westworld-9

След интензивната откъм туистове седма серия, осмият епизод на „Западен свят” донякъде разочарова със слабото си темпо и сюжетни абсурди, ала за сметка на това деветият се връща към очаквано неочакваните обрати и отговоря на няколко наболели въпроса, но което е по-важно – потвърждава категорично три от най-разпространените фен-теории.

“Trace Decay” /8/ не блести с много качествени моменти, освен два – и двата свързани с интеракции между Форд и Бърнард, които вече преминават от такива между Началник и Подчинен в такива между Създател и Творение. Бърнард се бори с последиците от убийството на Тереза, без да може да отприщи сдържаната си агресия и емоционалната елегантност, с която Джефри Райт успява да пресъздаде противоречивата дуалност на Бърнард, е урок по драма. А монологът на Форд за съвременното общество, с неговите регулярни цикли, практически неразличими от loop-овете на андроидите, е самодостатъчен като храна за размисъл на всеки пишман-философ. От друга страна, The Well-Tempered Clavier /9/ продължава да копае в миналото на Парка, използвайки самия Бернард като канарчето в мината на собствените си спомени. Прескачайки от времеви период на времеви период, и от спомен в спомен, също като лутанията между сънищата на „Генезис”, сериалът бавно започва да подрежда всички разпилени парчета от пъзела си. Някои по-успешно от другите.

Предположението ми, че Форд ще направи синтетична версия на Кълън бе простреляно от упор с представянето на трупа й пред Шарлот Хейл – акт, който обезсмисля по-нататъшни спекулации за участието й в събитията. Не че ще ми липсва, разбира се, но не знам защо очаквах, че евентуалното й роботизиране ще бъде от полза на Форд. Както и да е, Бернард почиства след себе си, събирайки срамни косми и старателно заличавайки следите от връзката с Тереза. Спомените му са милостиво премахнати – действие, което Форд постоянно оправдава с желанието си да облекчи болката на домакините – но понякога отрицанието на очевидното е много по-инкриминиращо, както става ясно след краткия разговор със Стъбс в коридора. Елси пък се оказва поредната жертва на терминатора Лоу, ала за щастие смъртта й настъпва извън кадър, най-вероятно понеже зрителите едва ли щяха да понесат толкова много насилие над жени, извършени от чернокож, в два последователни епизода. Но пък на кого му пука за някаква арогантна лесбийка, която дори не знае колко звезди има в Орион, прав ли съм?!

mib

Уил и Логан в по-добри времена

Долорес и Уил не правят абсолютно нищо в “Trace Decay”, освен да бъдат пленени от Генерал Логан, който успява да ги открие на точното място, без каквато и да е съпротива, просто защото го пише в сценария. Въпреки това, сцените с тях потвърждават теорията за двойната хронология на събитията, понеже показват разликата не просто във времето, но и буквално в земното ниво – в едната линия, църквата от гр. Ескаланте е на повърхността, в другата е заровена под земята. Показан е и произходът на снимката, открита във фермата на Абърнати и фотосът ще се превърне в свързващия линк между двете епохи, стартирайки /умишлено или не/ събитията в „модерното“ време. Уил вече е с двата крака в черните дрехи на МвЧ, като намеците са както сугестивни /довършването на ранения андроид, докато Долорес носи вода/, така и съвсем директни. /клането в лагера на Логан/ Проблемът е, че Уил е в парка от има-няма четири дни и за такава крайна трансформация беше необходимо малко повече психологическа обосновка. Получи се прекалено претупано и прекалено неестествено, и честно казано, не съм особено впечатлен.

В същото време /но не съвсем/, старият МвЧ и Теодор продължават да обикалят пущинака, търсейки „Уаят”, но вместо това попадат на стара познайница – момичето, което посрещна Уил след слизането му от влака в епизод 2. /любопитно е, че актрисата е бивша съпруга на Илон Мъск/ Малко по-късно, моята първоначална идея, че МвЧ всъщност иска да умре в парка, защото е терминално болен, също бе рязко опровергана от битовата изповед за живота му извън парка. Тук отново усетих как нещата не се получават. Аргументациите му бяха твърде слаби и по никакъв начин не регламентираха манията му да намери Лабиринта. Просто произволен довод, който да служи като мотивация, но без реална тежест. В този ред на мисли, след последните два епизода, фигурата на МвЧ е почти изцяло демитологизирана, а статутът му на мистичен и безпощаден стрелец, е сритан в прахта. С този ход „Западен свят” изгуби много от кинетичната си енергия и се надявам, че вторият сезон, където Ед Харис потвърди, че е замесен /каквото и да означава това/ няма да принизи образа му още повече. В общи линии, ако “Trompe L`Oeil” беше епизодът на жертвите, то осми и девети са насочени към изваждането на героите от комфорт-зоната им. Бърнард вече не е разследващият инспектор, а престъпникът, който почиства уликите след себе си; МвЧ не е онази енигматична и всевластна фигура, а обикновен човек, нокаутиран и пленен от Теди; Уил вече не е наивен пацифист, който отказва да си цапа ръцете със синтетична кръв, а прероден садист. Говорейки за МвЧ в безизходица, не мога да пропусна сцената, в която е на път да бъде обесен от коня си, най-малкото, защото това е първият случай на истинска, непредвидена и независеща от досегашния му опит, опасност.

