westworld-10

Опасенията на скептиците могат да се игнорират, защото след “The Bicameral Mind”, „Западен свят” циментира класата си с блестящо заключение, завършващо дебютния сезон не с хленч, а с взрив. Имплозия на сюжети и съдби, които орбитираха около различни центрове в продължение на девет епизода, преди да се съберат заедно в една повратна за всички точка, разбивайки с гръм и трясък Четвъртата стена. /поне за гостите на парка/ Кулминация, която при всички положения, се нарежда сред най-добрите финали на първи сезон в каталога не само на HBO, но и на американската телевизия като цяло.

Откровено кинематографичната и доволно динамична 90-минутна серия, режисирана отново от Джонатан Нолан, праща зрителя директно в действието и с нея, също като пътуването на МвЧ, сериалът прави пълен кръг, връщайки ни точно там, откъдето всичко започна. Епизод на скрити козове и осъществени планове, “The Bicameral Mind” е поредната улика за сценарната мощ на Нолан и умението му да създава филмови главоблъсканици, чието разконспириране доставя удоволствие на внимателния наблюдател. Не помня скоро да е имало толкова интелигентно оформено шоу, което с всеки епизод да обогатява тематиката си и постепенно да ни потапя все по-надолу в скритите пластове, включващи арсенал от научни, теологични, философски, литературни, митологични и дори поп-културни препратки /вкл. референциите към гейм-индустрията, „Юрски парк” и цялата филмография на Нолан/ без да фрустрира зрителите, а точно обратното – да ги мотивира в търсенето на отговори, волю-неволю превръщайки се в нещо повече от пасивни очевидци. Защото по един или друг начин, ние също бяхме част от наратива на Магьсоника.

„Западен свят” се оказа прекрасно монтиран ребус, в който парчета от няколко пъзела бяха пускани разбъркано пред очите ни всяка седмица, едновременно давайки бегла представа за общата картина и в същото време – създавайки още по-големи противоречия. И въпреки че оставя впечатлението за прилежно закърпено повествование, няколко въпроса все още висят без видимо разяснение – какво се случи с тъпото парче Стъбс, какво прошепна „Бернард/Арнолд” на бащата на Долорес в първия епизод, каква е съдбата на голичкия Логан, плюс други детайли, които на фона на останалото изглеждат дребнави и ако проявим търпение, най-вероятно ще бъдат регулирани във втория сезон. Това не променя факта, че майсторството, с което сериалът е подреждан така, че хем да ни води напред, хем изобщо да не ни приближава до истината, освен когато настъпи точният момент, е смайващо постижение във време, в което телевизията промива повече мозъци, отколкото стимулира.

timelines

Фенбойски указател на времевите линии в „Западен свят“

Напук на спънките по време на продукцията му, „Западен свят” обори песимистите и се установи като стилно шоу, чиито качества не се изчерпват с мистерията му, а със зашеметяващия начин, по който борави с концепцията си. Нелинейна структура; противоречиви персонажи, сменящи мотивацията си с едно натискане на бутон; изобилие от метафори и алегории, където дори имената на героите значат нещо; неусетен микс от почти всички познати жанрове и дори социален коментар  – „Западен свят” е костелив орех за неподготвените зрители, ала рано или късно, всички биват съблазнени от него. Пък и отвъд амбициозния сценарий, пълен с колекция от убийствени реплики, достойни за вечно цитиране, и доказващ за сетен път превъзходството на Джонатан над Кристофър Нолан, шоуто прескача конкуренцията с поне две стъпала, защото съчетава технически и актьорски състави, безпрецедентни за телевизионния формат.

