Ревю: „Tomb Raider: Първа мисия“ (Tomb Raider)

Едва ли трябва да уточнявам, че „Tomb Raider: Първа мисия” е вдъхновен от игра и то не коя да е, а онзи класически адвенчър, превърнал няколко поколения геймъри в мъже, по един преждевременно еякулиращ начин. Точно така, говоря за динозавърската ера на първите PS/PC, където пикселите бяха по-големи от сюжета, а Лара Крофт бе сред най-емблематичните символи на това да „пипаш жена” в пубертета. Дългата история накратко – след успеха на играта образът на Крофт бе обезсмъртен в поп-културата с гърдите на Рона Митра в модните фотосесии, а по-късно и канонизиран в Холивуд с гърдите на Анджелина Джоли в две екранизации. Нищо чудно, че поредицата винаги е била с едни гърди пред конкуренцията.

След всички тези приказки за гърди ще продължа да говоря за Лара, докато не ми е спаднала ерекцията, т.е. още максимум пет реда. /не съм първа младост, все пак/ До голяма степен тя е синът, който Индиана Джоунс би искал да има, ако Мът Уилямс не беше оцелял аборта. Но което е по-важно – тя е от малкото жени, чиито „бутони” може да натискате постоянно, без да се притеснявате, че ще Ви се сопват. Крофт е и втората най-известна Лара, на която съм мастурбирал като дете, след водещата на „Милион и едно желания”, но в случая с новия „Tomb Raider” героинята е целенасочено десексуализирана /за разлика от водещата, която е житейски десексуализирана/, така че няма да възбуди нищо във Вас, освен желанието да гледате друг филм.

Този път в гащите на Лара Крофт влиза Алисия „Айше” Викандер, позната повече с Майкъл Фасбендър, отколкото с филмографията си. Според слуховете, продуцентите са се опитали да поканят отново Анджелина Джоли, убеждавайки я че по време на снимките в джунглата ще отвлекат минимум три сирачета от близките племена, за да може да ги осинови и занесе в САЩ като трофеи. Непоклатимата Джоли обаче е отказала с уместния довод, че по-голямата част от снимките ще се извършва сред дървета, а тя не желае да вижда такива, понеже още не е превъзмогнала Брад Пит. За тези от Вас, които са нямали честта… не, привилегията… да гледат първите два „Tomb Raider”-а, е нужно да знаят само, че също като реклама на шоколад „Милка”, се отличаваха с две неща  – качествени вимета и нулев смисъл. В рибуута няма даже и вимета, но за сметка на това има мургаво очарование на актриса, която лесно би била объркана при полицейска линия за разпознаване на джебчийки. И като казвам очарование имам предвид сцената от първите минути, където Лара е сваляна от индийски циганин, кореняк лондончанин. Разбира се, не искам да кажа, че Айше прилича на ромска принцеса, но може би това, което се опитвам да кажа е, че ако исках да гледам смугли „обирачки на гробници”, щях да ида на селските гробища след Задушница.

Режисьор е Роар Утхауг и знам какво си мислите – че името му звучи като на умствено изостанал викинг, но това, разбира се, не е вярно… човекът не е никакъв викинг. По-вероятно е майка му да не е била особено впечатлена, когато се е родил, и затова да го е кръстила на урук-хай от „Властелинът на пръстените”. При всички положения обаче, името не прави човека, затова да се дистанцираме от него, както ще направят и повечето студиа в Холивуд, след касовия провал на „Tomb Raider”, и да преминем към хубавото. Роар Утхауг /или както там се изръмжава/ има практика с филмите за Силни Жени /”Студена плячка”, „Бягството”/ и това, плюс евтиният хонорар, е било идеална комбинация за избора му. Под неговата режисура, г-ца Крофт вече не е онази супергероиня, избиваща армии от ходещи статуи с два патлака, без дори да получи ритник по яйчниците, а млада и все още неоформена Лара, която е приземена до максимално реалистично физическо ниво, каквото и да означава това във филм по игра. С други думи, основната разлика между Джоли и Викандер е, че с втората успях да се разпозная повече. /и не само заради идентичния размер на цицките/

