poster

„Наскоро Крисчън Бейл сподели, че ревнува, задето Бен Афлек ще сложи маската на Батман. Вие имали ли сте някога подобни чувства?”

„Не. Знаете ли защо? Защото аз съм Батман. Напълно сигурен съм в това.”

Майкъл Кийтън в интервю за сп. „ShortList”, 2014

Случвало ли Ви се е да отлагате дадено заглавие, защото сте чували само суперлативи за него и се опасявате, че ще Ви разочарова, но когато го гледате, филмът не само покрива огромните Ви очаквания, но и ги надминава? На мен ми се случи и името му беше „Бърдмен, или Неочакваната добродетел на невежеството“. Снощи той не успя да спечели Златен Глобус за „best motion picture“, но това не бива да Ви заблуждава за качествата му – „Бърдмен“ не е просто филм, а уникално заснето, уникално изиграно, уникално въздействащо представление, обхващащо в себе си толкова много пластове, че ако трябва да му се направи холистичен анализ, ще са нужни десетки страници.

„Бърдмен” е техническо и драматургично постижение – кино-в-театъра, театър-в-киното и пиеса-в-пиесата. Това е мрачно сатиричен, философски коментар на актьорската професия и съвременната попкултура. Брутално изчистен от всякакъв излишък, построен стряскащо пресметливо с поредица от дълги tracking-шотове, ситуиран из тесни тухлени коридори и депресиращи гримьорни, „Бърдмен” е филм за творческото его и цената, която знаменитостите биха платили, за да бъдат отново значими.

urlАктьор и алтер его са огледални отражения

Преди време мислех Алехандро Гонсалес Иняриту /„21 Грама“/ за надценен, но „Бърдмен” e по-амбициозен от всичко, което мексиканският режисьор правил. Това е шедьовър на седмото изкуство и то шедьовър, заснет за по-малко от месец, което само по себе си е подвиг. „Бърдмен” е изключително обмислен и емоционален портрет на низвергнатия артист и сценарият му бе заслужено награден. Сюжетът е измамно семпъл и разкрива отчаяния опит на Ригън Томпсън /Майкъл Кийтън/, съсипван от самосъжаление и чувство за непълноценност актьор, да се върне в светлината на холивудските прожектори, адаптирайки пиеса на Реймънд Карвър за Бродуей. Всичко се върти около подготовката и премиерата на шоуто, а в процеса на интеракции постепенно започва да изпъква една мета-реалност, дълбочината на която едва ли ще оцените с едно гледане.

Актьорската игра в „Бърдмен” е на висота – толкова естествена и непринудена, че на моменти може действително да помислите, че гледате хора, играещи себе си. Неслучайно Майкъл Кийтън презентира възрастен актьор, който за последно е бил известен в началото на 90-те с ролята на супергерой. Асоциациите с „Батман” са напълно умишлени /плюс невинна ебавка с Джордж Клуни/, но „Бърдмен” не е пародия на комиксовия жанр /макар и в един от множеството си слоеве да е точно това/, а сериозно изследване на модерните холивудски стандарти. Обърнете внимание, че Едуард Нортън участваше в „Невероятният Хълк”, Ема Стоун бе Гуен Стейси в новия „Спайдърмен” /и напълно случайно, актрисата има татуирани две птичи крачета на лявата длан/, а Наоми Уотс е директна препратка към „Мълхоланд Драйв”. Ироничните намигвания са напълно целенасочени, но търсеният ефект не е генерирането на вътрешен хумор, а размиването на границите между актьора и ролята; между твореца и зрителя; между реалността и фантазията.

Дърт Батман срещу полугол Хълк – нечии мечти се сбъдват

За разлика от супергероите обаче, персонажите в „Бърдмен” са всичко друго, но не и двуизмерни, особено тези на Риган и колегата му Майк. /Едуард Нортън/ Съперничеството между двамата е породено не само от разликата във възрастта, но и от сблъсъка между различните им професионални подходи – нарцистичният Майк, който живее истински само сцената и Ригън, използващ Бродуей като средство да се върне в Холивуд. Страшно пълнокръвни образи, чиито настроения може да усетите, дори без да си отварят устата. Едуард Нортън и Ема Стоун са страхотни, ала човекът, заслужаващ поклон, е г-н Кийтън. Такъв комплект от убедително изразени емоции и немонтирани reaction shot-ове не се вижда всеки ден и напълно закономерно му донесе Златен Глобус. Напук на факта, че бе криминално пренебрегван през последните двадесет години, Кийтън успява да докаже таланта си в „Бърдмен” по-категорично, отколкото много други актьори за цялата си филмография. Защото „Батман” може и да е ролята на кариерата му, но „Бърдмен” определено е ролята на живота му.

