„Наскоро Крисчън Бейл сподели, че ревнува, задето Бен Афлек ще сложи маската на Батман. Вие имали ли сте някога подобни чувства?”
„Не. Знаете ли защо? Защото аз съм Батман. Напълно сигурен съм в това.”
Майкъл Кийтън в интервю за сп. „ShortList”, 2014
Случвало ли Ви се е да отлагате дадено заглавие, защото сте чували само суперлативи за него и се опасявате, че ще Ви разочарова, но когато го гледате, филмът не само покрива огромните Ви очаквания, но и ги надминава? На мен ми се случи и името му беше „Бърдмен, или Неочакваната добродетел на невежеството“. Снощи той не успя да спечели Златен Глобус за „best motion picture“, но това не бива да Ви заблуждава за качествата му – „Бърдмен“ не е просто филм, а уникално заснето, уникално изиграно, уникално въздействащо представление, обхващащо в себе си толкова много пластове, че ако трябва да му се направи холистичен анализ, ще са нужни десетки страници.
„Бърдмен” е техническо и драматургично постижение – кино-в-театъра, театър-в-киното и пиеса-в-пиесата. Това е мрачно сатиричен, философски коментар на актьорската професия и съвременната попкултура. Брутално изчистен от всякакъв излишък, построен стряскащо пресметливо с поредица от дълги tracking-шотове, ситуиран из тесни тухлени коридори и депресиращи гримьорни, „Бърдмен” е филм за творческото его и цената, която знаменитостите биха платили, за да бъдат отново значими.
Актьор и алтер его са огледални отражения
Преди време мислех Алехандро Гонсалес Иняриту /„21 Грама“/ за надценен, но „Бърдмен” e по-амбициозен от всичко, което мексиканският режисьор правил. Това е шедьовър на седмото изкуство и то шедьовър, заснет за по-малко от месец, което само по себе си е подвиг. „Бърдмен” е изключително обмислен и емоционален портрет на низвергнатия артист и сценарият му бе заслужено награден. Сюжетът е измамно семпъл и разкрива отчаяния опит на Ригън Томпсън /Майкъл Кийтън/, съсипван от самосъжаление и чувство за непълноценност актьор, да се върне в светлината на холивудските прожектори, адаптирайки пиеса на Реймънд Карвър за Бродуей. Всичко се върти около подготовката и премиерата на шоуто, а в процеса на интеракции постепенно започва да изпъква една мета-реалност, дълбочината на която едва ли ще оцените с едно гледане.
Актьорската игра в „Бърдмен” е на висота – толкова естествена и непринудена, че на моменти може действително да помислите, че гледате хора, играещи себе си. Неслучайно Майкъл Кийтън презентира възрастен актьор, който за последно е бил известен в началото на 90-те с ролята на супергерой. Асоциациите с „Батман” са напълно умишлени /плюс невинна ебавка с Джордж Клуни/, но „Бърдмен” не е пародия на комиксовия жанр /макар и в един от множеството си слоеве да е точно това/, а сериозно изследване на модерните холивудски стандарти. Обърнете внимание, че Едуард Нортън участваше в „Невероятният Хълк”, Ема Стоун бе Гуен Стейси в новия „Спайдърмен” /и напълно случайно, актрисата има татуирани две птичи крачета на лявата длан/, а Наоми Уотс е директна препратка към „Мълхоланд Драйв”. Ироничните намигвания са напълно целенасочени, но търсеният ефект не е генерирането на вътрешен хумор, а размиването на границите между актьора и ролята; между твореца и зрителя; между реалността и фантазията.
Дърт Батман срещу полугол Хълк – нечии мечти се сбъдват
За разлика от супергероите обаче, персонажите в „Бърдмен” са всичко друго, но не и двуизмерни, особено тези на Риган и колегата му Майк. /Едуард Нортън/ Съперничеството между двамата е породено не само от разликата във възрастта, но и от сблъсъка между различните им професионални подходи – нарцистичният Майк, който живее истински само сцената и Ригън, използващ Бродуей като средство да се върне в Холивуд. Страшно пълнокръвни образи, чиито настроения може да усетите, дори без да си отварят устата. Едуард Нортън и Ема Стоун са страхотни, ала човекът, заслужаващ поклон, е г-н Кийтън. Такъв комплект от убедително изразени емоции и немонтирани reaction shot-ове не се вижда всеки ден и напълно закономерно му донесе Златен Глобус. Напук на факта, че бе криминално пренебрегван през последните двадесет години, Кийтън успява да докаже таланта си в „Бърдмен” по-категорично, отколкото много други актьори за цялата си филмография. Защото „Батман” може и да е ролята на кариерата му, но „Бърдмен” определено е ролята на живота му.
