Уорнър Брадърс и Уашовски Систърс гордо представят „Пътят на Юпитер” – най-зрелищната космическа опера, попадала някога на челните места в Recycle Bin-а ми. След фиаското с „Джак убиецът на великани” на Браян Сингър се надявах, че уорнърското студио е взело поука и ще преустанови финансирането на високобюджетни тафтаци, режисирани от хора с лавираща сексуалност, но явно в Холивуд думата „поука” е заличена от английския речник. Ала стига уводни локуми! Време е да се запознаете с Юпитер – слугинче с име на планета и мозък, пълен с вакуум, чиито „път” представлява downward spiral, водеща към дъното на тоалетното гърне.

poster

„Пътят на Юпитер” е жив пример за това, че членовете на сем. Уашовски трябва да се пенсионират, докато фамилията им все още не е станала синоним на „Шямалан”. Петнадесет години след първата „Матрица”, най-запомнящият се проект на Уашовски бе операцията за смяна на пола на Лари. Това ги превърна в единствените хора, които доброволно кастрират 50% от скротумите си, а после се държат така, сякаш имат двойно повече топки. Подутите амбиции обаче не успяха да притъпят възкиселия аромат на потни слабини, отделен от следващите им продукти, а грандиозните им провали доказаха, че ако зад всеки велик мъж стои жена, то зад всеки слаб режисьор стои мъж, който вече е жена, но също така му е брат. /или сестра?!/

Конкретно при „Пътят на Юпитер” част от идеите на Анди & Лана са похвално интригуващи в контекста на историята, но за сметка на това са овъргаляни в толкова рециклиран материал, че трудно ще ги оцените. Също като „Матрицата”, която всички поставяха на пиедестал, заради иновативността си, въпреки че Уашовски бяха крали с пълни шепи, така и „Пътят на Юпитер” е много далеч от „оригинална фантастика”. Сюжетът е формулатичен и напомня само на всеки филм за Космоса, правен някога. Според сценария, Вселената е гигантска свинеферма, а обитателите на планетите изпълняват важната функция на интергалактически добитък. Хайванчетата се угояват до определен пиков момент /познат на Земята като Коледа/, след което се екстерминират /напълно хуманно, разбира се/ и посредством чудото на високите технологии, се превръщат в натурален сок. /без консерванти/ Планетите са разпределени на трима наследника от аристократичната фамилия Абрасакс – сексимволът Тайтъс, афродитката Калик и социопатът Балем – всеки със своите собствени пъклени планове. Ала през девет села в десето /познато като Чикаго/ се намира руската емигрантка Юпитер Джоунс, която е преродената майка на трио Абрасакс и изобщо не подозира, че върху нежните й плещи ще легне бъдещето на цялото човечество.

1

Някъде тук „дюнерите” /”Dune”-ери т.е. фенове на „Дюн” – б.а./ трябва да са се почувствали в свои води, понеже заглавието упорито споделя мотиви от класиката на Хърбърт. Всъщност, прилики има с толкова много други заглавия, че може да организирате drinking game и да гълтате по 25 грама домашна ракия всеки път, когато забележите сходства. Така гарантирано ще харесате втората половина, защото дотогава ще сте пияни като гости на сръбска сватба. Като казах „сватба”, нашата землянка бързо решава да се омъжи за малкия звезден принц, тъй като е публична тайна, че имигрантите обичат да се женят незабавно, за да придобият гражданство. По този начин биваме принудени да гледаме типичната за всяка ром-ком пищна сватба, която влюбеният ергенин трябва да развали, за да докаже обичта си. Както се пее в една естрадна песен: „Любовта е във въздуха.”. Жалко само, че в Космоса няма въздух.

„Пътят на Юпитер” бе преместен от юли 2014 на февруари 2015, само месец преди премиерата. Преведено на маркетингов език това означава, че студиото директно го е отписало като летен хит и го е вкарало в графата „контролирана загуба”. Официалната причина за отлагането бе, че авторите искат да оптимизират специалните ефекти, но не виждам къде е смисълът, освен ако под „специални ефекти” са имали предвид това да обработят кадрите с Мила Кунис и Чанинг Тейтъм, поставяйки върху телата им CGI лица на други актьори, които могат да играят.

