Ревю: „Блейд Рънър 2049“ (Blade Runner 2049)

Много хора обявиха  „Блейд Рънър 2049” за визуален шедьовър и са прави, защото той е точно това. И нищо повече. Тридесет и пет години след вечната класика на Ридли Скот, която продължава да е стълб за научната фантастика в киното – не просто като жанрова супернова, но и като безпрецедентен world-building – продължението му не е нито едното от двете. Здраво стъпил върху гърба на титана Роджър Дийкинс, канадското чудо Дени Вилньов рисува разкошна авансцена, впечатляваща с носталгичен футуризъм, но изолирана от дълбочината на предшественика си. Алфред Хичкок е казал, че трите най-важни неща за всеки филм са сценарий, сценарий и сценарий, ала „Блейд Рънър 2049” е задвижван само от един елемент. И той е опаковката.

Ще започна с лошото, докато съм в афект – сюжетът на „Блейд Рънър 2049” е пълна дупка. 30 години след събитията от първия филм, блейд рънърите продължават да ловят хуманоиди, за да ги „пенсионират”. Един от тях е героят на Раян Гослинг – офицер К – който работи в Lа Lа LAPD и е натоварен с озаптяването на аскета Сапър Мортън /Дейв Батиста/, но вместо поредната рутинна задача, К попада на мистерия, която ще го отведе до бившия му колега Рик Декард /Харисън Форд/. Нищо особено, нищо невиждано или пионерско. Класически макгъфини, предвидима развръзка и излишно разточително повествование, което може да накара много зрители да заспят и сънуват електрически овце. На хартия изглежда така, сякаш имаме перфектната комбинация между нео-ноар детективска история и фантастичен екшън с екзистенциален оттенък, но реално получаваме грабнати оттук-оттам мотиви – леко зачекнати, след което подминати в бързината и недовършени в някаква консистентна форма.

Липсва и усещането за органично следващи събития – повечето сцени в „Блейд Рънър 2049” не се подчиняват на вътрешна логика, а просто се случват, защото се изисква от тях да го направят в уречения момент. /проститутка, която съвсем спокойно и без каквато и да е причина нахлува в апартамента на К, само за да получим сношаване с Раян Гослинг; или репликантка, която си влиза в полицията, краде веществени доказателства и убива служител, след което безпрепятствено си излиза; или фактът, че главният герой открива важна за сюжета сграда, просто защото неволно катастрофира близо до нея и т.н./ Такива нагласени моменти са контрапродуктивни за интегритета на историята, но и демонстрират структурни проблеми, както в самия сценарий, така и в монтажа, който можеше да е много по-премерен, без да лиши филма от предъвкания си замисъл – „what it means to be human” – по-известен като 80% от цялата научна фантастика, правена някога.

„Блейд Рънър 2049” е стъпка назад и поради отсъствието на онази специфична неопределеност, характерна за оригинала. Всичко в настоящия филм е обяснено, директно и без двусмислени намеци, не оставя нищо на въображението и парира всякакви опити за интелектуален ангажимент, макар че някои от капиталните му сюжетни линии остават висящи и сякаш молят за още едно продължение. Имаме злодей с божествен комплекс и антигероичен протагонист, опит за мелез между Илайджа Бейли и Р. Данийл от творчеството на Айзък Азимов, чиято единствена разлика с обикновения човек е умението му да носи на бой и да минава през стени. И въпреки че сценарият хитро се опитва да заличи границата между хора и не-хора, като въвежда рядката способност на репликантките да раждат бебета, този трик не променя наличния ефект, а именно – „Блейд Рънър 2049” работи с морално остарели теми, които само за последните две години бяха обширно изследвани в “Alien: Covenant” и най-вече в “Westworld”.

„Блейд Рънър 2049” прави грешката да е лесносмилаем и удобен за възприемане, което пък създава недоумение за огромната му продължителност от 160 минути. Оригиналът на Ридли Скот също не бе от най-кратките или най-динамичните заглавия, но зрителите бяха неспасяемо потопени в безпощадната му атмосфера, докато „Блейд Рънър 2049” така и не успява да ни концентрира достатъчно, за да се ангажираме изцяло. Всъщност, една от най-добрите сцени във филм и единствената, която породи някакво чувство на емпатия в мен, беше първата – „пенсионирането” на Дейв Батиста – и ироничното е, че тя изначало е била предвидена за оригинала от 1982-ра. В останалото време просто няма емоционален магнит към когото и да е от новите персонажи. Образът на К и непоследователната му градация от inhuman към human-curious бе криминално похабен, а внезапният му позив за ненужна саможертва бе удобно инспириран от стратегическата реплика, че „най-човешкото е да се жертваш за велика кауза” и той, клетият Пинокио, който много иска да е човек, тутакси се връзва. Много слабо, много. А може би трябваше да симпатизираме на холограмата Джой, влюбена в юзъра си – как, защо? Или на шефката на милицията, която очевидно е трябвало да бъде мъж, но някой е забравил да информира кастинг директора, поради което са взели Робин Райт и са я направили лесбийка с името „Джоши”? Не, разбира се. Тези герои не са нито достатъчно реални, нито изглеждат на мястото си в конкретните ситуации, за да им повярваме.