Несъмнено едно от нещата, които правят „Бърдмен” толкова различен, е майсторската камера, която трябваше да се впише в списъка с актьорите, защото си е направо отделен герой. Почти целият филм представлява „непрекъснат” шот, в който обикаляме из катакомбите на бродоуейски театър. /а може би се лутаме из потайния лабиринт на една сбъркана психика?/ Гледната точка е нашата, тази на публиката. Ние сме тези, които тичаме след Ригън, шпионираме иззад рамото му и наблюдаваме тихо отстрани, докато общува с колегите си. Зрителят не само е вътре във филма, той е в съзнанието на Ригън – може да види семейните му проблеми, да чуе вътрешния му глас /Бърдмен/ и да се ангажира с конфликтите му, а клаустрофобичните близки планове, от които не можем да извърнем очи, заради симулираната липса на монтаж, допълнително засилват чувството, че „сме там, до него”.
Да тичаш по долни гащи из Таймс Скуеър може да бъде унизително, но и отрезвяващо
Абсолютно съвършенство от страна на Емануел Любецки, който след „Гравитация” ни сервира поредната доза феноменални операторски трикове. Целият спектакъл е удоволствие, дори само за да наблюдавате как толкова комплицирани сцени, ограничени от пространство и тайминг, са били заснети, сякаш става въпрос за елементарен ситком. Истината е, че както и при „Гравитация”, всяка една стъпка, реплика и движение на главата, са били предварително уточнени и репетирани седмици предварително, но резултатът е безупречен. Останалите аспекти също са spot-on – специално атмосферата на Ню Йорк, с неговото динамично ежедневие, нощни светлини и колоритна музика, е така умело интегрирана в тъканта на филма, че може да Ви хипнотизира. Джаз барабанистът, който от време на време се появява в кадър, е друга улика от метафоричния ребус на Иняриту, показваща че не винаги е ясно дали гледаме филм за Риган, или наблюдаваме Риган, който сам се „филмира”.
Някои пишман-критици биха нарекли „Бърдмен” „претенциозен”, но Иняриту е подходил иронично към подобни реакции. Ако супергероите си имат архи-врагове, то душманинът на всеки Творец е Критикът – в случая става дума за възрастна ревюистка, имаща за цел да смачка Ригън. Малко преди финала лирическият герой демонстративно насочва пистолет от сцената към нея – момент, служещ не само като катарзис за Риган, но и като бунт срещу субективната критика. По-ясно от това, здраве му кажи. Любопитно е, че операторът Емил Христов /”Шивачки”/ обяви „Бърдмен” за „най-разочароващия” филм на 2014, описвайки го като „латиноамериканско подобие на Уди Алън със стедикам”. /?!?/ Ще оставя сами да претеглите тези силни думи, казани гордо от режисьора на BG класики като „Цветът на хамелеона” и… ами това е, няма повече. Мда-а, а после хората говорят, че аз съм хейтър, който не разбира от кино.
Алехандро Гонсалес Иняриту и Бърд… Бат… Майкъл Кийтън
„Бърдмен” е character-study с елемент на авторско откровение, но и елегантна дисекция на едно „артистично самоубийство”, в пряк и преносен смисъл. Също като „Черния лебед”, филмът на Иняриту разглежда тънката линия между любовта към изкуството и егоцентризма, през погледа на психологически повреден персонаж. Сцените излъчват символика, почти всяко действие подлежи на интерпретации, а контрастите са ясно изразени. Контрастът между театъра и киното /Ригън и Майк/; контрастът между разбиранията за „слава” на различните поколения /дъщерята на Ригън вярва, че популярността се мери по броя гледания във Facebook и Twitter/; контрастът между обичта на близките и тази на публиката /Ригън и бившата му съпруга/; контрастът между мечтите и действителността на Бродуей /героинята на Наоми Уотс/; контрастът между деградиращите зависимости /марихуаната на Сам срещу пристрастяването към слава на Ригън/ и т.н.
