Още една година, още един „Star Wars”. Преди беше събитие, сега е просто нещо ануално. /да не се бърка с „анално”, макар че и двете са верни – б.а./ „Соло” е втората самостоятелна история от вселената на Жорж Лукас след „Rogue One”, този път центрирана около младите години на емблематичния контрабандист и трафикант на бежанци, някога изигран от Харисън Форд и по-късно убит от грозния си син. Извинявам се, забравих да сложа спойлер – все пак не всички зрители са наясно, че синът му буквално е грозен като смъртта. Но „Соло” не ни занимава с дисфункционалните отношения между Хан, дъртата лейка и изроденото им дете, а с прохождането на харизматичния звезден пират – преди много години, в една далечна галактика – през времената, когато в космоса имаше само 1 /един/ негър.

соло-постер

С поп-културната еволюция на сагата, произходът на Хан Соло е придобил почти митологичен статут – нещо, което всички знаят, че съществува в някаква форма, но никой няма интерес да го види в действителност. Досущ като пишката на Джар-Джар Бинкс. Ето защо самостоятелен филм за Соло беше точно толкова необходим на феновете, колкото и самостоятелен филм за кървящия хемороид на Джаба. Ала когато DISNEY купиха Lucasfilm и започнаха да планират 142 SW-продукта за следващите десет години, беше пределно ясно, че под прицел са origin-историите на всеки персонаж с повече от четири реплики, появявал се някога в „Междузвездни войни”. И Катлийн Кенеди – мръсната кучка, която менопаузира цялата магия на “Star Wars” – не се подвоуми чия глава да падне първа под гилотината.

DISNEY трябваше да спазят етикета и да изчакат трупа на Соло да изстине, преди да се гаврят с него. И като казвам това имам предвид, че изобщо не трябваше да се гаврят с него, защото трупът му няма да изстине никога… бидейки потънал в казан с лава и т.н. Но пък това са хората, превърнали Люк в парцалив кравар, а Лея в летяща вещица, така че защо изобщо се изненадваме? „Соло” не гледа толкова далеч в мрачното бъдеще на титуляра си и определено се опитва да е развлекателен, разчитайки на ключови моменти от биографията на Хан, като например запознанството му с бигфута Чубака, първия полет с „Хилядолетния сокол” и тарикатските заигравки с абаносовия сводник Ландо Калрисиян, но, досущ като кихавицата на наркоман, тези трикове генерират само прах в очите, вместо носталгия.

Ако някой си спомня за „Соло” след една година, то това ще е заради проблемната продукция, а не заради качествата му, които са по-неоткриваеми от тялото на Боян Петров. Както добре знаете, първоначалните режисьори на проекта бяха Фил Лорд и Крис Милър, но впоследствие се оказа, че двамата зевзеци не са онези радиоуправляеми дъмита, за каквито ги е мислил Великият Мишок. Според най-разпространените слухове, режисьорите на „Лего” стартирали проекта, сякаш правят поредната си тъпа комедия – с непозволени импровизации, ситуационни смешки, клоунски гримаси и жизнерадостна кретения. Нещо повече – два месеца след началото на снимките се оказало, че Алдън Еренрайх не бил Харисън Форд, кой да ти знае!? И в мига, когато г-жа Кей Кей видяла потресаващите първоначални кадри в немонтиран вид, Лорд и Милър били изритани по съответните им дупенца – далеч от офисите на DISNEY, а най-вероятно и далеч от някакво престижно бъдеще в Холивуд. Шоковата трансфигурация на екипа коствала милиони, основно в продължителни решутове, както и в срамното наемане на даскал по актьорско майсторство, който да помогне на Алдън в имитирането на Форд. Добрата новина е, че младежът е успял да канализира максимума и в два-три кадъра ме излъга, че гледам млад Харисън, но лошата е, че щом му е трябвало специално обучение, за да отразява играта на дърводелец, значи и Харви Уайнстийн не би го направил актьор.

