелета са тия янки, нали? Всичко могат сами – подреждат, строят, ремонтират и си свирукат – и го правят винаги, когато някой дойде да им предлага някаква задача. /в идентичната сцена от миналия филм, пичът си оправяше мотора/ Отделен въпрос е, че т.нар. хижа на Оуен мязаше на изградена от кибритени клечки и едва ли е минала архитектурна проверка. Дори третото прасенце от приказката беше достатъчно умно да си построи къщата с тухли, но уви – Крис Прат вече не е онова умно прасенце, което беше преди пет години.

Извинявам се, че се отплеснах, но това е един от плюсовете на „Джурасик свят 2” – кара Ви да мислите за други, много по-интересни неща. Продължаваме с глупостите. Лирическите герои отиват на остров, който ще се самоунищожи след пет минути, за да се правят на Дора Изследователката и спасяват животни в беда. Ала не смогват да приберат всички, което пък води до трагична сцена, където безучастно наблюдават как вулканичният облак поглъща последния останал брахиозавър, докато той ги псува на майка. Първо, след пет филма по темата, тия брахиозаври са ми горе-долу толкова жални, колкото и кравата Пенка, и второ – сцената е така насилено сърцераздирателна, че към края минава границата на добрия вкус и отива към grief porn-ото.

Т-Рекса пак е бесен. Аз също щях да съм, ако имах толкова голям гъз и толкова малки ръчички.

На сушата нещата стават ма-а-лко по-разнообразни, защото се прехвърляме в имението на Дъртия Локууд. Смяната на сетинга звучи леко неестествено, почти като адаптация на играта “Dino Crisis”, но „динозаври-в-имение” е било парче от сценария на Джон Сейлс за несбъдналия се “Джурасик парк 4”. А и проблемът не е имението – то е приятна локация със своя готически интериор и creepy слугиня, приличаща на спаружена кобра /Джералдин Чаплин/ – проблемът е в кретенията, случваща се вътре. Далаверата е свързана с апокрифен търг, където хайлайт е новоизлюпеният „индораптор”, ексклузивно креатиран за военни цели. Дарен с почти човешки интелект, той е машина за убиване, която е толкова интелигентна, че в една от сцените успява да надхитри Злия Наемник и, правейки го, се усмихва ехидно към камерата. /da fuck?/ А аз си мислех, че търсенето на телефона в динозавърското лайно от „Юрски парк III” е Дъното на франчайза. Както и да е, освен че се хили като злобен тийнейджър и струва десетки милиони евра, индорапторът е изключително силен, методичен и безшумен. Той е съобразителен и прецизен, той е по-добър от десет тренирани пехотинци. Също така бива надвит от… внимание!… джинджърка и цирков дресьор. /?!?/ Не знам каква е поуката от това, освен че никога, ама НИКОГА не бива да се ебавате с американец, който сам си строи хижата.

Следващата умопомрачителна палячовщина идва по-късно, когато на героите е поставена екзистенциалната дилема да решат участта на оцелелите динозаври. Сцената се разиграва по следния начин – завърите са заключени в клетки, а в помещението е пуснат отровен газ. Клеър отключва клетките, но когато трябва да отвори вратата към двора, тя се спира и решава да ги остави да умрат, понеже Природата е решила така и бля-бля нравоучения. Само да напомня, че точно тя беше инициаторката на цялото действие, а с този си избор обезсмисля 80% от случилото се до момента. Малката дрисла Мейси обаче решава, че зрителите нямат нужда от още пет минути grief porn, затова отваря външните врати. Резултатът – влиза чист въздух, излизат подивели динозаври. Така-а… не разбирам много от газове /освен когато не ги произвеждам сам/, но нима Клеър не можеше просто да отвори външната врата, без да отключва клетките, и така пак щеше да влезе достатъчно кислород, но без да се изтърват десет страшилища? Хм-м, интересен въпрос – мисля да го пратя с вирусен имейл на Колин Тревъроу, или който там имбецил му редактира написания с цветни моливчета сценарий.

И докато задавам него, ще задам още наболели питанки, като например „Защо д-р Ву не постъпи като истински японец и не си направи харакири, след поредния си генетичен фейл?” или „Защо Тоби Джоунс и изкуствените му зъби изглеждат по-страшни от Т-Рекса?”, но най-вече „Свършиха ли всички ситуации с обикновени динозаври, че във всяка поредна серия трябва да се измислят нови хибриди?” Това последното се превръща в ултимативен проблем. Онази магия в гледката на тиранозавър или раптор, която будеше хипноза и страхопочитание преди четвърт век, е погубена завинаги. Сега те са само поддържащи животни в собствения си парк, заменени от някаква грешка на биологията, която се движи по стените като опитен ксеноморф, а накрая е хрипнала върху покрива на фона на пълната луна в кадър, отиващ повече на тъп хорър с дракони и демони, отколкото на научен адвенчър, какъвто „Рухналото кралство“ би трябвало да е. Ако Майкъл Крайтън беше свидетел на тая гротеска, дори призракът му щеше да се разболее от рак.

Финалът на „Рухналото кралство” е най-плашещ, понеже обещава второ продължение. Може би не утре, може би не и вдругиден – даже ако питате мен определено няма да е нито утре, нито вдругиден – но продължението ни е гарантирано и това е по-сигурно от двойната ми гуша. Продължение на ортодоксален сикуъл без настроение, без консистентна атмосфера, с минимум три излишни персонажа, кастриран от логика, но награден с букет от вехтошарски клишета и концентриран в това да променя ДНК-то на канона с престарани спилбъргизми, вместо да създава нещо наистина ново. Динозаврите не са това, което бяха, а хората около тях са още по-зле. И ако предишният беше откровено детински, този се опитва да е малко по-мрачен, но също толкова лумпенски. С други думи, франчайзът трябваше да си остане на острова. И като казвам това имам предвид, че трябваше да бъде удавен в лава, та да няма начин да стане за по-голям резил. Но, както отлично знаем, когато става дума за резил… Холивуд винаги ще намери начин.

4.0/10