Мразя “kaiju” филмите. Голям човек съм и смятам това за нормална реакция. Някои ще го нарекат „жанрова непоносимост”, но аз имам малко по-конкретно обяснение, а именно – алергичен съм към боклуци. Не знам какво толкова интересно има в това да гледаш как гигантски същества сеят хаос из някакъв мегаполис, докато си бият шамари сто метра над земята. В целия премис има нещо много Лъвкрафтско, което е страхотно. Проблемът е, че в изпълнението има нещо Майкълбейско, което е ужасно. Почвам да си мисля, че тази обсесия по кайджута и други великански питомци, и то от хора, неусетно наближаващи, че и подминаващи Христовата възраст, е клинична мания, достойна за включване в DSM-5. Не ме разбирайте погрешно, като дете и аз бях силно впечатлен от растителния епос „Годзила срещу Биоланте”, когато го прожектираха в селското кино. По онова време даже си мислех, че това е един от най-великите филми, които съм гледал. /тогава бях гледал няколко/ Разбира се, по същото време си мислех и че чурката ми ще порастне с годините. Явно и в двата случая съм бил просто жертва на детската си наивност.

poster4e

Терминът „кайджу“ означава странно същество /урод/, но Годзила не е обикновено кайджу, а „дайкайджу” т.е. голямо кайджу, демек бая тлъст урод. Не знам дали знаете, но Годзила представлява един доста дъртичък гущер. По българските закони някои биха казали, че вече наближава възрастта за пенсия и не е като да не е заслужена… или наложителна. Все пак тази година се навършват точно 60 години от първата поява на Годзила по бреговете на Токио, следователно първородните й фенове са вече на колко… 69 години? Там някъде. Но Холивуд не може да остави герой като Годзила да се наслаждава на пенсионерския си статут, особено след Фукушима, когато всички очи бяха вперени в Япония, очаквайки ексклузивни репортажи за побеснели земноводни. А и след като Гийермо дел Торо вече еректира малчуганите с Огненият пръстен бе очевидно, че е време някой да запретне ръкавите на потника си и да забърше мръсотията, оставена от Роланд Емерих през далечната 1998.

Молох ми е свидетел, че наистина исках тазгодишната „Годзила” да ми хареса. Подлъга ме масовата истерия, че това бил „най-добрият invasion филм след „Денят на независимостта” и това, че е правен от млад режисьор, на когото много умни тикви бяха предсказали голямо бъдеще. След като вече съм изтърпял целия кошмар, спокойно мога да потвърдя теорията си, че оценките в IMDB се дават от хора, които са с едно еволюционно стъпало над зеленчуците. Юбилейната „Годзила” е скучна, сива, депресираща и с нулев коефициент на забавление. Знам, че сега е модерно origin историите да са „мрачни” и „реалистични”, а-ла Кристофър Нолан, но някой май е забравил, че тук говорим за холивудски блокбъстър на име „Годзила”, а не за indie драмичка от фестивала в Сънданс. Версията на Емерих поне не правеше грешката да се взема прекалено насериозно, докато тази тук е абсурдно натоварваща и инжектирана със сълзи, сякаш не сме наясно, че така или иначе всичко орбитира около шибан гущер с наднормено тегло.

1
Не съм гледал оригиналната „Годжира” от 1954-та, защото ненавиждам филми, които нямат бюджет дори за цветна лента, но съм вижал картинки в интернет, което си е горе-долу същото. А пък сикуълите с всички онези чудати твари, биещи се с Годзила, са още по-голяма скръб. Ако толкова искам да гледам как хора в гумени костюми на мутанти си прилагат каратистки удари, винаги мога да си пусна пак „Guyver”. Въпреки това обаче, даже аз съм наясно, че идеята за радиоактивен гущер, вилнеещ над бащино огнище, е продукт на следвоенна Япония, а съществото тип „самоходна атомна бомба” е служело като алегория за унищожителните последици от Хирошима и онзи другия град. Ето защо е напълно нормално, ако „Годжира” е удряла на чувства. Само дето новата „Годзила” е правена от САЩ и то шест десетилетия по-късно. Нацията, отговорна за създаването на Годзила, погубвайки стотици хиляди японци с бомбите от 1945 и обричайки още сума ти народ на неописуемо мъчителна смърт от последващи радиоактивни изгаряния, сега използва същия образ, за да печели милиони долари. Не знам дали усещате перверзната ирония в този факт. Псевдонимът „Годжира” е комбинация от японските думи за горила и кит /”Киторила”?/, което превръща оригинала в едновремешен потомък на актуалните SyFy хитове от сорта на „Акулозавър срещу Пираняконда” и прочее. И ако мога да проумея афинитета на японците към подобни умопомрачения, то любовта на пълнолетни и мислещи хора към Годзила все още си остава един от неразгаданите феномени на съвременния свят.

