Времето на Оскарите наближава с бясна скорост и щом неща като „Лудия Макс” и „Марсианецът” са номинирани за „best picture”, значи годината определено е била слаба. Рядко се отдавам на хвалебствия, тъй като не съм достатъчно красноречив, а и стилът на блога не го позволява. Въпреки това обаче, понякога се случва да попадна на филм, който ми бърка в здравето и заслужава всеки суперлатив. На фона на актуалния хайп по Тарантино и вечния въпрос дали Леонардо ще вземе Оскар поне този път, доста хора пропуснаха едно заглавие, чието място е задължително в списъка на „най-добрите”. „Стая” на Лени Ейбрахамсън /”Франк”/ е изключителен на няколко нива – акуратен психологически анализ, вдъхновяващ урок по хуманност и невероятно кинематографично постижение, особено в първата си половина. По-долу ще опитам да изложа доводите си и ако Ви се сторя по-сензитивен от обикновено, то това е, защото „Стая” ме хвана неподготвен и даже да не прочетете текста ми, за което няма да Ви се разсърдя, то поне дайте шанс на филма.

room_poster

А сега си представете една стая. Даже не точно стая, а по-скоро помещение. Барака. Пространство с размери 9 m2 и въпреки това необятна шир, пълна с всевъзможни и незабравими преживявания. Възможно ли е изобщо това? Възможно ли е да възприемаме нещо толкова малко като нещо толкова огромно? Отговорът ни дава „Стая”, показан през очите на едно особено дете, чиито досег с външния свят е малък прозорец на тавана, гледащ право към небето. Това е Джак и той живее в Стая – неговият дом, неговата вселена. Също като Труман от „Шоуто на Труман”, Джак никога не е излизал навън и не знае, че може да съществува нещо отвъд стените. Светът за него се ограничава до девет квадратни метра, които детският му ум е превърнал в цял космос. Той е щастлив в Стая; той е там, където трябва да бъде – при майка си. Това, което Джак не знае е, че майка му възприема Стая по съвсем друг начин. За нея това не е дом, а затвор. Две години преди Джак да се роди, майка му – тогава 17-годишната ученичка Джой – е била отвлечена от психопат без име /„Стария Ник”/ и заключена в Стая, където бива подложена на невъобразими и травмиращи неща – неща, които биха изкривили психиката на всеки по-лабилен човек. Майката обаче е силна, съумява да се бори със зъби и нокти за оцеляването си и когато Джак е роден, тя избира да се грижи за него, използвайки го като средство, което да крепи разсъдъка и волята й.

Пет години по-късно Джак все още не знае истината. За него „Старият Ник” е човек, който периодично им носи храна и подаръци. Той не е лош, а по-скоро мистериозен. Джак живее в илюзорен свят, създаден от майка му като защитен пашкул, брониращ детето от свирепата и отчайваща действителност. Усилията, които Майката е положила, за да създаде тази почти вълшебна представа за Стая, са не просто трогателни, а възхитителни – всяка вещ от интериора на помещението придобива отделно съзнание в очите на Джак. Предметите са неговите другари – „Добро утро, цвете! Добро утро, мивка! Добро утро, гардероб!” – и всичко има собствено очарование. Отвореното детско съзнание му позволява да приема и най-депресиращите моменти от Стая като ново приключение. И ако Джой използва приказки и залъгалки като средство да предпази сина си от бруталната истина, то чистосърдечната невинност на Джак служи като пояс, който задържа майка му да не потъне – емоционално и психологически.

Първите 45 минути прекарваме заедно с Джак и Джой в Стая. Но не просто ги наблюдаваме, като извратена версия на Биг Брадър – ние сме вътре с тях, до тях, понякога дори лице-в-лице. Поради естеството на Стая, времето прекарано вътре изглежда като клаустрофобичен кошмар – пространството е задушаващо малко, мястото за движение е ограничено, а натуралната светлина идва от малко квадратче на покрива. И въпреки това, Ейбрахамсън и оператора Дани Коен /”Речта на Краля”/ са направили съвършени композиции, еднакво добре описвайки както стряскащата липса на площ, така и разкривайки интимната Вселена на малкия Джак с широкоъгълни изгледи, симулиращи обем, почти безкраен за детето. Стая няма граници за Джак и всекидневно е моделирана и премоделирана според собствените му интереси. “Стая продължава във всички посоки… тя няма край”, обяснява по-късно детето. Размерите нямат значение за будното въображение, а завидната интелигентност на Джак, заедно с вроденото му любопитство, превръщат Стая в нещо много повече от затворен куб – превръщат го в портал към измерения, отвъд представите на нашия разум.

