Не бях гледал трейлъра, нито съм чел книгите, върху които е базиран, но съдейки по резюмето подходих с резервите, че ще попадна на „Тарковски за феминистки”, затова умишлено избягвах заглавието, когато се появи в каталога на Netflix. Още повече, че съм от малкото, които считат предишния опит на Алекс Гарланд /”Ex Machina”/ за излишно прехвален. Снощи обаче реших да му хвърля едно око с нулеви очаквания и още преди да е изтекъл първият половин час осъзнах колко срамно заблуден съм бил в скептицизма си.
„Изтребление” е all-female фантастика, водена от увереното присъствие на Натали Портман, и най-първосигналната му критика е, че женски филм не може да бъде наистина стойностен, особено работейки с толкова комплексни теми. Това, разбира се, е абсолютна глупост. Явно всички са забравили, че в един от най-добрите хоръри за последните 15 години /”The Descent”/ буквално няма мъже, но работи също така брилянтно с мотивите за загубата и депресията. „Изтребление” повтаря този успех, превръщайки се не само в първото отлично предложение на 2018, но и сред най-смислените sci-fi проекти за последното десетилетие.
Дори на моменти да използва познати механизми, чисто наративно филмът се движи в мултижанровите измерения и отказва да се вмести в конкретните ни представи за „нормално”. Стилистиката му също изопачава сетивата – използвани са мрачни „sepia”-ефекти във външния свят, контрастиращи с неестествена светлина и ярки багри в живия земен тумор, наречен Зона X. Всичко това създава усещането, че наблюдавате нещо през стъклена призма – нетрадиционно, но напълно въздействащо в контекста на сетинга. Дълги безмълвни сцени се редуват с водещи до аритмия сикуънси; безпрецедентна природна красота се комбинира с първични кошмари, а реактивното действие на потресаващата атмосфера влиза подкожно. Свалям несъществуващата си шапка на Алекс Гарланд, че вече запечатва името си не само като това на блестящ сценарист, но и като това на един от най-интригуващите режисьори в Холивуд.
Параван за по-дълбоки проблеми, двигателна сила в „Изтребление” е мутацията на едно заболяване – физически и психологически. Досущ като постепенно видоизменящата се околна среда, самите герои претърпяват собствена метаморфоза, напредвайки в пътуването си към личен катарзис. Независимо дали ще го приемем като биологична или терапевтична интервенция, фактът е, че оцелелите излизат преродени като „други”. Не помня дали досега съм попадал на заглавие, представящо емоционално наранената психика с толкова иновативни метафори, но Гарланд се е справил повече от задоволително.
Освен разказваческите си ресурси, Гарланд все повече се откроява и като майстор на визуалния детайл. Кадър на татуировка тук, кадър на чаша с вода там – видимо несвързани секунди, които обаче носят информация, ако смогнете да ги регистрирате и отнесете към Цялата Картина. В случая най-голямото му постижение не е гениалността на факта, че с $50 милиона е постигнал това, което много негови колеги щяха да направят по-неубедително с два пъти по-голям бюджет, а в това, че е направил филм, който може да се сондира като земната кора и анализирайки всеки по-долен пласт, да се откриват все по-неочаквани находки.
Тегавото темпо и разчупена структура в началото на „Изтребление” не бива да Ви отказва, защото частиците от сюжета неусетно се завихрят и ускоряват по-бързо от тези в адронен колайдер. Същинската кулминация не би могла да се опише еднозначно, не просто защото е рядко срещан спектакъл, но и защото борави с философския конфликт на дуалността /ясно изразен с главната героиня, която е воин, но и учен/ и вградения ни повик към самоунищожение, а това би рефлектирало различно на различните подсъзнания. В крайна сметка, „Изтребление” показва деликатни алегории с помощта на научнофантастичния език, без излишни нравоучения или пропаганди. Една лична одисея в ада на всеки човек /приликите от мита за Орфей изобщо не са случайни/, поднесена с гарнитура от актуални послания и подкрепена от внушителен аудиовизуален арсенал, след която оставате с усещането за кино образец.
Напоследък все по-рядко се случва филмите да задържат интереса ми, да ме уплашат истински или да ме провокират интелектуално. „Изтребление” успя да направи и трите едновременно.