От първия до многозначителния си последен кадър, „Бърдмен” е интригуващ наративен експеримент, който не е просто технически блестящ и интелектуално провокативен, а рядко проницателен филм, който ще Ви озадачи, разсмее, разчувства и очарова.
9.2/10
32 коментара
Comments feed for this article
12.01.2015 в 12:29
dreamer
Усещането за еклектична празнота, което този филм внушава. Прозиращата през повърхностни мотиви, давеща се в хаотична носталгия личност. Едновременно отдаващ значение и обезличаващ човекът в обществото и неумолимото време-съвремие, заличаващо плитките ни следи с чудовищната сила на естественото изначално. Всички сме неканени гости на този свят и на никого няма да липсваме, затова и са ни нужни маски и герои, но неизбещното им обезцветяване носи своите гигантски вълни на отрезваване. Единственото ни рождено право е правото на тъга.
Дааа „Шивачки“ определено е недооценен и неразбран филм
А Birdman няма да го гледам, защото не харесвам американски екшани със супергерои. Гледам само българско кино – най-доброто кино в познатата ни вселена
11.03.2015 в 02:16
JJ
Ама си прост, прост…
19.03.2015 в 21:36
dreamer
Щото ти си множествената теория на Цермело-Френкел. Бегай да не те бием
12.01.2015 в 15:29
R. T.
Браво, чудесно ревю (както винаги) 😀 Изказването на Емил Христов не ми се коментира, една от многото причини българското кино да е в такова плачевно състояние е заради неизмеримото его на режисьорите ни. Както и да е. В ревюто са обхванати най-силните страни на филма, само искам да добавя сцената, в която Ема Стоун се кара на баща си и го кара да проумее, че е просто един фрустриран стар човек, който жадува да е отново под прожекторите – цялата сцена е много добре изиграна, Ема има голям потенциал според мен.
Иначе краят е наистина доста противоречив и отворен за интерпретация (в което няма нищо лошо, естествено). На няколко места се споменава, че всъщност той наистина умира на сцената по време на финалния акт, и всичко след това е само в главата му. Още по-интересното е, че за първи път във филма, след „гръмването”, започва серия от накъсани кадри, и после чак в болницата пак става като един шот.
12.01.2015 в 15:47
dreamer
Аз не съм Емил Христов, а съвсем друг човек, но за Емил Христов съм чувал, че е съвършен оператор с ненадминат стил. На българското кино му трябват повече оператори като Емил Христов
12.01.2015 в 18:16
cinemascrotum
R.T., якото е, че имам няколко хипотези /дори не изключвам факта Ригън да има телекинетични способности/, но не мога да съм изцяло сигурен в нито една от тях, защото филмът има толкова различни нюанси, че просто не може да се даде еднозначен отговор.
СПОЙЛЕР: И аз съм на мнение, че Ригън умира на сцената, това е последното действие от реалния му живот. Последващите накъсани кадри след това са криптична поредица от /уж/ несвързани спомени и мисли, която представлява финалните проблясъци на изчезващото му съзнание. Следващата сцена е фантазия, която мозъкът му най-вероятно е скалъпил по време на няколкото мига, преди окончателно да умре. /нещо подобно имаше и на края на „Scenic Route“/ В болницата нещата са напълно подредени /върнал си е славата, дъщеря му го обича, бившата му жена е до него, героя на Зак Галифианакис му е пръв приятел и което е по-важно – Ригън е успял да си гръмне носа, или по-скоро да унищожи човката на Бърдмен/
Пред огледалото обаче вижда, че новият му нос прилича на клюн, а самият Бърдмен ходи по голяма нужда и Ригън осъзнава, че дори да е успял да му затвори устата /в тази сцена Бърдман не говори/, то никога няма да успее да се отърве от него. Виждайки летящите птици отвън, той се сеща за момента, когато халюцинираше, че лети из Ню Йорк /върви същата музика/ и разбира, че това е единственият случай, в който е бил истински свободен. Затова се качва и… полита, образно казано. А когато дъщеря му се връща, тя най-после го вижда не като обикновен човек, а като такъв, какъвто той винаги си е представял, че е. И е щастлива за него.