Вместо похарчените Лорд и Милър, на снимачната площадка каца Рон Хауърд, познат с конските си транквиланти, наречени „последни няколко филма”. Хауърд е мултижанров ветеран, но и ефикасен инструмент за справяне с кризата, в която са се нахендрили DISNEY. Добил его като личния режисьор на Дан Браун, чичо Рон излита обратно в Космоса, където обаче няма антични ребуси и библейски кодове за дешифриране, а най-голямата мистерия е защо Емилия Кларк получава нови роли. За Хауърд могат да се кажат и хубави, и грозни неща – хубавото е дъщеря му, а грозното е брат му. Но майтапът настрана – човекът е дефибрилирал филм, който по всички закони на Мърфи трябваше да почине от раните си. Обаче преди да викнем дружно „Хип-хип-ура!” в негова чест, трябва да осъзнаем че едно заглавие не е добро, само защото е закърпено сравнително успешно. Напротив – дори след намесата на Хауърд /или може би донякъде заради нея/, „Соло” е деморализиран продукт, където организационните вреди са по-забележими от тези в „Rogue One” – както в преработката на почти 70% от готовите кадри, така и в злоупотребата с близки планове, които да спестят от парите за по-големи декори при наложените презаснемания. „Соло” е филм за космоса, в който обаче е оставено много малко пространство. /схванахте ли – space?/ Повечето сцени са в затворени помещения или външни локации в изключително ограничен мащаб, без някакво осезаемо чувство за онази грандиозност и свобода, която би трябвало да съпътства притчата за млад галактически авантюрист. Костюмите и художественото оформление са поносими, но артикулацията и диалозите се пердашат с театралност и скованост, сякаш гледаме епизод от TV сериал, а не блокбъстър със собствена индивидуалност.

Не мога да виня изцяло Хауърд, но мога да го виня отчасти и то от бая големи части. Той е бил наясно, че DISNEY го ползват като протоколен дроид и, сякаш за да им се подмаже, е действал точно като такъв. Идеята му от Ден Първи е била „контрол на щетите”, а не креативен процес, поради което „Соло”, дори при завършен вид, изглежда като овехтяла дреха с евтина кройка. Но Хауърд не е толкова некадърен, колкото го изкарвам, пък и в случая е бил притиснат до стената, като новобранец в банята на Пазарджишкия затвор, така че не е имал избор, освен да се подчинява. Ала фасонът на „Соло” страда от тези хаотични студийни недоразумения и нещо ми подсказва, че ще си остане „соло”. Освен, разбира се, ако не направят сикуъл с името „Дуо”.

А сега сериозно! Отиваме към каста, който е пълен с много звезди, но само, ако актьорите са застанали пред карта на звездното небе. Алдън Еренрайх? Пет минути в „Аве, Цезар” като некадърен актьор, едва играещ каубой, а сега вече е в „Соло” като некадърен актьор, едва играещ каубой? Страхотна градация, няма що! Да кажа, че Еренрайх изглежда достоверно като Хан би било като да кажа, че ЦСКА изглежда достоверно като футболен отбор, а именно – погрешно твърдение. Почти може да чуете зверските му напъни да адаптира реториката си с тази на Харисън Форд в неестествено дългите паузи преди всяка реплика. На моменти успява, в други е позор за семейството си, но при всички положения можеше да си спести този унизителен артистичен капан, ала уви – след като адмирал Акбар умря в „Последните джедаи”, вече никой не би могъл да каже кое точно е капан в „Star Wars”.

До него се суети еманципираната феминистка Емилия Кларк, която продължава да се котира като интернационална примадона. Някакъв див ром я изчука в първия сезон на „Игра на Тронове” и изведнъж стана егати звездата, кой като нея! Същата грееше и в проваления рибуут на „Терминатор”, така че ако има талант за нещо, то това е да терминира франчайзи. От друга страна бушменчето Дони Глоувър успява да копира перфектно интонацията и цвета на кожата на Били Дий Уилямс, но цялостното му поведение не сексуална енигма по-скоро дразни. Може би има резонна причина, че Ландо бе толкова второстепенен персонаж в старата трилогия. Малко известен факт – Глоувър е бил свидетел на Йехова и като казвам това нямам предвид, че е давал показания срещу наркодилър от гетото си с прякор „Йехова”, а че е отгледан в семейство на сектанти. Тази тривия няма пряка връзка със „Соло”, но исках да сте наясно, че той не е единствената грешка на родителите си. От новите попълнения пък имаме Танди Нютън като къдравата афро-гърла, от която „Междузвездни войни” така спешно се нуждаеше /ха-ха!/ и не знам за актрисата, но колкото до героинята… нека просто кажем, че черният й живот нямаше значение.