8.4/10
22 коментара
Comments feed for this article
14.03.2018 в 17:53
Asen
kopele filma e verno unikalen , izprah si edna chaika na nego
14.03.2018 в 18:09
Invictus
Тайничко се надявах да драснеш нещо за филма, и с кеф изчетох ревюто 2 – 3 пъти.
Доста ме жегна това че смяташ Ex-machina за „излишно прехвален“. Би ли споделил малко повечко за мнението си относно machina-та?
14.03.2018 в 19:33
Цвети
Да се включа и с мнение, не само като читател. Хареса ми ревюто и бих гледала филма. Честно казано не съм кой знае какъв фен на фантастиката, но стига филма да ме грабне, чудесно. Пък и Натали Портман е добра актриса.
Като спомена The Descent и ми се догледа. Луд филм!
14.03.2018 в 20:26
cinemascrotum
@Invictus, гледал съм го веднъж преди години, така че не помня много, но знам че идеите му не ми дойдоха толкова оригинални, нито представянето се отличаваше с нещо особено, а и финалът ми стана ясен още на половината. /якото е, че „Анихилация“ завършва по почти огледален начин, но не ме подразни/
@Цвети, филмът е умел жанров хамелеон и спокойно може да се гледа без да се възприема като sci-fi. За мен даже е повече страшен, отколкото фантастичен.
14.03.2018 в 21:03
Цвети
Добре е, че има хорър елемент. Обичам ужаси и ще се изкефя.
14.03.2018 в 23:42
MarshalBoy
Преди няколко години прочетох романа-едно тъъъничко книжле с размерите на половин глава от новелка на Стивън Кинг.И макар че в книгата нямаше и пет капки кръводаряване,и не се видя даже сянката на някой инферно урод,изпитах такъв нечовешки ужас от четенето и,че не спах няколко нощи,и категорично отказах продълженията…Което ми говори,че истински изпипаният ужас е субатомна пенетрация на съзнанието.Нещо като „черната дупка“:студено,по-черно от черното,и поглъщащо те без никакъв звук и време.Какъв ли ще е филма,щом Скротума го е рейтнал така?
15.03.2018 в 02:50
Един киноман
Да, скоро не бях гледал нещо, което и малко да напомня за зоната в култовия „Сталкер“. Всеки персонаж във филма бе интересен, в т.ч. и мъжете. Един от слабите моменти във филма, според мен, е, че някои сцени бяха много бързо претупани, а можеше да бъдат по-добре изпипани – например имах очакването, че онова „нещо“ в станата на басейна ще се събуди. Между другото Скро, очакваме още ревюта за интересни или безумно кофти филми и сериали. Скоро ще се появят „The Endless“ и „A Quiet Place“, който изглеждат интересни, поне на трейлър.
15.03.2018 в 03:10
Oberst
Очаквах, че това „Блещукане“ ще мяза на „Зоната“ на „Пикник край пътя“, но не стана така. През цялото време с тези шарении и мотиви беше ясно, че някой се е вдъхновявал от оцветени снимки на туморни клетки под електронен микроскоп, но както и да е – google images са на един клик разстояние.
Лошото е, че от един момент нататък започнаха да стават твърде много дупките в историята, а и краят отново беше сикуълски. Кога пак ще започнат да правят филми, които след 2 часа не свършват като серия от турска сапунка… Навремето по БЕЛ учихме за структура на повествованието – завръзка, кулминация, развръзка, а още от миналия век развръзката я третират като пречка за cow milking.
Хубаво поне, че ни спестиха феминизма, като направиха женките достатъчно смотани. Не стига, че с изключение на кака Наталия не бяха военни, а и какво беше това въоръжение тяхното?! Един пълноразмерен М16 на водачката от кумува срама и останалото М14 – тези късоцевни плякалки не могат да ускорят 5,56-цата достатъчно, за да събори кекав талибан, те тръгнали с тях там „откъдето никой не се е върнал“ и където може да ги дебне говореща мечка или летяща акула.
Някой разбра ли каква беше историята с тази татуирана на 8-ца змия? Уроборосът е толкова изтъркан като символ на безкрайността, прераждането, самоунищожението и т.н., че беше прекалено on the nose, обаче тази татуировка как и защо прескачаше по ръцете им? Първо беше на ръката на онзи изкормения, после се появи на ръката на лесбийката и накрая цъфна на ръката на тази нашата. Би трябвало да са искали да кажат нещо много дълбоко с това, иначе е банално.