Ако някой има своя версия /не само за финала, но и за други сцени от филма/, може да я сподели за обсъждане.
12.01.2015 в 23:13
R. T.
Тъкмо гледах филма пак и ми хареса още повече. Относно сцената с мълчаливия Бърдмен в тоалетната – според мен след финалното представление и „смъртта” на героя, Риган се е слял с алтер-егото си, то вече не само вътрешен глас, който непрекъснато му повтаря колко е велик и че е бог сред мравки. Пък и в сцената преди това, Риган се държи някак по-освободено и по-непринудено с дъщеря си, като така напомня доста на Бърдмен.
Иначе още от самото начало си личи, че хем завижда на младите звезди сега, хем не иска да е като тях и да е в крак с времето. Ненапразно е показано как, докато казва на Зак да намери актьор за ролята, изброява като примери Уди Харълсън (който снима „Игрите на глада”), Майкъл Фасбендър (Х-мен) и Джереми Ренър (който е в Отмъстителите) и после за капак вижда Робърт Дауни Дж. по телевизията. Съвсем умишлено са избрали все препратки към такива филми.
Отделно от това мисля, че може телекинезата изобщо да я няма. Тя е като метафора на големите му артистични заложби – така както обикновените хора биха се изумили от способността му да лети и да мести предмети, така и зрителите и критиците в залата биха се изумили от невероятната му игра. А за него, особено като човек на изкуството, това е най-важно. Забележи как, докато тича гол по улицата, хората са луди по него, искат автографи и снимки, но не заради самия него, а заради Бърдмен. Но когато след това влиза в театъра, никой не го разпознава, нито охраната, нито рецепционистката, нито разпоредителката, а това е показателно как той не е забелязан точно там, където би искал.
Ненапразно в една сцена с жена си, където ни в клин, ни в ръкав, той казва „Знаеш ли, че Фара Фосет и Майкъл Джексън умират на една дата”, тя му казва „You have always confused love and admiration”. Малко по-късно, когато Риган пита дъщеря си защо рисува чертички по тоалетната хартия и тя обяснява, че хората са на земята от толкова малко време и добавя „I think they are trying to show us how little our ego and ambitions are worth”. Преди това има една сцена, в която той подмята някаква монета на един уличен музикант (също човек на изкуството) и след това следва разговора с дъщеря му, когато тя му казва, че има хиляди хора по света, които се борят да бъдат забелязани всеки ден.
Иначе мисля, че Риган иска да е като Майк и му завижда. Майк на много места споменава, че се чувства истински само на сцената, а навсякъде другаде е изкуствен. Когато играе с Ема на „Истина или предизвикателство”, винаги избира истината, но дава някак си завоалирани отговори. После й казва, че не иска да бъде с нея, защото не знае дали ще успее да се възбуди и тя е много учудена, понеже е успял да го направи на сцената. Риган се дразни именно от това, с каква лекота играе Майк и усеща, че не може да е на 100% актьор като него, не и докато има някакви задръжки на сцената. Но след всички разговори и критики, които търпи от близките си, накрая излиза без проблем и изпълнява „лебедовата си песен”. Точно в това отношение много напомня на „Черен лебед”, с непрекъснатия стремеж на артиста към съвършенство, много точна препратка си направил в ревюто. И именно това „освобождаване” от вътрешните му съмнения (че хората са го забравили, че дъщеря му не го смята за добър баща, че жена му го е напуснала и т.н.) е в рязък контраст с началото, където, докато репетират на сцената, една тенджера пада върху един от актьорите и докато всички се опитват да помогнат, Риган отстъпва назад, тоест бяга от проблемите.
Трябва да го гледам пак, сигурно още неща съм изпуснал.
12.01.2015 в 23:36
cinemascrotum
Това със сливането на актьора с персонажа е интересен поглед, май и аз ще трябва да го гледам отново. 🙂 Драмата на Ригън винаги е била, че иска да избяга от Бърдмен, но в същото време да си върне славата, която е получил заради него, което го кара да обикаля в един объркан и порочен кръг.
СПОЙЛЕРИ: Ригън и Майк си завиждат взаимно, защото и двамата са актьори, водени от егото си. В сцената, когато си говорят в бара, Майк е принуден да изтърпи фенка, която хвали Ригън /без да обърне внимание на него/ и дори се налага да ги снима, след което изведнъж се изнервя и си тръгва. Майк завижда, защото въпреки целия си стил на method-acting и сериозно отдаване на ролите, Ригън винаги ще бъде по-разпознаваемият актьор измежду двамата.