Животът на Лара е бил сърцераздирателно тежък – имала е щастливо детство, частно образование, пълна свобода, огромно завещание и е пораснала като силна жена с атлетично тяло – абсолютна трагедия, както виждате! Е, да, баща й е изчезнал, когато е била на 14 години, защото като горд британец е искал да избегне сексуално неудобни въпроси, като „Тате, как да си навра тампона?” и други неловки ситуации, травмиращи всеки истински аристократ. Но липсващата родителска фигура е бял кахър, когато си наследница на конгломерат и притежаваш умението да скачаш по десет метра със засилка. Напук, че е богата щерка, Лара „не е такава Крофт!” и никога не би оставила бащините милиони да спрат детския й блян да кара колелце. Затова, вместо да усвои завещаните активи, избира да стане вело-куриерка в лондонското „СПИДИ” и едва да събира пари за наема. На всичкото отгоре не е завършила нито Харвард, нито Оксфорд, защото готините какички няма нужда да зубрят, щом мъжете и без туй искат да ги докопат за задниците. /в една от сцените на колоездене – буквално/ Но също като титулярната героиня, самата Викандер е еманципирана феминистка и сигурно е ползвала ролята да мотивира младите момичета да не се отказват от мечтите си, защото тя е живо доказателство, че каквото и да говорят хейтърите, лапането на пишката на Харви Уайнщайн може да те направи знаменитост.

Не знам дали следите кариерите на звездните двойки и не бива да го правите, но Айшето и Фаса вече имат по един филм базиран на игра в CV-тата си. Другото, което ги свързва е фактът, че добрите им проекти са само тези, в които си показват срамотиите. /spoiler alert: този не е от тях/ Не, този път залозите са по-големи, но сутиенът е по-малък, а интелектуалното ниво – също. И за да се отдалечи съвсем от предишния хиперболизиран образ на Лара, Викандер се подлага на стегната и натоварваща тренировъчна програма, трансформираща я в биячка на мъже. Физическата подготовка е трябвало да бъде изключително интензивна, затова нейният добър приятел Александър Скарсгаард /брат на Мъдрия Пени/ е препоръчал инструктора, изваял тялото му за „Тарзан”, с надеждата, че ще постигне същото и с нея. И така, следващите няколко месеца, Айшето прекарва в хардкор физкултура, комбинирайки силови тренировки, като вдигане на Оскарова статуетка за бицепс с редовно приемане на чист протеин от семето на Фасбендър. В крайна сметка, резултатът е наистина респектиращ и Викандер трябва да е горда от себе си, защото това е най-близкото до Александър Скарсгаард, на което някога ще прилича.

„Tomb Raider” е първият от серията, сценариран от женско, което донякъде обяснява защо е толкова зле. Опа, това прозвуча много сексистко, затова ще перифразирам – първият от серията, сценариран от „дама”, което донякъде обяснява защо е толкова зле. Сюжетът е отчасти базиран на играта от 2013 и показва Лара в ранните й години, търсеща баща си, но, както винаги, попадаща на древна загадка. Човек би помислил, че през 2018 година не са останали много загадки, ала ето че Лара винаги намира по някоя. Приключението я отвежда на остров, доминиран от главорез и бивш колега на татко й, а Лара и питомният й азиатец трябва да спасят себе си и още тумба роби с дръпнати очи, като попътьом решат и Мистерията на джапанката Химико. Както виждате, нищо по-различно от това, което може да се прочете в училищно съчинение на момиченце със слабо въображение, но силно изразени daddy-issues. Важното е, че има доста екшън, макар и представен с вечната комбинация „бягане-скачане-бягане прим”, по-позната като най-добрите моменти от всеки филм с Том Круз.

Всъщност чок гюзел Айше не е тотален мискаст и това не е едно от онези твърдения, което хората казват от криворазбрана любезност, досущ като фразите „Скъпа, ще те обичам, дори да си дебела” или „Ханс Цимер е добър композитор”, а самата истина. Все пак тук Ларчето е в по-младите си години и също като Даниел Крейг в „Казино Роял”, рибуутът на „Tomb Raider” показва първата мисия на Крофт, за разлика от оригинала с Джоли, където Лара е по-опитна и си партнира с Даниел Крейг от „Казино Роял”. /това беше малко объркващо, знам/ И въпреки че Фасбендъровица може да се стори леко неестествена като сурогат на Джоли, момичето се хвърля агресивно в ролята и се подава на изтощителния режим с достойнство и ентусиазъм, компенсиращи вродения й чар на ханъма. Първо се почудих защо оскароноската Викандер е игнорирала престижните драми, предпочитайки безсмислен, но физически натоварващ проект, заради който трябва да натрупа мускули и да се научи да рита пръчове, но после се сетих, че Майкъл Фасбендър бе обвинен в два случая на домашно насилие от бившата си приятелка през 2010 година, така че може би Айше иска да е готова за неизбежна самоотбрана, когато някоя вечер Магнито се отдаде на битов алкохолизъм и реши да ползва лицето й вместо пинята.