Режисьор на този мега-терариум е Гарет Едуардс, станал известен с малкото си филмче от 2010, наречено „Чудовища”. В него се разказваше за извънземни и за мексиканци, без да се уточни за кой от двата вида се отнася заглавието. Лентата не беше лоша, но едва ли ще остане в националните архиви на САЩ. От какъв зор са избрали точно Едуардс за „Годзила” не ми е ясно, но едва ли ще да е било след тежък брейнсторминг. Може би някой си е казал: „Хей, този човек е режисирал „Чудовища”, значи знае как да снима филми за чудовища, а Годзила е чудовище, нали така?” И те така. Горе сравних новата „Годзила” с мрачността на Нолановите Батмани, но това не е единствената прилика между Гарет и Христофор. Едуардс притежава същия досаден стил на режисура, в който потенциално най-зрелищните моменти са визуално осакатени и показани с енергията на изгоряла крушка.

_KF19123.dng
Не знам дали съм споменавал и преди, че смятам „Cloverfield” за една семпла фъшкия, но дори той имаше по-добра атмосфера и по-сполучливи опити за драма от „Годзила”. Какви ги говоря, даже „Огненият пръстен”, който беше по-голяма купчина фекална материя и от лайното на трицератопса в „Джурасик парк”, се справи по-ефективно с концепцията и презентацията на кайджутата. Едно обаче ще призная на г-н Едуардс – човекът има някакъв фетиш по междувидовия секс. В „Чудовища” съзерцавахме качествено извънземно чифтосване, а сега е наблегнато над романтичното оплождане на две кайджута. Не, спокойно, никой не посяга на самия Годзила, макар че добре познатият му рев тук е модифициран да звучи като протяжния вой на изнасилвано ууки. Всъщност всичко в новата „Годзила” е излишно завъртулено през дълбоко емоционални филтри, стараещи се да направят филма по-философски, а самия рептил – едва ли не трагичен образ. От два часа времетраене, мистър Гущер има не повече от десет минути общо екранно време. Всичко останало е някаква доста неловка и апатична поредица от сцени, в които един смел американски воин трябва да се върне при семейството си. На кой му дреме, бе аланкоолу?! Никой не иска да гледа как Юнакът си отива вкъщи, всички искат да видят как Юнакът побеждава Змея!

Главните действащи лица са безлични, но за сметка на това са няколко. Най-открояващ се е лудият учен д-р Джо Броуди /Браян Кранстън/, който краде всяка сцена със свое участие, оставяйки останалите събеседници на заден план с драматичните си монолози. Може би, за да компенсира донякъде факта, че ролята му е по-кратка и от епизод на „Малкълм”. Нямам идея поради какви причини от сенилен характер Кранстън е избрал да похаби времето си в тоя бълвоч, но след Джон Картър и Зов за завръщане, едва ли летвата може да падне по-ниско. До него крачи Аарън Тейлър-Джонсън, по-познат от тъпнята Гъзен удар и съответното й продължение. Джонсън не е лошо актьорче, но талантът му отива нахалост в тази небивалица и най-логичното обяснение за кастването му би било, ако Браян Кранстън е имал изрично условие да си партнира само с младежи на име Аарън. /след Аарън Пол/ За разлика от “Breaking Bad” обаче, химията между Кранстън и младия му колега в „Годзила” е по-труднооткриваема и от малайзийски Боинг, а в общите им сцени рядко могат да се усетят реални емоции.