Колкото до телекинезата, тя почти сигурно е плод на въображението му, което е напълно логично, но не изключвам дори нея, точно заради сцената с инцидента в началото. Следващият път, когато гледаш филма, наблюдавай внимателно Ригън и ще видиш поне два ясни момента, в който той умишлено поглежда нагоре, точно над актьора, който ще пострада, сякаш предварително „наглася“ предмета, който ще го удари. А когато белята става, Ригън съвсем хладнокръвно се изнизва и казва на шашнатия Галифианакис: „Нищо му няма, ще се оправи!“, все едно е планирал всичко. А и защо не, като се има предвид, че и без това смяташе актьора за некадърен и се чудеше как да го смени. Звучи доста абсурдно, но при филм, в който всеки поглед е прецизно хореографиран, не мисля че има място за случайности. 🙂
13.01.2015 в 00:50
R. T.
Да, възможно е, не бях обърнал внимание, че казва на Зак „Няма страшно, ще се оправи” 😀 Относно Майк и Риган – да, и двамата си завиждат, просто реших, че при Риган е по-засилено, а и по-основателно. Той побеснява, когато вижда Майк на първата страница във вестника, отива при него и преди да го удари, му показва, че и той може да играе много добре (измислената история за нещастното му детство). Артистичното съперничество е много силно изразено, само че (през повечето време) Майк побеждава на сцената, а Риган – зад нея.
Разговорите на Риган и Майк с критичката също са интересен момент. Майк е самонадеян и няма никакви проблеми, когато отива да говори с нея; той до такава степен осъзнава колко добър актьор е, че й казва „I know you will give me a bad review, when I give you a bad performance”. Риган далеч не е толкова убеден в себе си и тръгва директно да си излива мъката и да я обижда, защото не знае как по друг начин да я постави на място. Чак накрая, когато вече дава всичко от себе си на сцената, тя си замълчава и напуска залата, а на другия ден той е на първа страница. Останах с впечатлението, че Майк и Риган хем са контрастни, хем се допълват взаимно, просто са много добре изградени персонажи и това е.
15.01.2015 в 12:28
OrangeHunter
Едва ли не филмът на годината. Особено приятно ме изненада, тъй като бях сигурен, че „Неуязвимият“ ще остане единственото заравяне на скалпел в метакожата на жанра за супергероите
26.01.2015 в 15:48
keyanikeya
Аз искам само да отбележа за каква звукова картина става въпрос. Тя е отделен филм по самосебе си. Относно конфликта Майк – Ригън, ми се струва, че докато Ригън е емоционален, избухлив и първосигнален в завистта си, Майк е доста по-обран, прикриващ се. Двамата са съпоставени и като активна-пасивна агресия. Според мен Майк е пасивно агресивен не само заради завистта, а заради собствената си несигурност, много по-голяма от тази на Ригън. При Ригън наблюдаваме ескалация на на вътрешното напрежение, защото сякаш е изненадан от всичко, което му се случва, въпреки че е доста предвидимо – човекът е клише от край до край. Майк си знае, че е боклук от доста време и това, че бил искрен само на сцената е някакъв механизъм, за да не признае, че всъщност навсякъде е един ходещ фейк и поза, изкривен от собствената си професия, която харесва, защото ако вземе да не… И той ще си пръсне клюна. От двамата Майк ми се струва този, който е реално депресиран и то от достатъчно време, че да се е приспособил към мрачната реалност за себе си. А всичко, което става с Ригън е по-скоро реакцията на някой, който след години на холивудска слава и потупване по гърба, а после и яд и самосъжаление, най-сетне, тепърва обръща реален поглед към себе си.
02.02.2015 в 17:43
к-19
За мен по-скоро, ако трябва да търсим „реалистично“ четене на сюжета на филма, героят на Майкъл Кийтън скача от покрива и се самоубива в сцената, в която жената го пита дали снимат филм. И всичко до края е халюцинация/въображение на героя. Т.е., на Ригън така и не му стиска дори да направи премиерата на пиесата. Филмът безспорно е добър, но за съжаление трябва да кажа – излишно усложнен, особено на финала. Имам предвид, ако един филм казва толкова МНОГО хаотично нахвърляни неща, казва ли изобщо нещо? Може би, но посланието се губи в „слоевете“. И не бих казал, че е лишен от претенциозност. И все пак ми хареса.