Някои от екшън сикуънсите, като например сцената с катастрофиралия самолет, не са лоши, нищо че приличат на заети от друга PS игра /”Uncharted”/, но евтините CGI-фонове ги правят по-фалшиви от трилевова банкнота. Така става, когато актрисите почнат да искат еднакво заплащане – бюджетът губи от парите за компютърни ефекти и сцените издишат. /това беше майтап, спокойно/ Лошото е, че колкото да се напъва за нещо различно, филмът чевръсто граби от колекцията на Стивън Спилбърг. Бас ловя, че се питате същото, което и шефът ми, когато се опитах да му обясня, че порно-трафикът на служебния ми компютър е от вирус, а именно: „Какви ги дрънкаш, бе охлюв?!” Но нека видим доказателствата! Имаме герой /в случая героиня, но както и да е/, пътуващ до таен остров, за да открие супернатурален ковчег с оръжие за масово унищожение, избиващо всеки, който го отвори… ало-о-о, „Похитителите на изчезналия кивот” гледали ли сте? Не? Ок, друг пример. Лара е захвърлена върху предното стъкло на аварирало превозно средство, висящо над бездна и трябва напрегнато да се добере до раница, преди конструкцията да се счупи под нея… ало-о-о, „Изгубеният свят: Джурасик парк” гледали ли сте? Не?! Ок, тогава още един пример. Авантюрист следва улики, оставени в стария дневник на баща си, за да премине изпитанията на древна гробница и да спре вражеска организация? Нека да позная – не сте гледали и „Последния кръстоносен поход”? Знаете ли какво – според мен сте гледали и трите филма, но се опитвате да минете метър, или точно това, което правят и авторите на „Tomb Raider”. Някои биха ги защитили с тезата, че сценарият просто включва смели решения, но всички знаем, че единственото „смело” решение на сценария е решението да бъде филмиран.

Нека хвърлим око и на поддържащия персонал. Даниел У от сериала на АМС „Into the Badlands” е в ролята на така нужната за всяка политическа коректност азиатска прислуга. У е майстор на бойните изкуства и любопитното при него е, че като малък изобщо не е искал да става актьор. Съдейки по „Tomb Raider” трябва да го поздравим, защото желанието му се е сбъднало. Но може би вината не е негова, понеже сценарият го е оставил единствено с десет реплики и леко жален поглед, докато послушно чака Лара да спаси Деня. Само дето не знам кой точно Ден спаси тя, понеже съм сигурен, че не беше денят, в който гледах филма.

„Tomb Raider” продължава 118 минути, но въпреки жанра си, действието е по-бавно от метаболизма на Ник Фрост, което обяснява и камеото му. Други малки появи имат класиците Кристин Скот Томас /с нея е свързан смехотворен плот-туист/ и добродушният дъртак Дерек Джейкъби, продължаващ да е активен, въпреки че е превишил своя life expectancy с около четири филма. Крофт-старши пък е Доминик Уест и го раздава като мъжествен Бен Гън, живеещ седем години в примитивни условия, но незагубил нито килограм от тялото си. А в ролята на Главния Лош Мъж е турен Уолтър Гогинс, който уж минава за атрактивен актьор, но има също толкова харизма, колкото тази на масов гроб. А сега сериозно – неговият персонаж е приятно разнообразие от стандартните „искам-да-превзема/унищожа-света” злодеи, защото основната му мотивация не е да убива, а да се прибере при семейството си, след седем безсмислени години, прекарани в обречена мисия. Да, тази изолация и натрупан афект са го превърнали в начинаещ социопат, но въпреки това успях да съпреживея гнева му, защото донякъде членовете на семейство Крофт съкратиха и моя живот със седем години.

Винаги съм мислел, че най-лошото, което може да се случи на един филм, е да е български. Но след „Tomb Raider” осъзнах, че съм грешал. Най-лошото, което може да се случи на един филм, е да е правен по игра. /или да е български/ Защото лейди Крофт може и да разваля проклятието на Химико, но не смогва да събори по-голямото проклятие – това на продукциите, базирани по игри. „Първа мисия” покрива базовия хигиенен минимум, ала това не го прави добър. Прави го просто посредствено забавление, от което никой нямаше нужда, освен Роар Утхауг и спестяванията му за Зелена карта от Черния пазар. Като изключим себеотдадеността на Айше Викандер, заглавието смърди на „Новичок“ и едва ли ще пропуснете нещо, ако го пропуснете.

3.6/10