„Westworld“ – седми епизод

Откриващата реплика от „Престиж” е „Гледате ли внимателно?” Същото трябва да се питате и Вие, докато следите действието на „Западен свят”, понеже сериалът награждава наблюдателните зрители и наказва тези, които не виждат дълбочината му. Нищо чудно, че повечето критики към него са „много ми е скучен” и „нищо не разбирам”, най-вероятно от хора без умствения капацитет да възприемат нещо по-сложно от епизод на „Живите мъртви”, където единствената мистерия е чия глава ще бъде разцепена. И така, „Докъде бяхме стигнали?”, пита Бернард Лоу в началото и аз веднага отговарям – до епизода, който трябваше да се режисира от М. Найт Шямалан, защото включва най-великия TV туист на 2016-та, след избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ.

Седмият епизод на „Западен свят”, носещ хитрото заглавие „Trompe L`Oeil” /художествен похват, свързан с оптическа измама – б.а./ изобщо не е от най-добрите, но ще остане в телевизионните анали като най-шокиращият до момента. Шокиращ, не толкова заради случилото се с Бернард, което, ако наистина сте гледали внимателно, ще предположите още на втория епизод, а с вълните, които този своеобразен камък създава в привидно спокойното езеро на „Западен свят”. И въпреки това, туистът ме фрустрира от сърце – не защото бе нелогичен /всъщност, беше едно от най-нормалните неща, които можеха да се случат/, а защото бе очеизбождащ от километри, а очеизбождащите неща са минус, особено в шоу, което има за цел да е „най-добрият TV сериал правен някога”. /думите са лично на Нолан/

Оказва се, че нашият хрисим Бернард е робот с деинсталиран Първи закон и което е по-важно, може би единственият синтетичен служител от администрацията на парка. Имайки предвид, че публиката се отъждествяваше с неговото виждане за случващото се в Западен свят, сега Нолан ни удря очакван, но не по-малко звучен, шамар, който да ни напомни, че да, това все пак е ХашБеО, мамка Ви, какво точно сте очаквали? Лошото е, че освен закъсняла с няколко серии, тази новина прави разпознаването на хора и андроиди практически невъзможно, а това е ненужна обърквация във вече прекомерно комплициран сюжет. Единственото успокоение е, че туистът с Бернард не е толкова депресиращо кух, колкото беше онова с „Ходор” от „Игра на тронове“, а и е представен по вледеняващо небрежен начин. Още щом Лоу попита „Коя врата?”, нещо в мен злокобно се ухили и въпреки че донякъде го предполагах, пак останах впечатлен от умелото поднасяне на този иначе тривиален обрат. Също така, но и малко извън темата – не е ли забавно, че двата най-големи туиста на HBO тази година бяха свързани с „врати”?

Това лице трябва да се намира в два учебника едновременно – в този по филмово изкуство и в този по съдебна психиатрия.

Несъмнено това е епизодът на жертвите /„Боговете изискват жертвоприношение„/ и те са две. Едната е Тереза Кълън, която получава двойна доза помия – не само осъзнава предстоящата си гибел, но и че съвсем доскоро се е шибала с робот. Може би тук е мястото да похваля дъртата датчанка, защото, иронично или не, това е единственият епизод, в който не играе така, сякаш е вземала уроци по актьорско майсторство от трупа на Уитни Хюстън. Ала истинската жертва в случая е самият Бернард, също получил двоен юмрук – веднъж, осъзнавайки илюзията на цялото си съществуване и втори път, понеже е заставен да отнеме човешки живот, към който доскоро е изпитвал сериозни „чувства“. И към емоционалния коктейл, спокойно можем да добавим брилянтния Хопкинс, удрящ финалния щрих на тази изключително паметна сцена, едновременно дразнеща с клишетата си, но и еднакво удивителна в екзекуцията си.

Не е нужно да сте зли гении, за да обърнете внимание на подхвърлените подсказки за същността на Бернард, пръснати из епизодите. Най-силна улика бе цялостното отношение на Форд към програмиста си – с почти бащинска привързаност и в същото време с едва доловимо високомерие на човек, който общува с по-низша форма на живот, а отделни реплики като „Знам как работи главата ти!” и постоянни команди, завоалирани като най-обикновени молби от рода на „Ще направиш еди-какво си за мен, нали Бернард”? са достатъчно красноречиви. Нещо повече, обърнете внимание как започва серията – с акт на събуждане, което бе запазена марка само на андроидите. /Долорес и Мейв/

Както и да е, разкритието на Бернард е по-голямо от това на родилка преди термин, но не то е шокиращото в целия случай, а фактът, че води до първата смърт на истински човек в Парка. /или поне първата, която виждаме/ Досега всички убийства бяха на неодушевени предмети с хуманоидни черти, но в седмия епизод, за първи път ставаме свидетели на убийството на човек. Това вече е истинският обрат, защото променя изцяло механизма на събитията и изважда на преден план много фактори – например факта, че д-р Робърт Форд е завършен социопат, което рязко деформира начина, по който трябва да осмисляме всичко, което казва, или е казал в предишните епизоди.