02.02.2015 в 20:43
cinemascrotum
Обмислял съм този вариант, но не виждам нещо, което да го доказва конкретно, още повече че някои от сцените след това губят смисъл. /например моментът с таксито пред театъра/ Според мен скокът на Ригън е символичен daydream, защото се случва веднага след като Бърдмен го надъхва на улицата и този прилив на самочувствие му дава криле, образно казано.
И не бих казал, че филмът е излишно усложнен, понеже комплексността му е доста саморазкриваща се, стига да гледаме внимателно.
03.02.2015 в 20:28
к-19
Ще го гледам пак задължително, на първо четене така го усетих. И ако беше свършил малко след сцената с покрива, щеше да е много по-силен. Лично мнение.
09.02.2015 в 00:34
Pow R Toc H
Баси якия филм!
И аз се дърпах много, па то…. Верно бях вътре ей. Мамка му, ей тва е кино. Баси кефа, честно. Защо тая ниска оценка бре? 🙂
Добре, че го изчаках с добро качество, а па моя е 50 инча. Хи-хи.
Иначе и аз смятам, че не владее силата, а и в сцената, където изпотроши всичко това е показано доста ясно, когато е сам – силата беше с него, а когато Галифанакис беше влязъл(а той не знаеше за присъствието му), вече го даваха как троши всичко само с физически умения. Макар, че и аз забелязах как поглеждаше към прожектора с желание в очите. Бе, доста интерпретации има, но едно е сигурно – това е филма просто.
Ревюто кефи, само не знам как не те досрамя след тоя шедьовър(мамка му) да гледаш тая бесонка, че и да се хвалиш.
😉
09.02.2015 в 19:39
cinemascrotum
Бесонката я турих, защото ако бях оставил „Бърдмен“ като начално „ревю“, новодошлите щяха да се заблудят, че това е сериозен блог. 😀
11.02.2015 в 15:03
AzUrAL
Единственият начин да задържи високото ниво на пиесата и вниманието на елитарната публика, беше да даде на зрителите в театъра истинска кръв и смърт. Толкова много беше вдигнал нивото, че беше длъжен да го направи. Истинско шибано киноизкуство. Толкова много неща видях за сложните и невидими взаимоотношения между хората, че тепърва ще го гледам отново и осмислям. Въпреки, че действието се развиваше през повечето време в един театър(на Бродуей), филмът излиза много извън него.
18.02.2015 в 14:42
Evgeni Yordanov
Ревюто е добро. Мисля, че описва филма сравнително добре. И разбирам вашата гледна точка.
Затова тук ще се извиня, за това което ще кажа. Но именно прекалената разчупеност, хаотичност и т.н., които са се опитали да пресъздадат нещо определено, и заради което всички го хвалят този филм, че даже и награди спечели, на мен лично не ми харесаха. Просто така го чувствам. Почувствах безвъзвратно изгубени тези 2 часа, в които гледах този филм. И за съжаление независимо, което и да е било положително ревю не може да ми обърне мнението.
20.02.2015 в 15:32
Васил Цонев
За „Дякон Левски“ две думи да кажеш, дори и да не си го гледал, ти е направил някакво впечатление режисьорът от изявите си последните 2 дена. И като цяло какво мислиш за българските филми напоследък, които според мен се субсидират само защото имат норма на година, наложена от ЕС, и всяка бройка отгоре обещава по-малко санкции, което води до одобряване на проекти, които в други условия нямаше да се осмеляват да кандидатстват с тях. Пример – ийстърнът „Омбре“?
20.02.2015 в 16:03
cinemascrotum
Мнението ми за новите български филми съм го казвал многократно, няма смисъл да повтарям, най-малкото за да не цапам иначе културната дискусия тук. Колкото до Максим Генчев, дори без да гледам филма ми е ясно, че това е някакъв самозабравил се wannabe-визионер с ясно изразен егоцентризъм, който на дърти години е тръгнал да се вживява като холивудски имитатор с оправданието, че е „патриот“. От поведението му може да си направим равносметка, както за неговата уязвима менталност, така и за състоянието на киното ни в момента.
