Ревю: „Тъмната кула“ (The Dark Tower)

Летните блокбъстъри доказват, че между касиерките в кината и тези на обществените тоалетни има нещо общо, а именно – и на двете плащате пари, за да гледате чужди лайна. Днес ще Ви запозная с едно такова, чийто произход започва от пишещата машина на младия Стивън Кинг преди почти 40 години и завършва трагично по кината миналия петък.

„Тъмната кула”… или може би вече е „Афроамериканската кула”, не съм сигурен… е литературен цикъл от набедения за хорър-гуру Стивън Кинг. „Тъмната кула” обаче не е точно хорър, а по-скоро микс от всички познати жанрове, събрани и периодично разбърквани като джибри в бидон, докато качествата им прогресивно почнаха да се занижават с увеличаването на цифрата след заглавието. Специално последните две книги са позор за сай Кинг, но и логично следствие от факта, че са писани след като авторът изпадна в кома и част от него така и не излезе от нея, а именно – частта с добрите романи.

Чичо Стивън е известен с хорър въображението си и ако сте виждали негова снимка, най-вероятно знаете, че получава вдъхновение от отражението си в огледалото. С „Тъмната кула” Кинг е искал да направи епична сага, свързваща произведенията му в една обща книжовна „вселена”. Кинематографичността на поредицата и протагонистът й, моделиран изрично по външния вид на класически уестърн пич, а-ла Клинт Истууд, не оставиха място за съмнение, че книгите рано или късно ще стигнат до големия екран. Хубавите неща обаче стават бавно, а както филмът показва – дори и не-хубавите. Пътят на адаптацията из Холивуд бе дълъг и турболентен, започвайки още от далечната 2007 година, минавайки през няколко студиа и режисьори /първо Джар Джар Ейбрамс, после Рон Хауърд/, още толкова звездни имена за главните роли /Хавиер Бардем, Ръсел Кроу, Виго Мортенсен/ влизайки и излизайки от лимбо, докато продуцентите масово вдигаха ръце, заради планирания му бюджет, който рязко се повишаваше, като кръвната захар на диабетик в сладкарница.

Най-накрая нещата се нормализират, когато Стивън Кинг продава правата за поредицата на SONY и грешките започват. Грешка 1: Кинг продава част от душата си на компанията, която миналата година натрупа огромни загуби, заради некомпетентните си инвестиции и ни донесе вечни класики като “Саламена фиеста” и “Емоджи: Филмът”. Бай Стивън отдавна издаде, че е комплексиран от успеха на Джордж Р. Р. Мартин и отчаяно е искал да превърне собственото си сапунено фентъзи в глобално медийно събитие, преди да загине от Истинската смърт, но решението му е прибързано, егоистично и удря греда. Компания като SONY, която с всяка година затъва все повече в собствената си креативна анорексия, дирижирана от управителя й Том Ротман /за него съм Ви говорил в “ревюто” за “Денят на независимостта 2” – виждате ли, че и аз си имам собствена вселена!/ е прекалено ограничена в активите си, за да представи “Тъмната кула” с нужния размах. Оттам и Грешка 2: SONY решава да не гони таргет аудиторията на книгите, а да направи филма за общо ползване, полуготов и доволно опростен. За целта, “Тъмната кула” се превръща в псевдо-сикуъл, което позволява груби издевателства със сегменти от литературната серия и де факто, оглозгването й до плебейски нива.

Кожено якенце, препасана торбичка, лицево съответствие, еднаква поза, голям пищов и тъп филм – СЛОЧАЕНОС?1!

И воала, Грешка 3: Роланд Стрелеца вече е негър и това не е расистки упрек, а чисто художествена безсмислица, защото в случая не говорим за обикновен блекуошинг, а за иконичен персонаж с десетилетна давност, който е необосновано овапцан в името на политическата коректност. Едно е да направиш Тарзан чернокож – героят и без това си е отгледан от маймуни, т.е. едва ли някой ще го направи на проблем, но да безчинстваш с етническия произход на персонаж, буквално изграден по шаблона на конкретен и съществуващ прототип, е акт на поп-културно светотатство. Самият Кинг, с присъщото си сребролюбие, аплодира публично този избор, а лицемерните му изказвания, че за него, видите ли, нямало значение какъв цвят е Стрелецът, щото никога не бил мислил за това, ме накараха да повръщам стомашна киселина. Този продажен темерут ще промотира и снъф филм със собствения си син, само и само да получи дивиденти от името си.