„Doesn`t look like anything to me.“

А сега малко теории на конспирацията. В мазето на Форд имаше скици както на Лоу, така и на Долорес, което предполага, че ако докторът си е създал таен Бернард, значи може да създаде всякакъв хост. Имайки предвид промяната във възприятията, се върнах малко назад, в края на третия епизод, когато Форд показва снимката на т.нар. „Арнолд” и си направих някои изводи. Ако обърнете внимание на снимката, тя включва двама души – самият доктор на младини и втори мъж, който след шести епизод стана ясно, че е собственият му баща под формата на киборг. Обаче 1/3 от снимката, в десния край, е празна и там спокойно може да се побере още един човек. Вземайки под внимание репликата, че андроидите не могат да видят нещата, които не са програмирани да видят или такива, които биха ги наранили, има много голяма вероятност на снимката да има трети човек – човек, който Бернард не е предвиден да вижда, за да не бъде наранен, следователно някой свързан с него или по-скоро някой, който прилича на него. Де факто, ако на снимката е Арнолд, то Арнолд е Бернард, т.е. Бернард е сътворен по образ и подобие на оригиналния Арнолд. /уа-а-ау!/ Ако това е следващият Биг Факинг Туист, най-вероятно ще се разочаровам още повече, но в крайна сметка, едва ли през последните години има друго TV шоу, което успява да държи зрителите си в такова консистентно напрежение, без да разчита на евтини мелодрами или изтъркани клифхенгъри, така че може би съм прекалено строг в изискванията си, не знам.

Колкото до Долорес и Уилям, те пътуват с влака, после малко се ебават във вагон, пълен до покрива с романтично-еротични изпарения, а накрая се озовават на място, което Долорес е виждала в „сънищата” си. Започват да се появяват дребни индикации, които подкрепят теорията, че Уилям е МвЧ, но те са съвсем повърхностни и могат да се дължат просто на wishful thinking. Споменавайки МвЧ, Ед Харис отсъства във втори пореден епизод, но нещо ми подсказва, че липсата е само затишие преди гръмотевичното му завръщане, а събитията бяха достатъчно натоварени и без допълнителна психопатия. Двете неща, които основно засилиха афекта ми бяха а/нитроглицериновата експлозия – несъмнено ефектна, но рязко опровергаваща твърдението, че гостите не могат да умрат в Парка и б/ужасно нелепият начин, по който се развиха отношенията между Мейв и двамата путьовци от персонала, които съвсем пораженчески й придадоха суперсили, с които тя очевидно смята да злоупотреби, вместо да направят най-близкото до акъла нещо и да й занулят интелекта, та да не създава неприятности. Но човешките грешки са в дъното на всяка грандиозна авария, а и е трудно да мислиш трезво, докато разговаряш с гола негрица, така че им прощавам.

Вторият най-силен момент е опитът за прецакване на Форд от новото лице на борда, Шарлот Хейл /Теса Томпсън/, водещ до уволнението на Бернард /да те уволнят, да разбереш че си робот и да станеш убиец в един ден – бахти късмета, човече!/, но и до поредния пример за възможностите на необуздания андроид. Сцената включва две отлични представяния – едно статично /Хопкинс/, носещо аромат на клинична лудост и едно динамично /моята любимка Анджела Сарафян/, която зрелищно циркулира във всички крайности – от крехка мечтателка, през пребита курва, та чак до безмилостна терминаторка – само за да демонстрира проблематичността на неконтролируемите домакини. Тя е и поредната изкупителна жертва на епизода, бивайки лоботомизирана без вина, но за щастие гола, така че да не ми е чак толкова тъжно за нея. Накратко, сериалът става все по-брутален, във всеки възможен смисъл на тази дума, а заформящата се интрига е достойна за гръцка трагедия, така че дори с кусурите си, „Западен свят” продължава да е най-доброто нещо, което може да си свалите от Zamunda през цялата седмица.

Останалите епизоди:

01 – „The Original“

02 – „Chestnut“

03 – „The Stray“

04 – „Dissonance Theory“

05 – „Contrapasso“

06 – „The Adversary“

08 – „Trace Decay“

09 – „The Well-Tempered Clavier“

10 – „The Bicameral Mind“