Постепенно ставаме свидетели на ежедневието на двамата обитатели и тук отново разбираме колко неописуемо трудно е било на майката да организира и подържа относително работещ микроклимат, където Джак да бъде осигурен с най-необходимото и в същото време да не бъде запознат със суровата действителност отвън. Донякъде това ми напомни на „Животът е прекрасен”, където друго дете бе манипулирано от родителя си да вярва в измишльотини, само и само да не узнае за жестоката реалност. Всеки ден в Стая минава във физически упражнения /бягане от стена до стена/, творчески занимания /редене на черупки от яйца/ и четене на „Граф Монте Кристо” /книга за затворник/ и „Алиса в Страната на Чудесата”. /книга за вълшебен свят под земята/ Периодично „Стария Ник” идва на визитация, носейки провизии, но незаинтересован от съществуването на собствения си син, който бива затварян в гардеробчето, докато майка му бива мълчаливо изнасилвана. Ейбрахамсън е достатъчно хитър, за да не ни показва нищо графично, а прехвърля зрителите към Джак и неговите детски разсъждения, които да филтрират случващото се на един метър от гардероба. Също като нас, Джак не вижда гнусотии и перверзии. През личната му призма, Стая е негов дом, където не се случва нищо лошо. Той не познава злото, което витае в Стая – не осъзнава и наличието на нещо друго, извън Стая. В една от сцените майка му за сетен път крещи към прозореца в истеричен опит да бъде чута от някого с обяснението, че вика, „за да я чуят извънземните”. И иронията е там, че хората отвън наистина са извънземни за Джак, а Стая е единствената планета в галактиката на съзнанието му.

Но нещата се променят. Джой осъзнава, че похитителят й няма да доставя провизии още дълго и решава, че единственият начин да защити сина си, е като го изкара навън. Бягството е импулсивно, минимално планирано, даже прекалено агресивно за неподготвения Джак, но безспорно необходимо за оцеляването и на двамата. Светът може да бъде изключително коварно място за всяко дете, още повече за такова, което не е наясно с мащабите и опасностите му, но връзката между Джак и майка му е абсолютна, почти телепатична. Силата на тази връзка му дава увереност и смелост да направи това, което малцина биха имали куража да направят. Няма да описвам ситуацията, защото историята на Джак и Джой не подлежи на опростен преразказ, но ще кажа само, че бягството на Джак е не само една от най-стягащите гърлото сцени на 2015, заради чистата си емоционална тежест, но и удря право в сърцето с начина, по който девствените очи на Джак виждат Света за първи път – едновременно шокиран и хипнотизиран от синьото небе, на фона на етеричния съпровод на This Will Destroy You. По принцип не се вживявам и не „влизам вътре във филма”, както се казва, но дори аз бях вцепенен от поразяващия ефект на тази сцена.

И тук идваме до втората половина на „Стая” – адаптирането. „Мамо, аз съм в Света!”, пищи детето, поравно уплашено и възбудено от експлозиите на светлина, звуци и предмети, надхвърлящи и най-лудешките му представи, докато майка и син се прегръщат за първи път, извън рамките на Стая. Сега е моментът да спомена, че филмът е базиран на книгата на Ема Донахю, вдъхновена от няколко действителни случая на отвличане в Австрия, може би най-известният от които на Елизабет Фрицъл. Но за разлика от тривиалните похвати на криминалния жанр, в „Стая” няма разследвания, няма съдебни процеси и героични детективи. Никой не си прави труда да поясни каква е съдбата на похитителя, веднъж след като Джой и Джак са се освободили от дяволската му прегръдка. Защото Стария Ник не е важен. Той е само елемент от едно емоционално пътешествие на двама души, които са център на собствените си вселени и нищо, извън тях, не е релевантно. „Стая” не е филм за психопат и жертва, а за титаничната любов между майка и дете – животоподържаща и алтруистична любов на две сродни души, чиито съзнания са били деформирани от форсмажорни обстоятелства.

Сега Джак и Джой са вече защитени и повечето евтини трилъри биха спрели дотук. Но „Стая” не ни заблуждава, че животът продължава по същия начин за тях, както за нас. Завръщането към обикновения бит е по-трудно, отколкото Джой е очаквала и със сигурност крайно дезориентиращо за петгодишния й син. Джак не се чувства комфортно в Света и иска да се върне там, където е всичко, което някога е познавал – в Стая. Преди, изолирани от хората, сега двамата се оказват в центъра на вниманието и крехката им симбиоза започва да се пропуква. Джак трябва да свикне да комуникира с хора, различни от майка му, а Джой е поставена на медийния дръвник като егоистична майка, която не е направила най-доброто за сина си.

