Не знам какво очаквах, но не очаквах точно ТОВА. Отдавна имах съмнения, че филмът ще смърди, ала едва вчера, на евтината прожекция, осъзнах какъв горящ контейнер за отпадъци е. Говоря, естествено, за най-дългата cut-сцена от игра, правена някога, която трябваше да се нарича “VR: The Movie”, но вместо това е кръстена „Играч първи, приготви се”. /или същото, което казах на продукцията в дебелото си черво, когато се напънах в тоалетната на мола след филма./

ready-player-one

„Играч първи” е по книга, но аз очевидно не съм я чел, защото, не знам дали си личи от грамотността на „ревютата” ми, но с книгите не сме on the same page, ако ми позволите спонтанното pun-че. А сега вече дори се радвам, че съм я пропуснал. Не ми трябват повече туристически обиколки из поп-културата на 80-те и 90-те, предназначени за пикльовци-в-телата-на-възрастни-мъже, благодаря! Ако толкова искам да видя как емблематични герои от детството ми се млатят на едно и също място, ще си пусна „Отмъстителите”.

„Играч първи” гони премеждията на премазан от живота льохман, който влиза в Матрицата, заедно с милиони други отрепки, за да открие великденските яйца на масивна мултиплейър игра, следвайки прищевките на дърт дизайнер с педофилски нотки. С други думи, целият филм е за някакви леймъри, които ще получат пари, ако обслужат „яйцата” на 70-годишен самотник, но не се възбуждайте – не става въпрос за гей проституция. Просто едно време тъпите деца се радваха да ловят покемони, а сега приблизително еднакви в тъпотата си деца ловят препратки и то със същото престараване, с което Спилбърг се мъчи да лови Оскари всяка година.

Героите? Главният пич има по-малко лицеви изражения от аватара си, гаджето му е нереалистично готина с кафяво петно на окото, което е грешно място за кафяво петно, особено във филм, който е поп-културният еквивалент на влажна пръдня, а чернокожият им сайдкик със съмнителна полова принадлежност изглежда по-фотогенично като грозен орк, отколкото в действителността. „Играч първи” е предназначен за определен кръг от хора и като казвам „хора”, имам предвид мъже, но не защото съм шовинист, разбира се, а защото едва ли някоя нормална жена е заинтересована да изгражда ММО персонажи, да ги ъпгрейдва и участва в гилдии. Защото филмът е горе-долу това – геймърска чекия за гийкове в спектъра на аутизма и ако Ви харесва, значи майка Ви е била права и наистина сте специални. Рейнман-специални.

В Холивуд на мода е Носталгията. Всъщност носталгията е новата оригиналност. Когато някой не знае какво да измисли, се обляга на Добрата Стара Носталгия и нещата потръгват – просто вижте успеха на „Странни неща” и римейка на „ТО”. Същото е с „Играч първи” – калейдоскоп от малолетни спомени и отминали референции, облечени в съвременен визуален камуфлаж и торпилирани към по-инфантилните мишени. Носталгията може да стегне гърлото Ви по-силно от примката върху врата на Робин Уилямс, но не и сервирана по този подъл и евтин начин. Жалкото е, че самият Спилбърг се е загубил в морето от чужди символи и като изключим две-три хитри сценографии, характерните му стилови маркери са безследно изчезнали. Но липсата на индивидуалност в „Играч първи“ не пречи на защитниците му да твърдят, че ги е накарал да преоткрият детето-в-себе си. И сигурно са прави, ала само ако детето, което са преоткрили, е болно от синдрома на Даун.

Независимо от зрелището, технически и тематично филмът е обречен на рязка амортизация и всички, които си бършат лигите да го хвалят сега, най-вероятно няма да се сетят за него след десет години. Просто детско забавление, произведено в удобен момент, за еднократна употреба от конкретна таргет-група. Пресметливо, но оперирано от емоция бизнес решение, контрастиращо с времената, когато Спилбърг имаше куража да рискува и, също като Великия Дизайнер на „Играч първи”, да заобикаля и игнорира правилата. Еврейският режисьор буквално създаде концепцията за летния блокбъстър с „Челюсти, а сега е на път да го съсипе с ретроградни визуални кьорфишеци. Пет минути в „Сиянието? Уа-а-у! Добре, че Кубрик е мъртъв, за да си спести резила, иначе най-вероятно щеше да умре в съня си, отново. Куклата Чъки коли хора? Еха-а-а, това е някакси толкова смешно! Кинг Конг троши колички? Никога няма да го забравя, честно! Кубчето на Земекис? Велики Скот, чувствам че ръцете ми треперят, почти като тези на Майкъл Джей Фокс! Подскачаме от филм на филм и от игра на игра, сякаш сме в грамадански медиен пинбол, но след излизане от киното не помним нищо, освен че сме силно замаяни, леко затъпели, но видимо доволни… че каквото и да беше ТОВА, вече е свършило.

„Играч първи” разчита единствено на геймърски инструментариум, кино-задявки и фенсървиз от игрови и неигрови персонажи, мяркащи се тук-там, просто защото е куул. Но на кого му дреме? Къде беше голямата интрига? Това някаква мейнстрийм реклама на VR ли трябваше да е? Или просто два часа на безмозъчна окулярна яхния? Ироничното е, че критиците плюят Стивън заради Хук, само дето даже с кусурите си Хук е много повече чиста носталгия и Спилбърг at his prime, отколкото тази попкорн масовка за 40-годишни девственици. Без майтап, Спилбърг трябва да си вземе един студен душ /но не от онези, които са вземали роднините му в Аушвиц, разбира се/ и спешно да излезе от креативната си атрофия, докато все още го помним с хубавото, а не с този умствено изстинал, джувенилен, CGI-driven булшит.

3.5/10