22.02.2015 в 00:28
margo
Страхотен филм, дано бъде оценен вдругиден. Мисля, че цялата драма на Риган се събира в три изречения от пиесата:
– Защо винаги трябва да умолявам хората да ме обичат?
– Исках да бъда това, което ти искаше!
– А сега се опитвам да бъда нещо друго, нещо, което не съм..
Според мен на последната сцена, преди да се хвърли от прозореца, той просто разбра две неща: че никога няма да се отърве от Бърдмен (въпреки че му затвори човката) и че новото му амплоа няма да му донесе удовлетворение. Трагедията е, че след цялото титанично усилие да избяга, той пак се завърна към Бърдмен – физически, заради ринопластиката, поведенчески, заради решението да умре точно така и в начина, по който продължиха да го възприемат дори близките му – заради изражението на Сам накрая. Разбира се, филма предоставя възможности за интерпретация, след като го гледам още веднъж може да го почувствам по друг начин.
ПП Това е едно от най-добрите ревюта тук, между другото..
24.02.2015 в 00:11
andreysamar
Браво за ревюто.
След като го гледах не бяха много ясни целите и идеяте, имах иея , но с ревюто сичко си дойде на място.
П.С. преди фила гледах Whiplash и джазовите барабани си бяха съвсем намясто.
24.02.2015 в 01:09
Един киноман
Браво за ревюто, макар да е доста кратко за такъв шедьовър на 7-мото изкуство. Даже 4 Оскара са му малко. Дано Иняриту успее по-натам пак да ни изненада с нещо толкова дълбоко и професионално.
25.02.2015 в 12:12
cinemascrotum
@margo, благодаря, за мен това е филмът на 2014, дори да не беше спечелил нито един Оскар.
@andreysamar, „Whiplash“ също е добър, но твърде манипулативен и тенденциозен, за да се мери с гениалността на „Бърдмен“.
@Един киноман, следващият филм на Иняриту е survival-adventure с Леонардо Ди Каприо и Том Харди, отново сниман от Любецки. Съмнявам се, че ще е особено дълбок сюжетно /води се по действителен случай/, но въпреки това си остава едно от най-чаканите заглавия за 2016.
П.С. Ето нещо забавно и актуално по темата – fake реклама на Бърдмен фигурка:
😀
27.02.2015 в 22:20
Сателити-мателити
Care to elaborate върху „твърде манипулативен и тенденциозен“ за „Whiplash“? Дори и с цената на спойлери?
27.02.2015 в 23:51
cinemascrotum
Манипулативен е, защото заблуждава публиката, че гледат нещо нестандартно, а всъщност им сервира типичната мотивираща притча за Строгия Учител и Ученика с Голям Потенциал, която излиза горе-долу веднъж на три години. Използват се заучени похвати, сюжетът разчита прекалено много на хиперболизирани персонажи, чиито стереотипи не са използвани по онзи хитър начин, както в „Бърдмен“, а доста шаблонно.
Специално Флетчър е представен на една крачка от карикатурата и въпреки че Дж.К. Симънс действително успява да го изиграе брилянтно, образът му през цялото време ми напомняше за имитация на сержант Хартман от „Пълно бойно снаряжение“.
Има една сцена, в която Флетчър заявява, че ще изгони този, чиито инструмент не е настроен правилно, защото това ще провали оркестъра му, но накрая гони единствения дебелак /който през цялото време е свирил правилно/, а решава да остави онзи, който е свирил фалшиво. /?!?/ Това са крещящи абсурди, добавени само, за да се завиши антагонизма на Флетчър, но реално убиващи реализма на историята.
Естествено, тези неща не правят „Whiplash“ лош филм, но изобщо не го поставят наравно с кинематографични постижения като „Бърдмен“.
28.02.2015 в 00:54
Сателити-мателити
Благодаря.