В “Trace Decay” Мейв продължава куеста си за завладяването на света, разчитайки на неадекватните действия на двамата тъпаци от персонала. През последните три-четири епизода сцените помежду им наистина прекалиха с баналността си, най-вече от гледна точка на абсурдните решения на техниците, неотговарящи на каквато и да е служебна дисциплина. Почти се бях настроил, че това е най-слабото звено на „Западен свят”, докато не стигнах до едно, най-вероятно закъсняло, прозрение. Има само един логичен довод, обясняващ цялата ситуация максимално резонно и без тривиалности, а идеята ме осени едва щом осъзнах, че Силвестър и Феликс са имената на анимационни котараци. /тъп съм, знам/ Подобни решения не може да са случайност, но каква е целта? Сай-фай притча за пиленцето Туити? Съмнявам се. И някъде тогава си припомних една статия, отнасяща се за новозеландския учен Кристоф Бартнек, който през 2007 година имитира психологическия експеримент на Стенли Милграм, само че с робот.

cat

Котката от експеримента на Бартнек

По време на теста на Бартнек различни хора имат социален контакт с механична котка с анимационен облик и заедно с нея участват в игра срещу компютър. В някои от интеракциите, робо-котката показва нисък интелект, в други – висок, като в края на сеанса на всеки човек е заповядано да я изключи завинаги. Резултатите от теста са красноречиви – докато всички субекти изключват робота, огромна част от тях се двоумят в продължение на повече от половин минута, някои даже изпадат в нещо като диалог с „котката”, донякъде съзнавайки, че имат досег с мислеща машина, макар и не по-умна от микровълнова печка. Споменавам този експеримент, понеже той е единствената асоциация, с която мога да узаконя небивалиците, случващи се между Мейв и техниците, но с разликата, че тук „котките” трябва да изключат „хуманоида”. Иска ми се да вярвам, че Нолан умишлено е визуализирал теста на Бартнек, за да покаже ефекта на свръх-суфистицираните машини върху човешката психика, а всичко, което се случваше между Мейв и котараците, е TV призмата, през която да наблюдаваме поляризацията в поведението на субекти, заставени да изключат мислещ робот.

Но да се върнем към въстанието на планетата на маймуните. /само да уточня, че не използвам думата „маймуна”, защото Мейв е чернокожа/ Освен че в седмия епизод се сдоби със 100т. разум, сега Мадам е получила способността да контролира останалите домакини с гласови команди, пишейки собствената си история. Доста бързо обаче, анархистичните й действия я превръщат по-скоро в антипатична героиня, отколкото в Райна Княгиня. /четенето по устните на Силвестър и Феликс, дебатиращи изключването й, беше досущ като при HAL 9000 от „2001: Одисея в Космоса”/ Но с нейно участие са свързани две важни новини – първо, че в гръбначния стълб на домакините има заряд, детониращ се при напускането на Картата и второ, че Мейв вече спокойно може да трепе гости. В деветия епизод има наглостта да се опълчи срещу Бернард, разкривайки позитронната му същност /шоуто наистина печели от тези виртуозни one-on-one моменти/, а малко по-късно Черната Изаура успява да вербува и Хектор Ескатон, използвайки ловки метафори, за да подчертае празния живот на андроид, прокълнат на ежедневна смърт, гонейки един също толкова празен сейф. Забавно е, че тия двамата наистина умират за себе си /буквално/, защото при всяка тяхна среща, отдадена на спомени, двамата загиват по време на съешение, в случая – изгаряйки от страст. /също буквално и сякаш поетично/

„The Well-Tempered Clavier е свързан с ежеседмичния Биг Факинг Туист. Ликувай, народе, защото Истината ще Ви освободи – „Бернард” = Арнолд v2.0, а Mind = Blown! (whoa) Тия анаграми за изостанали аутисти бяха супер елементарен ход, който не отива на цялостното интелектуално ниво на „Западен свят”, но понякога най-простите неща са пред очите ни през цялото време, също както и в живота. По-голяма изненада ми причини признанието, че Долорес е убила Арнолд /очаквах че го е направил Форд/, а обиколката й в суб-нивото на гр. Ескаланте носи още повече информация, умело прескачайки в различни времеви линии. Много силен момент е и сцената, в която Форд и Бърнард се надцакват взаимно в мазето на комплекса – добре познат сетинг, но с уговорката, че този път Творението и Творецът не пият като стари приятели, а се изправят в директна конфронтация, след която Форд отново излиза като манипулативен хищник с абсолютна власт, но и с изповядана слабост – собствената му човечност. Защото, също като Бернард и останалите андроиди, чиято подистория е в симбиотична връзка с някаква лична травма, авторският наратив на Форд винаги е гравитирал около трагедията с Арнолд. Дори мотивацията на МвЧ е свързана със загуба на близък. Рефренът на сериала определено е консистентен – болката е това, което ни прави хора, независимо дали тя е органична или предварително кодирана.

И така, „Западен свят” галопира към финала с поредния мощен епизод, като якото е, че даже след всички потвърдени теории и обозрими негативи в повествованието, сериалът продължава да прихваща вниманието, а удивителната педантичност, с която детайлите на тази безумно сложна за представяне история са монтирани по толкова увлекателен начин, е рядко събитие в телевизионния формат.

Още епизоди:

01 – „The Original“

02 – „Chestnut“

03 – „The Stray“

04 – „Dissonance Theory“

05 – „Contrapasso“

06 – „The Adversary“

07 „Trompe L`Oeil“

10 „The Bicameral Mind“