GODZILLA

В малки роли имаме и международно присъствие. Съпругата на Джо се играе от Жулиет Бинош, която е включена в екипа, колкото Жан Рено да не изпитва национален срам, че е единственият французин, опропастил кариерата си с американска Годзила. А щом като Годзила е японска рожба, няма как да минем без чифт дръпнати очи. Те принадлежат на д-р Серизава. /Кен Уатанабе/ Ролята му е толкова ненужна и зле написана, че чак ми става тъжно като се сетя, че Кен-сан бе номиниран за Оскар в „Последният самурай”. Япония е страната на изгряващото слънце, но в случая на Уатанабе може да се окаже и страната на залязващите кариери. Плюс на д-р Серизава е, че носи името на персонаж от оригиналната „Годжира”, което е нелошо намигване към феновете, стига останалото да не беше низ от измъчени погледи и патетични реплики на видимо неусвоен американски език. Най-запомнящата се /и най-разбираема/ от тях е култовият призив „Оставете ги да се бият!”, описващ есенцията на кайджу филмите само с едно изречение.

За сценарий няма да говорим – не мисля, че съществува такъв, или ако го има, съдържа по-малко текст, отколкото настоящото „ревю”. Основната идея за случващото се в римейка е дело на Дейв Калахан, отговорен за „Непобедимите” 1 и 2, така че сами си правете сметката. Сюжетът е първосигнален, но с елемeнт на разсъждение. Оказва се, че Годзила е част от фамилия чудовища, живели милиони години преди динозаврите и хранещи се с радиация от земното ядро. В средата на 50-те, Армията се опитва да утрепе Годзила с атомни бомби, но не го улучва, защото онзи много мърда. /както добре знаете, Годзила е изключително дребна мишена/ Обиден на човечеството, Годзила се потапя в океана и дреме там в продължение на 60 години, докато миньорска дейност не пробужда друго Древно Зло – неопределен инсектоид, пърдящ електромагнитни импулси, с гръмкото име МУТО. /Massive Unidentified Terrestrial Organism/ Нещо повече – оказва се, че МУТО-вците са две, мъжко и женско. И са разгонени. Годзила успява да подслуша любовния чат между МУТО и МУТКА и решава да им развали плановете за създаване на Голямо Семейство МУТЬОВИ. Така де, щом Годзила е без партньор/ка/, защо да позволява на другите да си имат? Защо останалите да са щастливи, докато той е на сухо? Явно Годзила не е само деформатор на инфраструктура, но и завършен убиец на любов.

3
Имайки предвид, че действието се развива в хомосексуалния център на САЩ, /Сан Франциско/ така и не ми стана ясно дали Годзила е хомофил, /защото се притичва на помощ на гейовете/ или хомофоб. /задето им срутва половината гей клубове с едно махване на опашката/ В крайна сметка стигнах до извода, че е филантроп и обича да помага на всички хора, независимо че при последната им среща, същите тези хора са се опитали да му наврат Цар Бомба в задника. А когато всичко приключва с хепиенд, Годзила /леко разранен, но в добро състояние на духа/ се съобразява с принципа „всяка жаба да си знае гьола” и се прибира в океана, очаквайки следващия път, когато човечеството ще има нужда от него. С други думи, Годзила не е просто радиоактивно земноводно, а доблестен супергерой, бранител на справедливостта, защитник на града и пазител на природното равновесие. Чудя се защо още си няма паметник. /като онзи на Робокоп, който тази година ще лъсне в Детройт/

Казах „супергерой” и се сетих, че новата „Годзила” дава същите заявки като „Хълк” на Анг Лий – и двете са комиксови истории за деструктивни персонажи, в които има наблъскана излишна драматична тежест. „Хълк” обаче подходи много по-виртуозно към темата за морала и човешкият фактор бе осезаем, което подсили чисто емоционалния ефект. Да не говорим, че Гарет Едуарс има да изяде доста хляб, преди да стигне визионерското ниво на Анг Лий. В „Годзила” е натъртено върху чудовищни битовизми и семейни клишета, изнуряващи зрителските нерви и принизяващи очакването на кулминацията в отегчително занимание, водещо до неизбежно разочарование. Тук пак си имаме отчужден баща и дистанциран син, като дисфункционалността на клана Броуди е издигната на пиедестал. Така например, уж загриженият за сина си Форд се проявява като по-добър баща на някакво безстопанствено японче в метрото, отколкото на родното си дете, а когато Джо пита Форд за семейството му, е по-екзалтиран да научи как е снаха му Ел /Елизабет Олсън/, а не как е собственият му внук. Доста смахнато, ако се замислите. Наясно съм, че след участието си в римейка на “Oldboy”, Ел. Олсън вече се възприема като символ на “забранената страст”, но едва ли е редно да бъде обект на нездрав интерес от страна на бащини фигури във всеки филм.

