Днес блогът ми става на 5 /пет/ години. Пропуснах последните два празника и сега пак щях да се скатая, но този път цифрата е някак твърда, позакръглена и съдбовна, и сякаш сама подканва да я споменеш.

Цяла петилетка. Звучи като много дълъг период в кучешки години, но от вселенска гледна точка, това е една миниатюрна прашинка от време. Толкова съм щастлив от постигнатото, че ми иде да се потупам силно по рамото… от ръба на някоя скала. Не знам кое е по-депресиращото в случая – фактът, че вече пета година си хабя гения за глупости, или че за това време нямам още дори 2000 фена във Facebook. Тази позорна статистика граничи с пълен провал и е абсолютно неприемлив резултат за нивото на таланта ми. Е*ати легендата съм, няма що! Успокоява ме само фактът, че ако не друго, то поне за същия период съм написал повече страници от Джордж Р. Р. Мартин.

Въпреки титаничните ми усилия на волята да спра да се излагам с просташки рецензии, нещо в мен периодично напира да излезе на показ и се опасявам, че То е по-силно от мен. Едновременно мразя и обичам блога /и себе си/ по същия начин, по който Ам-Гъл мрази и обича Пръстена. /и себе си/ Напълно съм наясно, че публикациите ми са hit & miss и понякога се получават, а понякога – не, но това не ме интересува, защото по-важното е, че както вече казах, понякога се получават. И тъй като не печеля пари от драсканиците си, няма с какво да Ви почерпя, освен с поредното си малко „ревю”. Наздраве и благодаря, че все още се навъртате наоколо!