Ревю: „Доктор Стрейндж“ (Doctor Strange)

„Спокойно, този път ще бъда бърз и няма да боли!” Това не са мои думи, а на проктолога при последната ми визитация в „Он Клиник”, но мога да ги отнеса към настоящото „ревю” с разликата, че аз поне няма да Ви излъжа. И като стана дума за лекари, запознайте се с единствения доктор в мултивселената, който може да Ви прегледа простатата без да използва ръце! Защото ще използва „магия” – Вие какво си помислихте, извратеняци? Тъпа смешка, но добро начало за филм, където хуморът сякаш е писан от Къци Вапцаров в лош за него ден. Говоря за най-новото предложение от фабриката за педерастия, наречена Холивуд, което ни представя 1265-ия продукт от кръстосаните флумастери на Стан Лий и Стив Дитко, наречен…

В главната роля е Бенедикт Къмбърбияч, който отново се бори със себе си, за да изиграе хетеросексуален мъж. Бенедикт е известен от UK „Шерлок” /което е иронично, защото тук си партнира с Рейчъл МакАдамс от US “Шерлок”/ и се вживява като егоцентричния неврохирург Стивън Стрейндж /чудех се защо героят прилича на арийски садист, а то било, защото инициалите му са SS/, който катастрофира, докато плямпа по телефона и единственото, което чупи, е нежните си ръчички… и Ламборгини за четвърт милион долара. Смея да заявя, че няколко натрошени кокалчета са твърде нищожна цена за човек, който е достатъчно кулав, за да унищожи последен модел Ламборгини на равен асфалт, но все тая – резултатът е Паркинсон-ови крайници и невъзможност да упражнява професията си.

И също като „Батман в началото” и „Сянката”, открива новия си занаят в Азия, където се инфилтрира в бенедиктински орден /защото двама от каста се казват „Бенедикт”, чаткате ли?/ на анорексичен скинхед, наречен Древния /Тилда Суинтън/ и за десет минути екранно време научава всички тънкости на магьосничеството. /само да напомня, че Хари Потър се учеше цели седем филма, но явно в САЩ нещата стават по-бързо и яростно/ Следват мъдри диалози, рудиментарни сблъсъци между рационално мислене и езотерика, мистични битки на няколко астрални нива с Ученик-Преминал-Към-Тъмната-Страна /Мадс Микелсен/ и весели интеракции с тлъстия книгохранител „Уонг” /Уонг/, който е комичен персонаж и като казвам „комичен” имам предвид, че ще Ви прати в кома от скука. За сметка на това, ако присвиете очи, може да си представите Библиотекаря от Невидимия университет в Анкх-Морпорк. /е, той е орангутан, но казах да присвиете очи!/

Проектът е турен в ръцете на Скот Дериксън, който може да е известен като хорър режисьор /”Deliver Us From Evil”/, но отдавна доказа, че дори някои български трагикомедии са по-големи „филми на ужасите”, отколкото неговите. Три-дето е ОК, ефектите са калейдоскопични, музиката е малко по-добра от типичните Джакино-визми, а екшънът е приятен за окото, макар че можеше да минем без оная спиритуална схватка в поликлиниката, която мязаше на изтрита сцена от пародия на „Каспър”. Скот Дериксън се е престарал с инфраструктурното ремоделиране, така че ако си падате по сюрреалистични похвати, като пространствени хитрости в стил “Portal 2” и манипулиране на околната среда от рода на „Генезис”, ще останете доволни. Естествено, комиксът е писан много преди филма на Нолан, но фрапиращите асоциации правят лоша услуга на „Д-р Стрейндж”. /особено при идентична сцена, пак в нестабилен коридор/

Унисекс излъчването на Бенедикт Къмбърбияч със сигурност ще вкара всички полове в киното, но изборът му не променя факта, че интродукцията на Стрейндж трябва да се ползва от анестезиолози като заместител на кетамин, защото може да приспи и хиперактивен кон. За пример давам връзката между доктора и вълшебното му наметало, която бе много по-органична от тази между доктора и реалната му любовница. Отгоре на всичко трябва да търпим и разни клинично-романтични драми в операционната, които правят „Откраднат живот” да изглежда като „Спешно отделение”. Не мога да повярвам, че актьори като Микелсен /показал страхотен талант в драми като „Ловът”/ и Майкъл Стулбарг /номиниран за Златен Глобус за ”Сериозен човек”/ са се принизили до ролите на простодушен злодей и епизодична карикатура, респективно.

Айде, мога да простя на Тилда Суинтън, че играе уроди, не само защото го прави отлично /”Snowpiercer”/, но и защото винаги, когато я видя, си я представям като 100-годишно извънземно, затворено в тялото на 40-годишен хермафродит. С нейното участие бяха свързани и големите обвинения за „уайтуошинг”, образувани от феновете на комикса, че „Древният” всъщност е стар азиатец, а не бяла жена. На кого му дреме, ебати?! Сериозно ли смятате, че филмът щеше да стане по-добър, ако Тилда Суинтън бе заменена от Джаки Чан? Не стига че горката е трябвало да оплешивее за ролята, но е търпяла да й викат „Древната” в продължение на няколко месеца, а това си е порядъчна обида за всяка жена, различна от Лили Иванова.

На помощ в пост-продукцията бе призован Дан Хармън /“Rick and Morty”/, за да шлифова тъпия сценарий на Джон Спейтс /”Прометеус”/, най-вече от гледна точка на хумора, но дори с креативната инжекция на Хармън, хуморът на „Д-р Стрейндж” носи лоша карма на аналните чакри. Не знаех къде /и най-вече защо/ трябва да се смея и през цялото време устните ми останаха по-стиснати от задника на дете при католически свещеник. Нърдският стил на Хармън, очевиден и в не-фантастичните му проекти като “Community” /справка – четвърти епизод от трети сезон/, личи само при финалния time-loop в Хонконг, където Добрият Доктор трябва да надвие егото си и да умре стотици пъти, за да спаси света от катаклизъм. Колко благородно и „Дони Дарко”-вско от негова страна, нямам думи!

В общи линии, „Д-р Стрейндж” е като халюцинацията на болен от малария и съдържа някои наистина прилични set piece-ове, както може би един от най-впечатляващите сикуънси в историята на MARVEL /първата разходка на доктора в безкрайността на измеренията/, но въпреки това си остава поредната псевдо-оригинална origin-история, набъкана с тон клишета, дебилен хумор и напушени фрийкове.

4.9/10