Карантинните мерки па и те – който излезе оттам го обикалят със скафандри, обаче вътре влизат по къс ръкав, пипат всичко наред и взимат ДНК натривки без ръкавици, т.е. пробите са изначално замърсени от самите тях, та защо изобщо се занимават…
Това с рефракцията не беше голяма пречка за връзката – има и кабели, а щом камерите записваха, значи тези сигнали си бяха наред. Явно свързочниците от филмите за ВСВ са ги забравили вече.
Не разбрах ходът на времето нормален ли беше или няколко дни вътре отвън бяха месеци.
15.03.2018 в 10:47
cinemascrotum
Oberst, критиките ти са напълно уместни, но аз не гледам на филма буквално. Все пак не става дума просто за „хора-в-джунгла-срещу-извънземно“ екшън в стил „Хищникът“, а добре облечена алегория. И самата Зона не трябва да се приема като физическо място, а като отделно измерение, където земните закони са деформирани, следователно логични неща като връзка с външния свят, реализъм или възприятия за време, не струват нищо. Затова и минусите не са толкова драстични, ако се видят от друг ъгъл.
Така например, жените бяха „смотани“ с причина – всички бяха опорочени характери, преживели някакъв психологически срив /PTSD, загуба на дете, съпруг и т.н./, и съответно склонни на самоунищожение. Психоложката ги беше избрала заради това, а не за да влязат като командоси. Ако обърнеш внимание, точно самоунищожителният импулс на главната героиня прецака Зоната накрая.
Змийската татуировка, освен очевидният символ, както сам каза, може да е следствие на влиянието на Зоната, която дефрагментира ДНК-то на всеки влязъл вътре, т.е. тя е била на някой от командосите преди женската група и с времето, прекарано вътре, минава от човек на човек, докато организмите им се изменят, също като отпечатъците по пръстите на онази латиноска. 🙂
И другото, с което не съм съгласен, е че финалът е “сикуълски”. За сравнение, финалът на „Ex Machina” предразполага много повече към продължение. Напротив, финалът на „Анихилация” може да открехва вратички за интерпретация на това какво би се случило впоследствие, но завършва spot on – пълен кръг, змията е изяла себе си, съпрузите отново са заедно, макар и с наполовина чуждо съзнание, разделено като клетка на две части от вече несъществуващо цяло, едновременно познати и „извънземни“ /също като двата елена в Зоната/, но пък оцелели след общата човешка болест на самоунищожението.
15.03.2018 в 13:02
Скоршмезе
Здравей, Скротум, мерси за готиното ревю, кефи ме като пишеш за филми, които са ти харесали. Моето мнение по-скоро съвпада с Oberst, тъй като обикновено за мен сюжетът е водещата нишка в един филм, а кинематографията го допълва и съответно Анихилация не можа да ме убеди в „истиността“ на света си, макар чудесната кинематография и метафорите си. Но пък филмът определено кара човек да се замисли.
И така да те питам – какъв беше смисълът на дългите сцени с изневярата на Портман и отношенията със съпруга? За мен бяха леко неоправдани. Евентуално да покажат дуалността/фалша в човешките отношения ли? И също така кой от двойниците на съпруга и излезе навън, според мен оригиналът се самоуби, следователно туморният двойник се съживи накрая, от къв зор?
15.03.2018 в 13:47
cinemascrotum
Аферата с негъра едва ли има някакво свръхдълбоко значение, освен като аргумент на психоложката, че човек е програмиран да се стреми към самоунищожение, а изневярата е форма на самоунищожение на една връзка/брак. /в книгите може да има друго обяснение, не знам/
Зоната създаде клонинг на съпруга, с неговото тяло и част от неговото съзнание, докато оригиналът се самодетонира. Тоест навън излезе нова форма на мутация, притежаваща едновременно съзнанието на Кейн, но и фрагмент от Зоната. Това се случи и с Лена накрая. Тя самоунищожи двойничката си, но част от Зоната остана в нея, също като частицата от жената, която се прехвърли в мечката. Предполагам, че Зоната е с колективно съзнание, затова Кейн се събуди, когато всичко друго изгоря – защото той и Лена останаха единствените „носители“. 🙂
15.03.2018 в 14:00
Oberst
Въпросът не е към мен, но все пак – самоуби се човешкият оригинал. Тоя Оскар Айзък е много добър – личеше си по погледа му от двата записа в басейна и във фара, че е един и същи човек, а прическата, езикът на тялото и т.н. бяха второстепенни.