„Пътят на Юпитер” има всички предпоставки да остане в историята като уорнърския отговор на „Джон Картър” – и двата филма бяха потенциални блокбъстъри за простодушни човеци в Космоса; и двата имаха обещаващи production values, но импотентна презентация; и двата бяха планирани за стартиране на франчайзи, но се оказаха бокс-офис крахове с епични пропорции, което екзекутира шансовете им за продължения. Любопитен факт е, че дебютният скрийнинг на „Пътят на Юпитер” бе през януари в Сънданс, където бе устроена тайна прожекция пред около петдесетина нещастника, чиито реакции варирали от дълбоки прозявки до пренебрежителни мрънкания. Не съм наясно дали оперирането на пола засяга и рационалното мислене, но Лана & Анди трябва да си били в състояние на умопомрачение, за да пуснат фантастична суперпродукция на фестивал за indie драмедии и да очакват, че някой ще стане да им ръкопляска. /освен от еуфория, че филмът е свършил/

2

Но нека се повърнем към историята. Родителите на Юпитер се запознават по изключително естествен за СССР начин – майката се разхожда сама по тъмното и вижда бащата да наблюдава звездите под някакъв мост. Споделеното хоби е достатъчна причина за любов от пръв поглед и дори при -15°C, искрите на страстта им пламват като боеприпаси от Иганово. Не знам с какви жени си общуват Уашовски, но когато нормалните девойки видят непознат /и видимо шантав/ мъж под мост, и то посред нощ, те обикновено тичат в обратната посока, викайки „Помощ!”, а не забременяват от него. /e, може и да забременеят, но само ако бъдат настигнати/ Това обаче обяснява нагледно откъде Юпитер е наследила овчата си наивност. Цялата предистория с родителите се старае да бъде приказно романтична, но всъщност демонстрира безсилието на Анди & Лана да работят с нормални човешки отношения. За капак, разговорите между таткото и майката протичат едновременно на развален руски и английски със славянски акцент, може би защото всеки американец е възпитан да мрази само две неща – комунизма и субтитрите.

Юпитер /Мила Кунис/ се изражда в товарния отсек на кораб с бежанци, пътуващи за САЩ. Бебето се пръква в международни води, което de jure би трябвало да означава, че момичето е „никаквица”. Две десетилетия по-късно, животът на Юпи е цикъл от бърсане на чужда урина и тайни мечти за красиви рокли, скъпи бижута и други материални неща, за които повърхностните US кифли копнеят. В случая добрата новина е, че Мила Кунис е перфектна за ролята. Или поне за частта с лъскането на бидета, където изглежда така непринудена и на място, че за момент си помислих дали не си е сбъркала професията.

3

Но Уашовски са си Уашовски, така че няма как да минем без някаква вариация на „Дъ Чоузен Уан”. Оказва се, че Юпитер е реинкарнирана кралска особа, а по петите й е насъскана шайка наемници. На помощ тутакси дотичва „куче марката” Кейн Уайз /Чанинг Тейтъм/ – бивш военен, който освен нацепена батка, е генетичен хибрид между човек и вълк. Интеракциите им са екшън-романтични, с динамика, подобна на тази между Кайл Рийс и Сара Конър, но химията помежду им е като на манекени в магазин за употребявани дрехи, а любовните им задявки са с умерено зоофилски привкус. Имаме бяла мома, сляпо защитавана от разгонен помияр, влюбен в нея без видима причина. У-ау, ако героите се казваха Ренесме и Джейкъб, щях да си помисля, че гледам спиноф на „Здрач”. Но откъде тоя късмет, дейба?

Внезапното трансформиране на санитарна робиня в знатна особа звучи като темата на сапунен сериал от поне хиляда епизода, или най-малкото – на риалити шоу по Nova TV. Актьорската игра пък е на нивото на тази в „Съдби на кръстопът” – и на двете места участниците показват таланта на права лопата, но само в „Пътят на Юпитер” получават милиони долари за това. Ала нека поговорим и за слона в стаята. Юпитер Джоунс?! Що за име, по дяволите? В смисъл… защо точно „Джоунс”? /ха-ха!/ Шегата настрана, но щом е било наложително да е планета, нямаше ли да е по-удачно, ако я кръстят „Юр`ейнъс”? Така поне публиката щеше да знае отрано къде ще им го вкарат Уашовски.

4

Имаме злодей с илюминатски наклонности; имаме малки сиви човечета в НЛО-та, интелигенти представители на рептилската раса и житни кръгове; имаме причина за изчезването на динозаврите и обяснение за произхода на човешкия вид. По всичко изглежда, че единствените, които ще харесат филма, са феновете на конспиративни теории. Говорейки за извънземни и кретени, Мила Кунис не си прави труда да изглежда особено впечатлена, че някакъв перхидролен метросексуалист с ушни миди от Ломидол, я разхвърля из небостъргачите на Чикаго. Или такива неща й се случват всеки ден, или мозъкът й вече е съвсем втечнен от вдишването на клозетни токсини.

Вече споменах, че Кейн е генно-модифицирана мастия, но пропуснах да уточня за хиперсензитивното му обоняние. Имайки предвид, че може да подуши човек само по подписа му, представяте ли си какво изпитва, обикаляйки с жена, чиито дрехи са пропити от вонята на кенеф? В тази връзка, малко по-късно рояк жужащи пчели се скупчват около Юпитер, защото разпознават кралското й потекло. Следвайки факта, че момичето прекарва земните си дни по хорските нужници, по-логично щеше да я кацат мухи. Мне, сега като се замисля, това също би било неубедително, дори за интелектуална пандемия, като „Пътят на Юпитер”. Все пак… жена с мухи до мъж с бълхи и никой от тях не хваща Лаймска болест? Хм-м, едва ли.