Колизията с външното мнение, липсата на разбиране от страна на най-близките /дядото не иска да погледне Джак, знаейки че е син на психопат/, принуждават издръжливата до момента Джой да се отдаде на пасивна агресия – към старите си приятелки /че не са имали нейната злощастна участ/ и дори към собствената си майка. /че я възпитала прекалено доверчива към психопати/ Деградиращата спирала води до най-лесния изход – опита за самоубийство. Влиянието на медиите и чуждите внушения са болезнено директни. След пет години, затворена в безпощадна среда на лишения и страх, Джой избира да отнеме живота си точно сега, когато е вече свободна. „Трябваше да съм щастлива!”, крещи тя, защото точно тази мисъл я е крепила през адския период в Стая. И тя, също като Джак, трябва да започне да се учи – не само как да общува наново, но и как да възприема Света, който е забравила.

Тясната площ в „Стая” не е трик за създаване на клаустрофобична атмосфера, а интегрална част от повествованието, но нещо повече – това ограничение превключва вниманието върху двамата герои, без разсейване. Брий Ларсън в ролята на Джой се справя отлично с комплексния образ на „Ма”, което веднага й донесе Златен Глобус, но без да принизявам таланта й, истинският магнит на „Стая” е деветгодишният Джейкъб Тремблей. Не си спомням заглавие от последните години, в което дете да е правило толкова впечатляваща роля при такива трудни за снимане условия – не само от пространствена, но и от психологическа гледна точка. „Феноменална” е силна дума за каквото и да е, но играта на Тремблей е феноменална. Едновременно силен и слаб; едновременно объркан и възхитен от околната среда; Джак е дете на две реалности – момче с момичешка коса; самостоятелен в Стая, но непрестанно зависещ от майка си в Света. Тремблей заслужава специални овации за лекотата, с която минава палитрата от емоции, а повярвайте – някои от сцените са наистина изпитание за малък актьор. В поддържащите роли се мяркат Уилям Ейч Мейси и Джоан Алън, но дори да бяха викнали Робърт Редфорд, той пак щеше да остане в сянката на Тремблей. Джак е героят, през очите на когото зрителят „влиза” в Стая – той е нейният домакин и гид. За Джак тя не е „стаяТА”, а просто Стая – с главна буква и собствена индивидуалност, почти като живо същество, а може би дори нещо по-философско – своеобразна утроба, от която Джак все още не е готов да излезе. Ако Тремблей не бе успял да послужи като убедителна лупа, през която да видим Стая като наша собствена, филмът щеше да е загубен, но за щастие, Ейбрахамсън е ударил джакпота с него.

Може ли дете, родено от изнасилване, да бъде прието като нормално от роднините си? Може ли хора, лишени от най-важните си години /Джак през първите пет, а Джой точно в края на тийнейджърството си/ да се приспособят пълноценно към обществото? Възможно ли е едно толкова травмиращ момент, като петгодишен ад в барака, да остане запечатан в съзнанието като нещо хубаво? И ще има ли възмездие за Стария Ник, също както Джой разказваше за възмездието на граф Монте Кристо? Някои от тези въпроси получават директен отговор, други само са загатнати, а трети са оставени на собственото Ви тълкуване. „Стая” никога не измества фокуса от Джак и майка му, понеже това е филм за тях – за тяхната любов, техните характери и премеждията, пред които ги поставя Света. Даже два свята, които гръмотевично се сблъскват в един – светът вътре и извън Стая. Хората вътре са по-различни от тези, които излизат навън, но Джой и Джак успяват да съхранят силата си, напук на хилядите нови фактори в живота си оттук нататък. В последната сцена, Джак, вече видимо възстановен от първоначалния шок, иска да види отново Стая. Но Стая вече не е неговата Стая, тя дори не изглежда като дом. Изтърбушена и разнебитена от криминалистите, Стая прилича повече на килер с вехтории, отколкото на място, където си прекарал цял един живот.

Краят на филма е и краят на важна част от детството на Джак – щастливо и безоблачно по своему, макар и неведомо за болезнената същност на Стая. Точно затова и финалната сцена е презаредена с емоции – защото, ако Джак е прекарал първите си пет години в Стая, ние сме прекарали вътре с него първите 45 минути от тази история и това „завръщане” в спомените действа също толкова носталгично и на зрителите. Но Джак е вече голям /”Аз съм вече на пет години и знам всичко!”/ и това, което някога е смятал за гигантско, сега му се струва по-малко от очакваното. „Стая да не се е смалила?”, пита учуден той. Също като възрастен, върнал се в къщата, където е израснал, Джак осъзнава, че магията на това място е безвъзвратно изчезнала, заменена от меланхолични спомени за добри времена, които никога няма да се повторят. „Сбогом, маса! Сбогом, мивка! Сбогом, цвете!”, изпълнява последния си ритуал детето, прощавайки се с първите си приятели; с първата детска площадка, на която е тичал и с първия прозорец, през който е видял Света. Очаква го нов свят, с нови предизвикателства, които Джак е готов да приеме. И ако Вие, след края на тази майсторски изпипана одисея, излезете от Вашата Стая и започнете да гледате на Света по нов, може би малко по-човечен начин, значи филмът си е свършил работата.

8.5/10