На въпроса „от какъв зор“ – многократно натъртиха, че зор няма и това нещо нищо не иска, ами просто така се е случило. То не беше агресивно и удари оригинала като отражение на нейното нападение.
По-интересното беше, че копието и оригиналът се смесваха взаимно и си засилваха някои черти. Това чудо нямаше късмет и „наследи“ усилено саморазрушителната страна на героинята и си изгоря примиренчески и без да се дърпа.
15.03.2018 в 13:41
Oberst
Това, че има причина нещата да са така засукани, не ги прави по-малко разсейващи и отвличащи от самата история, която като потенциал е такава, че се бях hype-нал яко от трейлърите. В Зоната на Стругацки всичко беше леш и нямаше никава система и логика, вкл. и във физичните закони. Красивата визията като на туморни клетки тук сочеше, че основно животът е засегнат, а останалото си е почти същото.
Жалкото е, че някои невероятни глупости страшно отвличаха вниманието. Примерно – държиш масивна наблюдателна кула с един контролиран вход, но изкарваш постовия насред голо поле долу, той си светва лампа, таман да си свие зениците и хептен да не види нищо наоколу, а после единствената военна вади прибора за нощно виждане и гледа през лампата без да я загаси, все едно за пръв път пипа такова нещо. Добре, че сама се паникьоса как нищо не вижда, та в допълнение, че не е била в морската пехота, а в армията, разбрахме и там какво (не) е правила 8 години.
Водачката пък беше болна от рак и очевидно със склонност към самоубийство. Кой ще повери изследователска мисия на такова командване?!
Хубаво, главата на мечката съдържаше и човешки череп барабар с единственото око, само че мастилото от татуировката е толкова органически интегрална част от някого, колкото и часовникът му.
Проблемът е, че до един момент си казвах „егати якото, тук много мисъл и проучване е вкарано“, а по средата тръгна низходящо и така и свърши. Или съм пропуснал голямото послание, или просто нямаше такова, а баналното и спорно „всичко е кръговрат без начало и край“.
За капак, накрая една кръвна проба и един рентген щяха да спестят целия разпит и ретроспекция, а ла „Обичайните заподозрени“. В днешно време twist-ът е да няма twist.
16.03.2018 в 00:37
margo
Това с кръвните изследвания и на мен ми хрумна, но след като може да се копира формата, защо да не може да се копира и съдържанието?
16.03.2018 в 09:35
MarshalBoy
А къде гледахте филма всъщност?От топ-рентите ли?
16.03.2018 в 15:17
iEATpriests
Филм не съм свалял вече втора година (изключвам едно заглавие, което няма да спомена) и не следя за торенти, но предполагам щом питаш си проверил и все още няма.
Ако си пропуснал инфото:
От Paramount са продали правата за разпространение на Netflix. Филмът не се е представил добре на test screeningA и е определен, като прекалено интелектуален за масовия зрител
16.03.2018 в 14:00
Ростик
Много добре ми влезе този филм! Натали-то само малко ме дразнеше, но както и да е. Чудесна атмосфера и визия и интересна история.
И трябва да призная, че много отдавна не ми се беше случвало на някоя сцена от филм да усетя как ми настръхват косите от ужас, но точно това стана в момента, в който мечката-мутант квичеше „heeeeelp meeee“, докато се канеше да изкорми жените.
Впрочем днес отивам да си купя книгата, че ме заинтригува.
17.03.2018 в 15:04
OrangeHunter
Неочаквано добро попадение, в някои отношения дори еталон за научна фантастика. И донякъде извинение от страна на Netflix за нескопосния „The Cloverfield Paradox“. Употребените тук sci-fi тропи и символика са ключови за сюжета и основната идея зад него, а не пълнеж и кьорфишеци, както е в повечето филми от този жанр днес.