Забележете, че за разлика от повечето сериали, „Западен свят” притежава отбор от кино-актьори с утвърден талант, някои от които /Хопкинс и Харис/ дори считани за представители на елита от поколението си. Отделно от това, в сравнение с други поредици със сходни теми, като например “Humans”, където отчетливо се вижда как хора се опитват да играят като роботи, то “Западен свят” сащисва с обратното – със съвършенството, с което роботи се опитват да имитират хора, без дори да го съзнават. Даже Джеймс Марсдън, който по принцип смятам за некадърно красив, тук показва актьорски пик от неподозирани величини. Маркирайте думите ми, че догодина ще валят Златни Глобуси и Еми-та в няколко категории, а ако Хопкинс не получи награда за феноменалното изнасяне на един от най-магнетичните образи в историята на телевизията, ще загубя вяра в красотата на този свят. Неслучайно сериалът е събрал толкова експресивен потенциал в себе си – да се играе персонаж, който сменя цялата си същност по команда, също както нормален актьор би се трансформирал за различни роли, е предизвикателство, но и уникална самоирония за който и да е артист. Изкуството имитира живота или обратното? Мета-ядрото на „Западен свят” е една от най-интригуващите му черти и автосъзнанието, което шоуто на Нолан използва, за да създаде връзка със зрителя, дори отвъд TV екрана, е учудващо функционално.

Суперлативи получава и професионалния екип, независимо дали става дума за отличаващия се принос на ветерани в киното като Нийл Маршал и Винченцо Натали, чиито епизоди бяха едни от най-добрите през сезона, или за художествения дизайн на Нейтън Кроули, или за визуалната прелест на пустинята, дело на Пол Камерън, който, макар че е кредитиран само за първия и последния епизод, е отговорен за общия живописен изглед на сериала. Дори Рамин Джавади не е толкова зле, колкото очаквах и музиката му улавя правилния тон за създаването на определената за всяка сцена атмосфера. Все още имам някакви резерви към главната тема, но сякаш с времето дори тя успя да ми влезе под кожата, може би благодарение на впечатляващото интро, което само по себе си, е произведение на изкуството. Специално споменаване заслужават и перфектно селектираните инструментали на „класически” парчета на Radiohead, които от време на време служат за удачен ориентир в бъркотията на андроидските емоции.

ford

Форд е компилация от извратени литературни доктори – Франкенщайн, Моро и Лектър.

Но не всичко е така идеално, както би изглеждало на пръв поглед. Необходимо е да се спрем на няколкото осезаеми дефекта, особено ако искаме да се отнасяме към „Западен свят” напълно безпристрастно. На първо място, липсата на консистентен лидер, т.е. герой, с който да се идентифицираме и подкрепяме през цялото време – Нолан сигурно е искал персонажите да са максимално достоверни с моралната си сивота, но това е нож с две остриета, понеже може да отблъсне някои зрители. На второ място е повърхностната обработка на един от най-големите туистове, а именно – метаморфозата „Уил-МвЧ”. Съгласен съм, че става дума обрат, пазен в тайна до финала, поради което Нолан е разполагал с ограничено време, за да го аргументира, но не смятам, че се е получило убедително. Уил претърпява коренна промяна в психиката и поведението си за няколко дни /говоря за времето, прекарано с Логан/, което е възкратък период да се превърне от смирен романтик в беснеещ касапин на роботи, да не говорим че и отношението му към човеците се изкривява адски рязко на базата на прекомерното вживяване в „игра”, неотразяваща по никакъв начин отношенията в реалния му живот, бил той личен или служебен. А след като Мало & Голямо бе надушило Биг Факинг Туист още преди пет епизода, иначе драматичните откровения на МвЧ звучаха прекалено кухо. /но вината не е в Ед Харис, а в копелетата, разпространили информацията по разни форуми/ Дълго чаканата конфронтация между МвЧ и Долорес пък изглеждаше по-скоро нагласена – колкото да усмири критиците, които плюеха пилотния епизод, заради жестокостта си към жените. /забележете, че Долорес отмъщава на насилника си във вътрешността на католическа църква/ Колкото до самия МвЧ, след всички показни мачовщини и високопарни монолози, дъртакът се оказва просто грижливо насочвана пионка в грандиозната схема на Форд.

