„ANNIHILATION“ (2018)

banner

Не бях гледал трейлъра, нито съм чел книгите, върху които е базиран, но съдейки по резюмето подходих с резервите, че ще попадна на „Тарковски за феминистки”, затова умишлено избягвах заглавието, когато се появи в каталога на Netflix. Още повече, че съм от малкото, които считат предишния опит на Алекс Гарланд /Ex Machina”/ за излишно прехвален. Снощи обаче реших да му хвърля едно око с нулеви очаквания и още преди да е изтекъл първият половин час осъзнах колко срамно заблуден съм бил в скептицизма си.

„Изтребление” е all-female фантастика, водена от увереното присъствие на Натали Портман, и най-първосигналната му критика е, че женски филм не може да бъде наистина стойностен, особено работейки с толкова комплексни теми. Това, разбира се, е абсолютна глупост. Явно всички са забравили, че в един от най-добрите хоръри за последните 15 години /The Descent/ буквално няма мъже, но работи също така брилянтно с мотивите за загубата и депресията. „Изтребление” повтаря този успех, превръщайки се не само в първото отлично предложение на 2018, но и сред най-смислените sci-fi проекти за последното десетилетие.

Дори на моменти да използва познати механизми, чисто наративно филмът се движи в мултижанровите измерения и отказва да се вмести в конкретните ни представи за „нормално”. Стилистиката му също изопачава сетивата – използвани са мрачни „sepia”-ефекти във външния свят, контрастиращи с неестествена светлина и ярки багри в живия земен тумор, наречен Зона X. Всичко това създава усещането, че наблюдавате нещо през стъклена призма – нетрадиционно, но напълно въздействащо в контекста на сетинга. Дълги безмълвни сцени се редуват с водещи до аритмия сикуънси; безпрецедентна природна красота се комбинира с първични кошмари, а реактивното действие на потресаващата атмосфера влиза подкожно. Свалям несъществуващата си шапка на Алекс Гарланд, че вече запечатва името си не само като това на блестящ сценарист, но и като това на един от най-интригуващите режисьори в Холивуд.

1

Параван за по-дълбоки проблеми, двигателна сила в „Изтребление” е мутацията на едно заболяване – физически и психологически. Досущ като постепенно видоизменящата се околна среда, самите герои претърпяват собствена метаморфоза, напредвайки в пътуването си към личен катарзис. Независимо дали ще го приемем като биологична или терапевтична интервенция, фактът е, че оцелелите излизат преродени като „други”. Не помня дали досега съм попадал на заглавие, представящо емоционално наранената психика с толкова иновативни метафори, но Гарланд се е справил повече от задоволително.

Освен разказваческите си ресурси, Гарланд все повече се откроява и като майстор на визуалния детайл. Кадър на татуировка тук, кадър на чаша с вода там – видимо несвързани секунди, които обаче носят информация, ако смогнете да ги регистрирате и отнесете към Цялата Картина. В случая най-голямото му постижение не е гениалността на факта, че с $50 милиона е постигнал това, което много негови колеги щяха да направят по-неубедително с два пъти по-голям бюджет, а в това, че е направил филм, който може да се сондира като земната кора и анализирайки всеки по-долен пласт, да се откриват все по-неочаквани находки.

2

Тегавото темпо и разчупена структура в началото на „Изтребление” не бива да Ви отказва, защото частиците от сюжета неусетно се завихрят и ускоряват по-бързо от тези в адронен колайдер. Същинската кулминация не би могла да се опише еднозначно, не просто защото е рядко срещан спектакъл, но и защото борави с философския конфликт на дуалността /ясно изразен с главната героиня, която е воин, но и учен/ и вградения ни повик към самоунищожение, а това би рефлектирало различно на различните подсъзнания. В крайна сметка, „Изтребление” показва деликатни алегории с помощта на научнофантастичния език, без излишни нравоучения или пропаганди. Една лична одисея в ада на всеки човек /приликите от мита за Орфей изобщо не са случайни/, поднесена с гарнитура от актуални послания и подкрепена от внушителен аудиовизуален арсенал, след която оставате с усещането за кино образец.

Напоследък все по-рядко се случва филмите да задържат интереса ми, да ме уплашат истински или да ме провокират интелектуално. „Изтребление” успя да направи и трите едновременно.

8.4/10