Освен пропилените Робин Райт и Макензи Дейвис, самоходната дърворезба Раян Гослинг продължава на автопилот от филмите на Никълъс Уиндинг Рефн, а Ана де Армас е избрана само заради хубавите си… щях да кажа „очи”, но цицките й са много по-изразителни. Джаред Лето и театралните му method-acting простотии ще впечатлят само възбудените фенки на 30 Seconds to Mars, а Силвия Хьокс явно е получила грешния сценарий и до края е била със заблудата, че играе в епизод на „Терминатор”. С други думи, актьорския талант е налице, минус правилната му употреба. Само Харисън Форд си стои твърдо на мястото, сигурно понеже вече и без това не може да ходи. Рик Декард е единственият персонаж, който показа едновременно силно екранно присъствие, достоверна емоция и задоволителна кулминация. Нищо, че ни е изтипосан като някакъв полудив Бен Гън-style отшелник, цитиращ „Островът на съкровищата” като парола за проверка на новодошлите и живее с грозна кучка, най-вероятно защото Форд е искал на снимачната площадка нещо, което да му напомня за Калиста Флокхарт. Декард от 2049 няма почти нищо общо с Декард от 2019, но дори на 74 години Харисън Форд е достатъчно харизматичен, за да събуди паралел със стария си образ. Той обаче е просто свързващото звено между миналото и настоящето, и работи повече като фенсървиз, отколкото като необходимост. Ролята му тук е по-кратка и от тази в „Епизод VII” – появява се за около 12 минути, в пет от които се дави безучастно и комай единственото, което прави както трябва, е да пребие Раян Гослинг. Но ако си мислите, че филмът губи от липсата му, обърнете внимание на изнемощелия му, почти комичен, старчески спринт, и ще се сетите, че е точно обратното.

Отново, по-скоро като фенсървиз, Декард се среща със старото си либе Рейчъл и сцената несъмнено би трябвало да е въздействаща, но подмладеното CG лице на Шон Йънг е откровено разсейващо, а интеракцията им е ампутирана от химия, което определено не поражда планираните чувства. Като компенсация забранената страст в „Блейд Рънър 2049” отново е на преден план, главно с К и порнограмата му Джой /Ана де Армас/, чийто отношения са забавни за наблюдаване, но нищо ново под слънцето, особено след филми като „Her”, които се справиха много по-умело със софтуерния романс. В общи линии, в „Блейд Рънър 2049” имаме безтелесна компаньонка, която иска да е истинско момиче и не-човек, който иска да е истинско момче – Ромео и Жулиета пасти да ядат, когато имаме класическата любов между Буратино и Буратинка. За жалост, тази им любов е представена твърде повърхностно и даже накрая, когато връзката им е буквално стъпкана, на никого не му пука. Освен на феновете на футуристичните тройки, тъй като са наградени с еротична сцена, където за нуждите на половото задоволяване на Раян Гослинг, холограма се „вселява” в репликантка, като някакъв шибан секс-призрак. The fuck?!

Филмът упорито се опитва да избяга от тривиалното и понякога успява /моментът, когато К разбира, че не е Избраният, е изключително умилителен/, но на други места се забива баш в центъра на клишето, като например изтъркания до болка акт, където доброто ченге е отстранено за това, че си е свършило работата и трябва демонстративно да сдаде оръжието и значката си. А аз, уви, си мислех, че гоним ретро излъчването на 40-тарско криминале, а не на тъп 80-тарски екшън. Няма да си отварям устата за арогантната религиозна символика в търсенето на Христос-ка, но ще се оплача, че „Блейд Рънър 2049” се възползва нагло от модерния феминизъм, защото дава много по-активна роля на дамите си. Полицейския началник е властна женска, репликантките могат да раждат и имат френска лидерка на ъндърграунд Ла Резистонс, целта на сюжета е откриването на някаква wonder woman, а дори обикновените проститутки проявяват алтруизъм. От друга страна насочва цялото внимание върху онеправданите представителки на нежния пол, вкл. няколкоминутна сцена на брутално издевателство върху гола робиня от страна на господаря й Ниандър Уолъс /Джаред Лето/. Може да ме наречете беснеещ шовинист, какъвто съм, но не смятам, че вселената на „Блейд Рънър 2049” е мястото за подобни евтини пропаганди.