И тъй като връзката между Хан и Чубака е по-силна от връзката между Калин Терзийски и алкохола, не може да има филм за Соло, без блеещият козел да е лявата му ръка. /с дясната се пипа/ Става ясно, че са се запознали по време на доминационна схватка в кал, последвана от обща сцена под душа, което пък обяснява коравите им хомоеротични отношения. Този път като уукито е нагизден някой си Йонас Суотамо – финландски гигант със славно бъдеще в цирка. Предишният носител на свещената козина бе Питър Мейхю, който от години симулира болни колене, само и само да не го карат да носи миризливия костюм на Чубака и даже демонстративно се появи с моторизирана инвалидна количка на премиерата на „Соло”, за да затвърди блъфа си. В каста обаче има и някои попадения. Едното е Уди Харелсън, винаги успяващ да открие центъра между драмата и комедията, и служещ като спасителен пояс за колегите си в общите сцени. Той е Бекет – бандюгата, превърнал се в нещо като ментор на Соло, което пък изобщо не е добра новина за него, при условие че говорим за сага, свикнала да убива менторите на главните си герои. Друг положителен електрод е Пол Бетани, който наистина радва с превзетата си лошотия, изкарвайки на преден план цялата актьорска мощ, пестена в „Отмъстителите”. Само се надявам да не се е мъчил за Оскар, понеже ще се разочарова – единственият начин някой актьор да получи Оскар за работата си в „Междузвездни войни” е, ако по време на снимките студиото му осигури личен асистент на име Оскар.

Следващият expendable в каста е троглодита Джон Фавро, озвучаващ CGI-безсмислието „Рио”, приличащо на нещо, пръкнало се от любовта между Горо от „Смъртоносна битка” и произволна костенурка-нинджа, а ако Денерис не Ви е достатъчна, в каста е шибната още една британска феминистка. /Фийби Уолър-Бридж/ Тя е дарила гласните си струни на главозамайващо противния робот на Ландо Калрисиян /Л-3/, който освен комично широкия си ханш, подчертаващ т.нар. си „женственост”, е нещо средно между Скайнет и Мартин Лутер Кинг, понеже се вживява като радетел/ка/ на изконните роботски права и даже си организира „бунт на машините”. Любопитното е, че в даден момент кабината на „Хилядолетния сокол” е възможно най-политически коректното място във Вселената, защото вътре има едновременно феминистка /Кира/, етнически лидер на ръба от LGBT съсловието /Ландо/, адвокат на роботите /Л-3/, свободно и независимо животно /Чубака/, плюс представител на хората с ментални увреждания. /Хан/ С други думи, ако някой беше взривил „Хилядолетния сокол”, барабар с всичките му пасажери, светът щеше да изгуби… „Хилядолетния сокол”.

Ядрото на сюжета е участието на Соло в „Бандата на Оушън”-style групировка, водена от каубоя Бекет /Уди Харелсън/, чиято цел е кражбата на космически нитроглицерин, за да изкупи дълга си към криминалния лидер Драйдън Вос /Пол Бетани/, който пък, ако това с галактическата мафия не му потръгне, е готов за злодей от „Умирай трудно”. По-голямата част от филма проследява опитите на бандата да му доставят „стоката”, като в същото време се пазят от конкурентна шайка мародери, маскирани като статисти от „Лудия Макс” и включващи Уоруик Дейвис в първата си SW-роля с реплики на човешки език. Мародерите обаче не са толкова страшни, колкото истинският немезис на „Соло”, а именно – пичката лелина, Катлийн Кенеди. Не казвам, че „Соло” е богохулство, но ако бях почитател на “Star Wars” от арабския свят /а.к.а. „пясъчен човек”/ щях да искам да убия Катлийн Кенеди с камъни. Ала аз определено не искам това и като казвам „това” имам предвид, че не искам да бъда от арабския свят.