Грешка 4: Комплексната митология на „Тъмната кула”, разпростираща се в обем от 4200+ страници, е деградирана до 88-минутно филмче, в което има грубо 50 листа от осемте книги. Това обрязване е направено с цел симплификация и улеснение на нуубовете, но комай не е помогнало, защото според слуховете, разпространявани из glory-дупките в тоалетните на SONY, тест-скрийнингите през октомври са били катастрофални и почти довели до уволнението на режисьора Николай Арсел. Това би трябвало да означава, че а/филмът наистина е неспасяема творческа мърша, или б/студиото е поканило на тест-прожекцията само кретенотаври /митични полухора, които отдолу са с тяло на магаре, а отгоре са кретени – б.а./ и чисто статистически – второто е невъзможно. Фиаското води до неколкоктратни промени в премиерната дата, докато накрая не идва август и след години на екипна агония, фантасмагорията на Стивън Кинг най-после вижда бял свят. Но на белия свят изобщо не му пука. Защото дори всички наркотици от трупа на Кари Фишър няма да Ви помогнат да харесате тази кинематографична колоноскопия.

Ако трябва да измисля нещо положително, то е, че „Тъмната кула” е хомогенен в тъпотата си и триактовата му структура не е обременена от градация, което е успокояващо, понеже не изисква от Вас да се осланяте на напразни надежди. Не знам как да Ви го опиша по-красноречиво, затова приемете, че ако мозъчната Ви кора е асфалт, то филмът служи като валяка, който я заглажда. Това едва ли изненадва някого – ако за всяка качествена адаптация на Стивън Кинг получавах левче, щях да имам почти 2 евра – но “Тъмната кула” е безцеремонно осакатен аудиовизиуален нонсенс, чийто интегритет е съсипан от повече чуждо семе, отколкото актриса в букаке-порно. Прекалено много намеса в креативните процеси, прекалено много баби – хилаво дете. “Тъмната кула” е провал от ранга на “Мумията” с Том Круз, защото се опитва да афишира собствена вселена, разчитайки само на каризматични актьори и евтини easter-eggs, вместо на някаква реална експозиция, което пък е пряко следствие от…

…Грешка 5: Първоначалният сценарий е даден на Акива Голдсман и ако не знаете, той е за киното това, което е колорадският бръмбар за картофите, а именно – библейска напаст. Акива е туморният зародиш, който майка му стара не е успяла да умъртви, когато се е хвърляла с корема напред по стълбите преди 55 години, а сценариите му в електронен вариант се разпознават като вирус от защитната стена на всяко холивудско студио. Сега двуногият паразит Голдсман е направил всичко по силите си да ощави цялата поредица за Роланд Дисчейн до булимични нива. Световно призната и потенциално величествена фентъзи ода е малтретирана и оставена да се гърчи в канавката от човек, чиято полза за планетата е по-малка и от тази на камион с бежанци. Но саботьорът не е един. Вина има и Рон Хауърд – онова всеугодно човече, дето не прави нищо значимо с години и точно, когато си мислите, че сте се отървали от дилетантската му същност, то все някак успява да напомни за зловредното си присъствие, също като кървящ хемороид по задника на кино блогър. /не го познавате!/

Сега Хауърд е продуцент, но се е мешал в проекта достатъчно, за да го докара до arrested development. Режисьорчето също спада към отговорните, макар че то, горкото, в случая е жертва на обстоятелствата. Европеидният, но най-вече евтин Николай Арсел, който е по-известен като сценарист /шведското момиче с татуираната гърбица/, отколкото като опитен режисьор, е привикан в Холивуд, поблазнен от миризмата на няколко банкноти с лика на Джордж Уошингтън и употребен като бът плъг срещу аналния теч на SONY. Арсел дава максимума от 60% талант в скандинавското си телце и ако има някой в екипа, който наистина е искал този филм да сработи, това най-вероятно е бил той.