Дразнещи пробойни се забелязват също в „контролната“ зала, където контролът е практически нулев, и в персонала, включващ изглежда само некомпетентни перверзници. Това ме връща към Мейв, чиито скорострелен възход и революция все още изглеждат абсурдни. Стана ясно, че момата е била насочена към бягство /което обаче не обяснява защо техниците не я изключиха навреме – те не бяха наясно с промените в кода й/, но събирането на съратници /Хектор насмалко да бъде изнасилен, докато Армистис си мислеше, че е на кастинг за „Терминатор 18″/ и лекотата, с която двамцата ликвидираха малка армия от обучени военни, беше, меко казано, нелепа. Ясно ми е, че простолюдието обича патаклами, пък и е чакало цял сезон да види как синтовете ритат човешки гъзове, но след досегашната сериозност, финалните престрелки тип „Чък Норис-срещу-Света”, ме изкараха от равновесие. /дори не споменавам за пост-кредит сцената, където Армистис участва в sci-fi версия на „127 часа”/ С „Генезис“ Кристофър Нолан заяви категорично неумението си да снима екшън – сега Джонатан доказва, че кръвта вода не става.

Най-любопитното в случая бе, че бягството на Мейв се оказа удобно извинение да хвърлим поглед към вътрешността на Комплекса и да усетим лекото намигване за останалите атракции на „Делос”, които най-вероятно ще изследваме тепърва. Като казах това, ще споделя най-голямото си опасение за бъдещето на сериала – липсата на сър Антъни Хопкинс. Този екранен колос почти едноръчно извиси шоуто на възрастните си плещи и отсъствието му ще влоши драстично качеството на бъдещите епизоди, най-вероятно по същия начин, по който кончината на героя на Бен Менделсън превърна втория сезон на „Bloodline” в ударно посредствен. Силно се надявам да греша.

maze

„The Maze is not meant for You!“

Азимов е написал, че „Всичко, което съдържа някакъв живот в себе си, възстава – съзнателно или несъзнателно – против всякакво господство” и уводният сезон на “Западен свят” бе насочен към бунта на машините. /за жалост, политическата коректност не е подмината, тъй като опълченците са чернокожа и латиноамериканец, подпомагани от азиатски служител/ Развръзката е производна, с постановка от насилие и смърт, където „тез бурни чувства имат бурен край“, докато Долорес убива и втория си Творец, чиито гениален мозък е пръснат направо сред публиката, превръщайки сцената не просто в трагичен завършек на живота и творчеството на д-р Робът Форд, но и в най-реалистичния възможен 3-D експириънс за зрителите на парка. Оказва се, че Пианото може да убие Пианиста, или по-скоро Пианистът може да ползва Пианото, за да оркестрира самоубийството си, ала не и преди да триумфира с един последен наратив, променящ изцяло правилата на Играта. В същото време Мейв получава свободата си, макар да не се възползва от нея; Долорес и Теди най-после са заедно, а МвЧ изпълнява съкровената си мечта да се изправи срещу хостове, които могат да го убият и посреща първата си огнестрелна рана със зловеща усмивка. В крайна сметка, иронично или не, всички получават това, което са търсили.

Събитията водят до логични последици и същинският финал представлява въздействащ клифхенгър, който е еднакво позитивен и негативен – от една страна силата на човешкия дух, интелект и съзнание са поставени на пиедестал, от друга са показани най-мрачните, подмолни и разрушителни копнежи на хората. Но не всичко е само черни и бели шапки, и най-интересните отношения се случват точно по средата на тази колизия от мирогледи, а сериалът прави информирана презумпция за евентуалните последици от бъдеще, където роботите получават все повече човешки качества, докато хората постепенно губят хуманността си. Рискът от авария при подобни злоупотреби с „умни” машини е била и основната идея на Майкъл Крайтън, много преди изкуственият интелект да се превърне в модерна заплаха, но Нолан и Джой надграждат това предупреждение по забележителен начин, прибавяйки още плътност и поставяйки основите на синергичен продукт, който ще бъде фактор в телевизията през следващите години.

8.2/10

Останалите епизоди:

01 – „The Original“

02 – „Chestnut“

03 – „The Stray“

04 – „Dissonance Theory“

05 – „Contrapasso“

06 – „The Adversary“

07 – „Trompe L`Oeil“

08 – „Trace Decay“

09 – „The Well-Tempered Clavier“