„Westworld“ – пилотен епизод

Старият Бил Шекспир е казал, че „целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея.” Напълно нормално изказване за човек с опит и от двата края на перото – не само като автор на пиеси, но и като актьор в тях. Ала защо творчеството му е споменато многократно в пилотния епизод на „Западен свят” под формата на цитати, произнесени от синтетични човеци? Може би, защото и тук имаме огромен свят, населен с манипулирани „актьори”, играещи пред публика и контролирани от хора със съмнителни морални устои, печелещи пари от тяхната трагедия. Какво е „Западен свят” ли? Ами представете си „Джурасик парк”, но с опцията да застрелвате и изнасилвате динозаврите вътре.

Базиран на филм на Майкъл Крайтън от 1973 година, но не и следващ стриктно неговите параметри, съответно не толкова римейк, колкото съвсем различен поглед, „Западен свят” е най-новият телевизионен феномен, който още с първите си петнадесет минути успя да ми отвърти главата, комбинирайки завидни нива на философски, теологичен и психологически багаж в един от най-впечатляващите пилотни епизоди в историята на HBO. Мога да продължа със суха статистика от премиерата на „Западен свят”, като например факта, че вече е най-гледаното нещо след „Игра на тронове” и дори по-гледано от него, ако трябва да съпоставим пилотните епизоди на двете шоута. Някои дори побързаха да провъзгласят „Западен свят” за следващия „Игра на тронове”, но подобни изказвания са не само преждевременни, но и неадекватни, поради ред причини, най-малкото, защото тук става въпрос за сериал от нов калибър, за когото много хора още не са готови.

Не знам какво знаете за оригиналния филм, но „Западен свят” не изисква от Вас да сте го гледали, а и дори да сте, пак ще успее да Ви изненада. Сериалът е общ продукт на по-умния брат Нолан /със съпругата му/ плюс Джей Джей Ейбрамс и използва сценария на Майкъл Крайтън /авторът на „Юрски парк” явно е обожавал увеселителни центрове, където гостите умират/, но го левитира до неподозирана аналитична орбита, превръщайки простичкия премис в изключително задълбочен коментар върху човешката природа и свободната воля. „Западен свят” е футуристичен и високотехнологичен парк за забавления на възрастни, където богати гости могат да се пренесат в Дивия Запад и да изживеят буквално всичко, което пожелаят, благодарение на обитаващите го „домакини” – андроиди с изкуствен интелект, които са програмирани да играят ежедневни актове, общувайки с гостите и понякога ставайки жертва на извратените им прищевки. Това е парк за удоволствия, надхвърлящ законовите и етични ограничения, където може спокойно да убивате, насилвате и осакатявате, без каквато и да е опасност – не само от страна на роботите /тъй като оръжията им са регулирани да не нараняват хора/, но и от всякакви правни последици. С други думи, това е LARP за богати перверзници и садисти, където границата между „човечността” на гостите и „безчувствеността” на машините се размива с всяка следваща минута.

Танди Нютън е обиграната курва, която сипе житейски мъдрости, а Родриго Санторо е екзотичен обирджия на банки

„Западен свят” е населен с две хиляди „домакини”, всеки участващ стриктно в собствен сюжет, но понякога преплетен с тези на други, в зависимост от решенията на гостите и дори предначертаната посока /Съдба?/ на един робот може да бъде отклонена от обикновено действие, като например инициирането на диалог или импулсивен изблик на насилие. Някои са проститутки, други са разбойници, трети са шерифи или обикновени бармани, а тяхната „идентичност” може спокойно да се препрограмира при спешна необходимост. Сериалът умишлено се опитва да ни отъждестви с тези не-хора, защото ни принуждава да възприемаме от тяхната гледна точка. В самото начало следим действията на два от тях – селската мома Долорес Абернати, която ни развежда из своя циклично повтарящ се „Омагьосан ден” на заучени реплики и предварително предвидено поведение, общувайки с жителите на парка, без да знае нито кои от тях са машини, нито собствения си произход; и красивият юнак Теди, който идва в града, за да се срещне с любимата си Долорес, но всеки път бива умъртвен, преди да консумира любовта си. Ако все още не правите паралели с „Ромео и Жулиета”, то някъде към края на епизода, един цитат на Шекспир бързо ще Ви ориентира в обстановката.