Николай очевидно е имал тежката дума в някои решения, понеже е командировал на помощ своя DP. Само да уточня, че DP е съкращение от director of photography, а не от double penetration, което обяснява защо в Google постоянно ми излизат снимки на камери, когато всъщност не търся такива. Расмус Видибек има добри попадения и си личи, че двамата с Арсел се сработват отлично – просто трябва да намерят общ проект, който не вони на запалено индийско бунище. Проблемът е, че въпреки доброто желание, структурата на “Тъмната кула” е по-разпиляна от телесните части на успяло камикадзе и ако не сте чели книгите няма да разберете нищо. От друга страна, ако сте чели книгите, най-вероятно веднага ще се почувствате в свои води… поне докато не осъзнаете, че водите са отходни.

Кастът донякъде оправдава смешния бюджет и включва двама от най-популярните холивудски мъжкари – абаносовия каубой Идрис Елба и бледоликия магьосник Матю Маконъхи. Бих похвалил Елба, тъй като при него мачовщината идва непринудено и естествено, докато Маконъхи стоеше някак неловко из сцените с боядисаната си коса и мелодичен глас на педофил-рецидивист, а кончината му бе по-жалка и от тази в книгите, ако това изобщо е възможно. Най-якото е, че Маконъхи отдавна бе спряган за ролята на Рандал Флаг в „Сблъсък” и сега реално си играе него в алтернативна форма. Сюжет няма да разказвам, защото във филма липсва такъв. Ако трябва да бъда честен, фабулата на “Тъмната кула” в тази си синтезирана фен-фикшън форма е по-скоро фентъзи римейк на “Последният екшън герой”, отколкото вярна адаптация на Кинг-овите бръщолевения. В името на костенурката Матурин, „Stranger Things” не е по Стивън Кинг, но е ПОВЕЧЕ Стивън Кинг, отколкото „Тъмната кула” – разбирайте го както си щете.

Горе споменах, че сърцевината на поредицата е разпорена от фригидното докосване на Голдсман feat. Ротман и ще Ви кажа защо – книгите проследяваха съдбата на група от положителни герои, задруга някаква, наречена „ка-тет”. Тук са останали само двама от тях, като фундаменталните ядра, около които гравитираше повествованието са отишли в коша – двигателната мания на Роланд да открие Кулата е заменена от най-обикновено желание за мъст, а централното му присъствие е изместено от Джейк Чеймбърс, който е главният герой в „Тъмната кула”. Не знам дали схващате, но освен, че е безпричинно очернен /pun intended/, Роланд от Гилеад, последният Стрелец на рода Елд, е принизен до второстепенен персонаж в собствената си сага. Няма я дълбоката символика, няма го и усещането за последователно градена философия в езотеричен макрокосмос, а горепосоченият „ка-тет” вече е най-обикновен „ка-пут”. В тази връзка се надявам поне Кинг да използва грешните пари от SONY, за да си осигури хидроизолиран ковчег, понеже след тази абоминация много негови фенове ще искат да пикаят върху гроба му.

Плановете са филмът да доведе до началото на франчайз, допълнен от TV сериал, който да развие приказката за пустиняка Роланд, но съдейки по общите реакции единственото, до което „Тъмната кула” трябва да доведе, освен химическа атака със зарин в офисите на SONY, е незабавен римейк. Визуалната страна е търпима, но събитията се случват без емоционална котва и всичко прилича повече на непохватно компилирани изтрити сцени, а тези от Вас, които изобщо изтраят до края на прожекцията /в моята зала имаше само няколко души и на излизане ги кръстих „12 разгневени мъже”/ няма да забравят лицето на бащите си, но определено ще поискат да забравят лицето на Стивън Кинг.

2.4/10