И напук на всичко това, „Блейд Рънър 2049” е прекрасен, благодарение на демиурга Роджър Дийкинс. Еталон за операторско майсторство, макар и без нито един Оскар в кариерата си, професионалният отпечатък на Дийкинс личи във всеки кадър от „Блейд Рънър 2049”, стимулирайки сетивата както със стъписващите си панорами, така и със затворените пространства, където осветляването е феноменално. Специално внимание заслужават моментите в щаб-квартирата на Уолъс, в които светлината сякаш емитира от нищото и в същото време върши двойна функция – подсилва израженията с помощта на брилянтно преценени сенки и загатва за вътрешната емоция на съответния герой чрез майсторска употреба на цветове. Близките планове на Батиста и Форд са детайлна емоционална карта и това е показано само с помощта на икономична светлина, насочена под правилен ъгъл – изключителен пример за извличането на максимално информация с пестеливи ресурси. По-късно има почти извънземно отражение на летящи автомобили върху стъклена пирамида на фона на постнуклеарно оранжев фон, а изящната сцена, в която К си почива на стълбите, е поетично намигване към финала на първия филм. И освен ако Академията не се ръководи от слепци, Оскарът на Дийкинс вече трябва да е изработен, надписан и резервиран за догодина.

Дени Вилньов също помага, подхождайки с искрен респект към основните параметри и архитектура на оригинала, без да се впуска в егоцентрични импровизации. Може би най-видимата разлика в стилистичен аспект е обилното количество дневни сцени. Ярката слънчева светлина бе табу в „Блейд Рънър”, но тук е доста по-използвана, макар и филтрирана, за да придава циментово сиво излъчване на самота и обезличаване. В интериорните шотове Вилньов също вилнее, като най-запомняща е сцената, в която Декард и К се конфронтират в празна концертна зала с холограма на Елвис Пресли – идеален аналог за сблъсъка между старото и новото. Вилньов е съхранил даже мудния ритъм на оригинала, избягвайки динамика почти до финала и баш там се е олял жестоко. Полумървото ченге с катастрофиралата си кола успява да свали безпроблемно ескорта на лошата Любов /Силвия Хьокс/, след което да я пречука от бой и да спаси мишока Форд от удавяне. Всичко това заснето семпло и делово като за „Диема”-екшън. Съпоставете го с финала на първия „Блейд Рънър”, където в конфликта между Декард и Рой Бати /Рутгер Хауер/ имаше не просто скучна размяна на юмруци, а елегантен и трагичен дисонанс, и това тук ще Ви се стори като скеч от “Die Hard 2049”.

Музиката на „Блейд Рънър 2049” също не е това, което трябваше да бъде. Не говоря за факта, че е писана от музикален продуцент /Ханс Цимер/ и композитор на генерика /Бенджамин Уолфич/, а за това, че не е напасната с филма. Вангелис можеше съвсем непринудено да Ви удави в електронния си амбианс, докато „Блейд Рънър 2049” разчита на синтезирани имитации, подути от агресивни басове, които повече стресират, отколкото спомагат за плавния синхрон между мелодия и действие. За пример давам сцените с автомобила на К, обикалящ из небето над Лос Анхелес – просто си пътува, без някаква заплаха – и в същото време музиката е толкова натоварваща със стържещите си тонове, сякаш на екрана се случва нещо наистина ужасяващо. Това е несъответствие, което можеше лесно да се преодолее, но поради неведома причина, е оставено така. И дразни. Другото, което дразни, е продуктовото позициониране, защото създава усещането за комерсиален и типично конвейерен продукт, особено в сцени, които умишлено са кадрирани така, че на преден план да лъсне логото на SONY, петсекунден близък план върху надписа Peugeot и разбира се – бутилка Johnnie Walker на всяка маса. И защо 3-D, в името на Тлалок?! Отново порочна практика на зависим и контролиран проект.

„Блейд Рънър 2049” е чистокръвна естетика, но и добър урок за неубедителна история, захранвана само от енергията на стилизиран външен вид, защото зад пъстроцветния му параван няма нищо, което да задържа вниманието или остави храна за размисъл, освен наболелите въпроси – какво се случи с кучето на Декард и какво, по дяволите, прави сомалийският пират от „Капитан Филипс” в бъдещето!? Изкусно заснет и сензорно удовлетворяващ, но в същото време твърде обстоятелствен, натруфен, дистанциран и прекомерно апотеозен, „Блейд Рънър 2049”, за разлика от предшественика си, е обречен да се изгуби във времето… като сълза в дъжда.

6.3/10