В определените за това моменти, зрителят почва да лавира между симпатията си към андроидите и собствената си човечност, което превръща сериала, също като самия парк, в един безпрецедентен социален експеримент, тестващ границите на личните ни задръжки и съвест. Въпросите са безконечни и всеки от тях е по-сериозен от предишния, като например доколко е оправдано убийството на синтетични същества, които не са хора в истинския смисъл на думата, но очевидно имат някаква форма на съзнание и могат да изпитват болка? Могат ли андроидите да имат собствена воля, след като са свободни да правят импровизации? Убиецът на не-хора зъл човек ли е, или просто геймър? Може би да, но с тази разлика, че тук не говорим за виртуална реалност в стил „The Thirteen Floor” или „The Matrix”, а за истинско място, с истинска обстановка и истински обитатели. И, естествено, какво бихте направили Вие, ако сте гости в този парк? Аз например бих…. хах, за малко да се издам, но нека просто приемем, че първите пет минути щях да изкарам в бардака. Десет минути, ако съм пил Редбул. /но, всъщност, не повече от две… /

Мъжът в черно е екстравагантен гост със собствена мисия

Тихата революция е стартирана от човешка грешка, а именно – неволно изпусната снимка на „гост”. Един от най-възрастните андроиди в „Западен свят” /бащата на Долорес/ открива артефакта във фермата си и вижда свят, за съществуването на когото никой от „домакините” дори не предполага. Тази непредвидена находка катализира дефект, събуждайки отдавна запечатани проблясъци на бунтарство и като добър баща, за какъвто е програмиран, опитва да предупреди дъщеря си. Но Долорес е мечтателка, по детски наивно търсеща красивото в свят, който изисква от нея да бъде периодично изнасилвана и пребивана от непознати. Семплото й компютърно съзнание отхвърля мисълта, че има нещо повече от ежедневната й рутина. Все пак, самите андроиди са произведени така, че да не реагират на нищо извън програмата си, дори ако става дума за муха, лазеща по лицето и очите им. Те не биха могли да наранят дори муха. Също като Норман Бейтс.

Откриването на фотоса ни прехвърля към втория архитектурен пласт на Западен свят – Комплекса, или по-скоро оперативната зала на Биг Брадър, ако щете. Якото е, че зрителите не виждат нищо от реалния свят, и също като андроидите, нямат никаква представа за съществуването на нещо повече от комплекса. Виждаме само щаба на управление, който е също толкова отдалечен от цивилизацията, колкото и самия парк и в него обитават кукловодите – продуцента на атракцията – д-р Робърт Форд /съвпадението с името на убиеца на Джеси Джеймс едва ли е случайно/, техническият експерт, сценаристът и режисьорката на шоуто, всеки зает с грижата да направи парка идеално място за бягство от реалността. Форд е грохнал старец, отдаден на спомените си, споделяни в компанията на „Дивия Бил” – две реликви на отдавна отминало време, пиещи заедно в мрака на собствения си Ад. Но той е и ключов персонаж, тъй като благодарение на монолога му стават ясни два витални детайла – първо, до какъв технически и социален лимит е стигнало обществото и второ, естеството на „грешката” в последния ъпдейт на андроидите, даваща им възможност да си припомнят атавистични преживявания от минали животи.

Някой май е играл на „Fallout 4“

Благодарение на биоинженерството и еволюцията в 3-D принтирането, репликантите се изработват на конвейер в стерилна среда и могат да бъдат използвани в продължения на десетилетия, стига да бъдат периодично актуализирани и ремонтирани. Както става ясно, самата Долорес е най-възрастната „домакиня”, но също като стар автомобил, е с толкова подменени части, че е практически нова. Ако си правите асоциации с „Терминатор”, това не е необичайно, имайки предвид че първият „Западен свят” беше нещо като прототип за филма на Джеймс Камерън с неговите пощурели киборги. Но съзнанието на „домакините” в „Западен свят” не е едноизмерно, а изпълнено с пластове на отдавна придобити и после затрити мемоари, започващи лека-полека да влияят на първоначалните им команди. Вълната е започна от бащата на Долорес, който пръв си позволява да се опълчи срещу Създателя си в най-добрия момент от целия пилотен епизод – разговорът между него и Форд, където щете-нещете ще се сетите за „Блейд Рънър”. Тази сцена е апотеоз на висок стандарт и професионализъм – блестяща актьорска игра и атмосфера, която съвсем делово финтира емоцията със съспенса, като в същото време не губи и нотка от интелектуалния си натиск. А финалният кадър с мухата е безупречен завършек на съвършено встъпление, показващо генезиса на едно изкуствено съзнание, по възможно най-инстинктивния и човешки начин.