28.02.2015 в 20:15
elias
Безспорно талантливият Cinemascrotum е направил съвсем прилично ревю, но много късо. Извън него, сякаш, е останала основната тема на филма, която при всички велики произведения на изкуството е винаги една и съща – „смисълът на живота“ /поизтъркана формулировка, но няма по-добра, засега/. Още в началото на филма заподозрях Иняриту, че е решил да направи своя Opus Magnum и мисля, че успява. Ригън не е просто актьор,“… използващ Бродуей като средство да се върне в Холивуд“. Той е човек, осъзнал ефимерността на съществуването и опитващ се да остави нещо истинско след себе си. Затова дава последните си пари, поставяйки сериозна пиеса на Бродуей. Пиеса, за която ще се говори и след смъртта му. Това е неговият опит да надмогне абсурда на битието. Централният момент във филма е, когато Ригън /след „дискусията“ с критичката/ си купува бутилка уиски. Не видях някой да е коментирал това, поради което ще се спра малко по-обстойно. Докато се приближава към магазина, купува питието и излиза навън, през цялото време като фон звучи прословутият монолог на Макбет /този дето започва с Tomorrow, and tomorrow, and tomorrow/, рецитиран от „актьор“, който има психично състояние, твърде сходно с това на Бърдмен. Не знам дали на голям екран е имало субтитри на монолога /във „версията“ на Замунда – няма/, но в първия момент изобщо не загрях за какво иде реч. Наложи се на три пъти да гледам епизода и да напрягам слуха и неголемите си познания по английски, за да се убедя, че няма грешка. Във филма звучи монологът на Макбет и той спокойно би могъл да бъде епиграф към такова велико произведение на изкуството, каквото е „Бърдмен“. Сещам се само за още един подобен случай, но определено от същия ранг – „Врява и безумство“ на Фокнър. Трудно е да се сравняват две тъй различни изкуства, като киното и литературата, но романът на Фокнър изглежда е най-добрият англоезичен опит /в прозата/ да се постави проблемът за смисъла на живота. „Бърдмен“ има основание да претендира за подобен стаус в рамките на Холивуд. Ни повече, ни по-малко…
28.02.2015 в 20:49
cinemascrotum
Както съм написал и в първия абзац, „Бърдмен“ е толкова комплексен, че ако трябва да му се прави цялостен анализ, това ще отнеме десетки страници. Предпочетох да наблегна само върху основното, а детайлите да оставя за разискване в коментарите. Виждам, че се получава. 🙂
Относно сцената с монолога от „Макбет“, може би трябваше да си спестиш напрягането на слуха и просто да прочетеш тривията на филма в IMDB, където е описан целият цитат и автора му. 🙂
Всъщност, присъствието му изобщо не е изненада, имайки предвид цялостното усещане за Шекспиров „метатеатър“, който „Бърдмен“ излъчва. Не бива да забравяме, че Шекспир не е бил само автор на пиеси, но и актьор в пиеси, а повечето му произведения са изпълнени с театрални алегории. По свой собствен начин, Иняриту просто ни напомня, че „животът е сцена и всички сме актьори в нея“.
28.02.2015 в 21:52
elias
Уважаеми Cinemascrotum, ако за теб основната тема във филма е „детайл“, то ми изглежда, че подценяваш „Бърдмен“. Не ми се вярва да е тъй, защото си сложил като оценка „космическите“ /за твоя критерий/ 9.2. Тоест, оценил си филма по достойнство.
Относно IMDB, мога да кажа, че ползвам тази база данни, но твърде рядко. Отдавна забелязах, че имаме сериозно разминаване с нея при оценката на някои филми. Погледнах „тривията“ в IMDB и видях, че в нея има 63 items. Едва ли щях да забележа нужния абзац :-). Пък и определено смятам, че на този монолог мястото му не е в рубриката „Любопитни факти“.
С монолога на Макбет Иняриту ни казва, че животът е “ сянка блудна, клет актьор, пилеещ време в кухи дитирамби, забравен след туй навеки.“ Тоест, битието е „разказ, изплют от урод с врява и безумство, лишен от капка смисъл“. Ни повече, ни по-малко… 🙂
28.02.2015 в 23:19
cinemascrotum
Не споря, че темата за „смисъла на живота“ е важна част от наратива на „Бърдман“, но тя е само детайл от множеството слоеве, а не лайтмотив. За мен филмът е много повече авторска аутопсия на актьорския манталитет; изследване на пагубното влияние на жаждата за популярност и жертвите, до които води артистичния егоцентризъм.
16.06.2015 в 20:08
хуй
Какво? Едуард е заприличал на ЛАЙНО. А в американ хистори екс беше кораво копче…..