Метеор удря крайбрежен фар- поразено е нещо, служещо за пътепоказател, а в самата му основа си прави гнездо нещо, което е сякаш въплъщение на дизориентацията- във всичките ѝ измерения. Петте жени са нищо повече от човешки дрипи (въпреки това филмът някак си беше заплют за феминистка пропаганда), всяка от които е с надежда да си върне поне частица от предишното си „аз“, влизайки в Мехура. Ракът е навсякъде- дете, починало поради левкимия, мъж, поддържан на командно дишане в състояние, сякаш породено от радиация, жена, криеща болестта и надяваща се на изцеление, войник, разкъсан на две от нещо, приличащо на разрастващи се метастази.
Лена влиза в контакт с източника на Мехура чрез капка от кръвта ѝ, от което се ражда нещо, което едва не я задушава със собствената ѝ същност. Когато е подпалено, то се връща в приличащата на утроба пещера, от която е изпълзяло, пламъците я поглъщат и ето я отново змията, изяждаща опашката си. Само дето змията е във формата на лемниската, знака за безкрайност, така че самоунищожението и безкрая тук са синоними.
Лена обаче успява да се изтръгне от Змията- избира да унищожи двойника си и да се върне обратно (Кейн е избрал точно обратното, отмъщавайки си по този начин на Лена. Неслучайно заръчва на своя двойник да излезе вън и да я намери), а Мехурът прави това, което правят всички мехури- спуква се. На Лена ѝ остава отломка от него, която едновременно е и отломка от мъжа, с когото е избрала да свърже живота си. Тя обаче се примирява, може би приемайки го като изкупление за вината си.
И накрая- една Натали Портман, която почти не дразни в този филм.
17.03.2018 в 16:09
cinemascrotum
Съгласен съм с повечето неща, но не мисля, че ставаше въпрос за съзнателен избор в интеракциите на Кейн и Лена с двойниците им. Може би трябва повторно гледане, но не останах с впечатлението, че Кейн иска да отмъсти на Лена и затова насочва клонинга си към нея. В записа видяхме, че клонингът му е вече изцяло завършен, а самият Кейн е в някаква криза на идентичността /“Аз ти ли бях, или ти си мен?“/, което ме кара да мисля, че при тяхната конфронтация Кейн е загубил, по един или друг начин. Виждаме го като слаб, предаден, смачкан човек, без останала воля за живот и съответно, подаващ се на самоунищожението с гранатата. В отчаянието си изпраща клонинга към съпругата си, с която има най-силна връзка, надявайки се част от него да е оцеляла в двойника. Докато при Лена и нейния двубой с огледалния образ, дори след като буквално бе смачкана от тежестта на собствения си емоционален багаж, тя намери воля да се изправи и въздейства на клонинга преди да бъде окончателно оформен, като буквално в последния момент му предаде собствения си самоунищожителен импулс. За мен в нито единия от случаите нямаше предварително обмислен избор, а просто инстинкт. Но, както казах, може да ми се наложи още едно гледане, или прочитане на книгите. /но най-вероятно само първото/ 🙂
18.03.2018 в 12:53
OrangeHunter
Възможно е да греша, просто ми се струва, че тази теория обяснява най-добре защо Кейн записва собствената си смърт. Очевидно е, че той иска записът да бъде намерен, като в същото време не е изяснено каква е целта. Да предупреди следващите отряди, че Мехурът може да създава реплики на хората, с които влиза в пряк контакт? Но защо тогава ще иска от своя двойник да напусне Мехура и да отиде право при Лена? От записа се вижда, че Кейн си няма идея какво представлява двойникът, и че дори не е сигурен кой всъщност е двойник от двамата. Според мен разбирането му е, че каквато и да е истината, Лена никога няма да се отърси от вината си спрямо него, защото неговият двойник ще е за нея това, което е Мехурът за Земята- необяснима аномалия с необясним произход, отразяваща с изкривени краски един изгубен живот, който Лена никога няма да си върне.
23.03.2018 в 23:24
Xa-uBaH
Като каза „Тарковски“ … адски много Тарковски има във филма, и Пикник край пътя също … и много добраз въременна адаптация, евала!
30.04.2018 в 17:58
Искра
Растенията във форма на хора, дали бяха растения с изменен генетичен код, които започват да растат в такава форма; или хора (от предишните екипи), които са се примирили с промените и са мутирали в растения (като астрофизичката)?
Също, тая квичаща мечка ще ме преследва в кошмарите, thanks movie.