5

Филм за Космоса не може да мине без Стивън Хокинг, затова и в каста е включен Еди Редмейн. Знам, че той участва в „Пътят на Юпитер” преди да изиграе ролята на недъгавия учен, но съвпадението е почти съдбовно. Играта на Редмейн е изключително анална. Чуйте ме, не го казвам само, защото блогът ми изисква тоалетни анал-огии. Просто през половината време ми се струваше, че принц Балем Абраксъс се бори със зловеща форма на запек /изпъкнали вени и изпотено чело/, а през останалата част Редмейн декламираше театралните си монолози с патетичен шепот, подходящ за Волдемор с хемороиди. На британския актьор обаче едва ли му дреме за мнението на разни турбо-хейтъри, тъй като вече си има Оскар, а златните статуетки се славят като най-мощните антидепресанти в Холивуд, след наркотиците. Не ми вярвате ли? Вижте Уитни Хюстън – тя няма Оскар, но благодарение на наркотиците, никога повече няма да е в депресия.

Колкото до Чанинг Тейтъм, той е там, само заради shirtless сцените и ще бъде запомнен с идиотския си външен вид и антигравитационните си ботуши, които биха вкарали сър Айзък Нютън в клиника за алкохолици. Кейн е единственият герой, който претърпява character development, понеже в началото беше тъпо парче, а накрая се ъпгрейдна в орел, с което засенчи Юпитер, която от началото до края си остана тъпо парче. Шон Бийн също се навърта из декорите и точно той бе причината да гледам с повишено внимание, тъй като и аз, като всеки уважаващ себе си киноман, си водя статистика за екранните му умиралки. Представете си какво бе разочарованието ми, когато разбрах, че оцелява! Нищо лично против актьора, ала всички знаем, че филмите, където гушва букета, са винаги много по-интересни.

6

Звучи парадоксално, но е факт, че напук на цялото техническо величие, най-якото в „Пътят на Юпитер” е сцена на бюрократичен съспенс, очевидно имитираща канцеларските неволи от „Пътеводител на галактическия стопаджия” и „Бразилия”. /второто е потвърдено с камео на Тери Гилиъм/ А щом най-добрият момент в sci-fi екшън е чакането на опашка, значи оплескването е до шия. Глътка свеж въздух е музиката на Майкъл Джакино. Тя е за „Пътят на Юпитер” това, което е марковото бельо за циганките, а именно – прекалено стилен артикул за низшия си носител. Джакино се е постарал да напише цяла симфония, изпъкваща с класата си до такава степен, че може спокойно да се слуша отделно от филма. /даже е препоръчително/

Ако игнорираме концептуалния вид на някои инопланетяни /една от екстрите бе клонинг на персонаж от “Mass Effect 2”, друг мязаше на Джоузеф Мерик от „Човекът слон”/ то „Пътят на Юпитер” е визуална вакханалия. Сетингът е мащабен, декорите са грандиозни, а разнообразието от екстравагантни костюми и рокли би докарало полюция у много модни дизайнери. Художественото оформление е на ниво, хореографията на екшън сцените /в повечето случаи/ също е сполучлива, а компютърните ефекти няма да спечелят „Аскеер”, но са красиви, без да травмират сетивата. Общо-взето, като всеки проект на Уашовски, “Пътят на Юпитер” е безспорно eye-candy и покрива критериите за мега-хит сред азиатските ясли. /нищо чудно, че ¼ от общите му приходи дойдоха от прожекциите в Китай/

7

Монтажът обаче е накъсан до безобразие и на места си личи как дадени сцени са грубо премахвани. Дали за да се намали времетраенето, или просто защото са били негледаеми? Залагам на второто. Почти може да си представите обления в студена пот монтажист, който бясно е рязал и лепил филмова лента, в отчаян опит да минимизира гафа на двуполовите режисьори. Уви, неуспешно! Ще ме прощавате за цинизма, но ако някога ISIS отвлекат Уашовски, аз първи ще лайкна YouTube-клипа с обезглавяването им. Спокойно, това няма как да стане! Джихадистите похищават само хора, които са ценни за някого.

В крайна сметка, ако някога усетите, че сте надрусани до припадък, или просто искате да разберете какво е чувството да прекарате микроинфаркт, гледайте „Пътят на Юпитер”. Космосът никога няма да бъде същият, след като в него са се изходили Уашовски, а Вие ще пропилеете два часа от най-ценния ресурс във Вселената – времето си.

3.9/10