6

„Годзила” отново доказва, че благодарение на CG ефектите, всеки хуманоиден гущер може да се трансформира в звезда. /иначе как да си обясним Анди Съркис?/ Компютърната анимация е изненадващо грамотно направена, макар и през повечето време текстурите да са обвити в мъгла, или извън фокус. Дизайнът на модерната Киторила е максимално верен с оригинала от 54-та, ала това по никакъв начин не пречи да си харесвам повече външния вид на Емериховата Годзила от 98-ма – въпреки умишлената й кръстоска между игуана и Т-Рекс, тя беше по-заплашителна и по-раздвижена от настоящата биологична гротеска. А имайки предвид, че през 90% от времето наблюдаваме само крайници и силуети, трудно можем да изпитаме подобаващо страхопочитание от чучелото на Едуардс. /от което със сигурност ще стане хитово детско костюмче за следващия Хелоуин/

Дългоочакваният showdown е оставен за десерт, ала бойните тройки между Годзилчо и сем. МУТЬОВИ се извършват в почти пълен мрак, така че дори да има нещо ефектно за гледане, шансът да го видите е малък. /тъй като може вече да сте заспали/ Мащабният торс на г-н Зила се развихря едва в последния четвърт час, в епична битка на титани, която определено вече е тема на оживени дискусии по детските градини на САЩ. Музиката пък е дело на номинирания за Оскар Александър Деспла и сама по себе си е идеална за слушане на айпода, докато пътувате в градския транспорт, ала вътре във филма ситуацията е друга. Като се изключи темата от началните надписи, музикалният съпровод по време на сцените сякаш губи въздействието си, често е заглушаван и ненапаснат с действието, а това издава проблем в комуникацията между композитора и режисьора по време на постпродукцията. Не казвам, че Деспла се е провалил, още повече, че това е първият му creature-feature проект, но със сигурност е стъпка назад от предишните му score-та. От друга страна, всяка „Годзила” минус Пъф Деди в саундтрака, е една успешна „Годзила” по моите сметки.

5

Роланд Емерих е санитарен минимум, но споровете, че тази „Годзила” е по-добра от неговата, са академични – версията на швабата поне беше непретенциозен и чист entertainment, докато тук имаме… какво? „Сериозен” римейк, в който Годзила убива финалния си враг чрез fatality, като му повръща в устата? /твърде японско от негова страна/ И после филмът не си е чиста порнография? Айде, моля Ви се. Колкото и еретично да звучи, ако някога се озова пред насочен към слепоочието ми бластер и  принудителен избор коя от двете Годзили да гледам отново, с чиста съвест ще избера тази на хер Роланд.

Мога да продължавам още няколко абзаца, тъй като заглавието има много други дефекти, но мисля че вече сами улавяте честотата, на която моето радио активно предава. /„радио”-„активно”, схванахте ли? Не? Ами… майната Ви!/ В заключение ще кажа само, че ако сте тъпи, „Годзила” ще Ви хареса. Те затова кретените са винаги ухилени до уши, понеже са добродушни и склонни да харесат всяко кучешко лайно. Така че тръпнете в очакване на предстоящия сикуъл, а след време и на задължителната среща между г-н Зила и г-н Конг – всички знаем, че тя е неизбежна и ще ни връхлети с мощта на 9-та степен по Рихтер и достойнствата на „Пришълеца срещу Хищника”. Моят съвет е да си спестите 12-те лева за по-жизненоважни дейности, а ако имате спешна потребност да гледате грозни твари с възедри пропорции, които всяват ужас в обществото, винаги можете да си пуснете новинарски кадри с Делян Пеевски.

3.9/10