Несъмнено едно от нещата, които правят „Бърдмен” толкова различен, е майсторската камера, която трябваше да се впише в списъка с актьорите, защото си е направо отделен герой. Почти целият филм представлява „непрекъснат” шот, в който обикаляме из катакомбите на бродоуейски театър. /а може би се лутаме из потайния лабиринт на една сбъркана психика?/ Гледната точка е нашата, тази на публиката. Ние сме тези, които тичаме след Ригън, шпионираме иззад рамото му и наблюдаваме тихо отстрани, докато общува с колегите си. Зрителят не само е вътре във филма, той е в съзнанието на Ригън – може да види семейните му проблеми, да чуе вътрешния му глас /Бърдмен/ и да се ангажира с конфликтите му, а клаустрофобичните близки планове, от които не можем да извърнем очи, заради симулираната липса на монтаж, допълнително засилват чувството, че „сме там, до него”.

1Да тичаш по долни гащи из Таймс Скуеър може да бъде унизително, но и отрезвяващо

Абсолютно съвършенство от страна на Емануел Любецки, който след „Гравитация” ни сервира поредната доза феноменални операторски трикове. Целият спектакъл е удоволствие, дори само за да наблюдавате как толкова комплицирани сцени, ограничени от пространство и тайминг, са били заснети, сякаш става въпрос за елементарен ситком. Истината е, че както и при „Гравитация”, всяка една стъпка, реплика и движение на главата, са били предварително уточнени и репетирани седмици предварително, но резултатът е безупречен. Останалите аспекти също са spot-on – специално атмосферата на Ню Йорк, с неговото динамично ежедневие, нощни светлини и колоритна музика, е така умело интегрирана в тъканта на филма, че може да Ви хипнотизира. Джаз барабанистът, който от време на време се появява в кадър, е друга улика от метафоричния ребус на Иняриту, показваща че не винаги е ясно дали гледаме филм за Риган, или наблюдаваме Риган, който сам се „филмира”.

Някои пишман-критици биха нарекли „Бърдмен” „претенциозен”, но Иняриту е подходил иронично към подобни реакции. Ако супергероите си имат архи-врагове, то душманинът на всеки Творец е Критикът – в случая става дума за възрастна ревюистка, имаща за цел да смачка Ригън. Малко преди финала лирическият герой демонстративно насочва пистолет от сцената към нея – момент, служещ не само като катарзис за Риган, но и като бунт срещу субективната критика. По-ясно от това, здраве му кажи. Любопитно е, че операторът Емил Христов /”Шивачки”/ обяви „Бърдмен” за „най-разочароващия” филм на 2014, описвайки го като „латиноамериканско подобие на Уди Алън със стедикам”. /?!?/ Ще оставя сами да претеглите тези силни думи, казани гордо от режисьора на BG класики като „Цветът на хамелеона” и… ами това е, няма повече. Мда-а, а после хората говорят, че аз съм хейтър, който не разбира от кино.

4Алехандро Гонсалес Иняриту и Бърд… Бат… Майкъл Кийтън

„Бърдмен” е character-study с елемент на авторско откровение, но и елегантна дисекция на едно „артистично самоубийство”, в пряк и преносен смисъл. Също като „Черния лебед”, филмът на Иняриту разглежда тънката линия между любовта към изкуството и егоцентризма, през погледа на психологически повреден персонаж. Сцените излъчват символика, почти всяко действие подлежи на интерпретации, а контрастите са ясно изразени. Контрастът между театъра и киното /Ригън и Майк/; контрастът между разбиранията за „слава” на различните поколения /дъщерята на Ригън вярва, че популярността се мери по броя гледания във Facebook и Twitter/; контрастът между обичта на близките и тази на публиката /Ригън и бившата му съпруга/; контрастът между мечтите и действителността на Бродуей /героинята на Наоми Уотс/; контрастът между деградиращите зависимости /марихуаната на Сам срещу пристрастяването към слава на Ригън/ и т.н.

От първия до многозначителния си последен кадър, „Бърдмен” е интригуващ наративен експеримент, който не е просто технически блестящ и интелектуално провокативен, а рядко проницателен филм, който ще Ви озадачи, разсмее, разчувства и очарова.

9.2/10