Основната тема на „Соло” е писана от смъртния одър на Джон Уилямс, а същинската музикална облицовка е дело на Джон Пауъл, познат като едно от протежетата на Ханс Цимър, но нека не използваме това срещу него. Откриването на адекватен сурогат на Уилямс е все още костелив орех за DISNEY, макар че Пауъл е успял да постигне много по-Уилямски записи и по-старошколско звучене от неубедителните аранжименти на Майкъл Джакино. За разлика от Джон Уилямс обаче, DISNEY разполагат с време – все пак “Star Wars” ще продължи „докато свят светува”, така че студиото все някога ще му намери подходящ заместник. Ако ли не, поне имат достатъчно пари, за да прехвърлят мозъка на Уилямс в дигитална форма след кончината му и да използват софтуер, с който да генерират саундтраци от импулсите му. Куриозното е, че в допълнителния музикален съпровод на „Соло” има и BG участие с народния хор на Ваня Монева, която е майка на певицата Мария Илиева, следователно е красноречив пример, че талантът във всяко семейството прескача едно поколение. Приносът на етно-мотивите от България можеше да е заслужен повод за родолюбие, ако не беше турен за главната тема на Мародерите – анархистична пасмина от онеправдания боклук на вселената. Не знам доколко притеснително е, че Холивуд асоциира българското звучене с подобна визия, ама майната му – по-добре да сме представлявани в Голямото Кино по този начин, отколкото с алфа-кочове като Блатечки и Бахаров.

Въпреки че сценарият е поверен на Лорънс Каздан, повествованието изглежда претупано, разпиляно и безгранично предвидимо. Генералният му дефект е, че иска да е много неща наведнъж, без да е истински „Star Wars”. Иска да е междузвезден coming-of-age уестърн, галактически heist-трилър с клиширани noir-туистове, и в същото време да инжектира някаква безперспективна любовна драма, но е единственият от сагата без наличие на „Силата”, или представител на сем. Скайуокър, или дори култовите дроиди R-2 feat. C-3PO. За сметка на това се плямпа за бунтове и репресии, но без конкретна причина, а само защото опълченските пустословия са запазена мантра на “Star Wars”. В тази връзка “Соло” можеше да спечели повече, ако се беше разграничил изцяло от референциите си към „епизодите” – говоря за неловкия фенсървиз с камеото на Дарт Мол, който дрънчеше на кухо повече от кратуната на Л-3. Всъщност, „Соло” можеше спокойно да се нарича „Когато Чубака срещна Тъпака” и никой нямаше да усети разликата. Но ако все пак трябва да го похваля за нещо, то е, че ефектите му са преобладаващо практически, музиката е приятна, действието прескача по-бясно от ЕКГ-то на пациент с тахикардия, а някои от екшън сцените са изненадващо сполучливи /обирът на влака, например/, но на този етап хваленето на „Соло” е като хваленето на инвалид, спечелил утешителна награда от Специалната олимпиада – радваме му се не защото е извършил някакъв подвиг, а просто защото е стигнал до финиша без да се насере.

Първоначално мислех да съм снизходителен към „Соло”, но милосърдието ми изветря по-бързо от урината на сирийче върху нагорещен от бомбардировки пясък. Понеже в края на краищата „Соло” се оказва енциклопедичен пример за това, което се случва в Тинсълтаун, когато никой не знае какво иска. Студиото не е знаело какво искат феновете; самите режисьори не са знаели какъв тон искат да подържат, затова е настъпил хаос, а спасителят в ръжта, който ги е заменил, не е знаел какво иска повече – да направи филм на Рон Хауърд или филм на DISNEY. Резултатът е франкенфилмче, съставено от ригидни парчета и наелектризирано само дотолкова, доколкото да мяза на живо за премиерата. Но пък евала на г-жа Кей Кей, че наистина довършва това, което е започнала – в „Епизод VII” уби само персонажа на Соло, докато сега вече успя да ликвидира и името му. Затова съветът ми е, независимо дали сте почитатели на сагата или интелигентни хора, да избягвате прожекцията на „Соло” така, както Любо Нейков избягва кардиото, и да пренасочете времето си към по-съдържателни дейности, като например съзерцаването на сношаващи се безпризорни животни.

4.0/10