Тук е мястото да спомена и актьорския състав, който е страхотен като звездни имена, но абсолютно внушителен с играта си. Може би най-силно е участието на Евън Рейчъл Ууд като „Долорес”, която стряскящо успешно се влива между образите на романтична оптимистка и мъртва кукла, сънуваща електрически овце. Определено момичето ще бъде претендент за Глобус/Еми догодина, помнете ми думата. Друга отличителна поява е тази на винаги магнетичния Ед Харис като „Мъжът в черно” в драматична сцена, която служи като двоен сюрприз – разкривайки не само жертвената същност на Теди, но и ловко поставяща чертата между героя на Харис и този на Юл Бринър от оригинала. Мъжът в черно е гост на парка от 30 години, който е така вманиачен да намери „следващото ниво” /образно казано/, че скалпира домакините, за да открие walkthrough, водещо към “изхода на картата”. /образно казано/ Още в първата половина на пилотния епизод, Мъжът в черно е показан като хладнокръвен злодей по доста груб и категоричен начин, но HBO никога не са били толкова елементарни, което ме навежда на мисълта, че неговият персонаж ще има повече плътност и нюанси в бъдещите епизоди.

Участието на Хопкинс ще остане в историята като първата му роля за американска телевизия

Антъни Хопкинс също има няколко запомнящи се минути, а Джеймс Марсдън е идеален в ролята на куклата Кен. Други главни елементи са Джефри Райт /имащ опит от „игриви” филми, след „The Hunger Games: Catching Fire“/ и най-грозният от братята Хемсуърт – Люк, но аплодисментите отиват за Луис Хертъм а.к.а. Питър Абернати със смазващо актьорско присъствие като бащата на Долорес. Изобщо, “Западен свят” продължава тенденцията на HBO да ни сервира телевизия, надхвърляща рамките на самата телевизия и показваща кино за малък екран. Не мога да бъда критичен дори към музиката на Рамин Джавади, който по принцип ме отвращава, а операторът Пол Камерън заслужава суперлативи, че е снимал на класическа лента и е преврънал пилота в панорамен TV уестърн, където красотата на пустинните пейзажи е също толкова хипнотизираща, колкото и сините очи на андроидите. В тази връзка, и бидейки запазена марка на HBO, е редно да спомена за голотията, която, за разлика от тази в „Игра на Тронове”, не гравитира около софт-порното, а се използва като знак за безличността и първичността на андроидите. И това работи. Така например, когато узнах от интернет, че Анджела Сарафян ще се показва гола в първия епизод, ръцете ми сякаш сами се насочиха към определеното за тях място в гащите ми, очаквайки възбуда от вселенски мащаби, но по време на сцената не мислех за нея като за човек, а като за пластмасов манекен – ето толкова добър е „Западен свят”.

Пилотният епизод бе дело на Джонатан Нолан, който ще се върне и за десетия, а останалите ще имат различни режисьори /между които ветерани като Нийл Маршал и Винченцо Натали/, но дали сериалът ще запази нивото си докрай ще разберем тепърва. Важното е, че ”Западен свят” не е просто „новият сериал на HBO”, а Сериалът на есента, може би дори на годината, така че най-малкото, което може да направите, е да му дадете шанс, защото напук на забавянето на продукцията, леките забележки и абсурдизми, които може би ще получат отговор в следващите епизоди, сериалът си позволява да задава многозначителни въпроси с противоречиви отговори и има потенциал за обсебваща мистерия от ранга на „Изгубени” и „Уейуърд Пайнс”, като в същото време доразгръща идеите на Майкъл Крайтън, но най-вече остава верен на феновете на сериозната телевизия.

Останалите епизоди:

02 – „Chestnut“

03 – „The Stray“

04 – „Dissonance Theory“

05 – „Contrapasso“

06 – „The Adversary“

07 – „Trompe L`Oeil“

08 – „Trace Decay“

09 – „The Well-Tempered Clavier“

10 – „The Bicameral Mind“