Ревю: „Помпей“ (Pompeii)

Пол W.S. Андерсън. Имаме ли нужда от друга информация, за да преценим даден филм? Не, разбира се. Името на този ялов „творец” се превърна в тъп холивудски виц до такава степен, че когато нормалните хора научиха за връзката на P.W.S.A. с „Помпей” си помислиха, че всичко е някакъв първоаприлски майтап gone wrong. Нещо като извратена скрита камера, в края на която водещият изскача иззад ъгъла, крещейки „Как можа да се хванеш, тъпако?” Когато обаче няколко месеца по-късно водещият така и не изскочи, нещата придобиха сив и патетичен оттенък. Кариерата на Андерсън говори сама за себе си, но и за него. Малко хора могат да вземат два вече изградени франчайза и за по-малко от час и половина да ги превърнат в непростима карикатура /”Alien Vs. Predator”/, но Пол бе упорит и успя там, където други се провалиха.

Характерното за мистър W.S. е, че той е британски режисьор, имитиращ шваби. Доскоро споделяше манията на Уве Бол да филмира игри, чиито изисквания са +18 години и -18 хиляди мозъчни клетки на геймърите /”Смъртоносна битка”, „Заразно зло”, “AvP”/, а сега е качил следващото стъпало на ешафода и с „Помпей” е иззел функциите на Роланд Емерих в disaster киното. И Пол може да спи спокойно, понеже мисията му е изпълнена – „Помпей” Е disaster, категорично и безпощадно бедствие, което е изпълнено с изкуствена трагедия, но реално е трагедия за изкуството. Добрата новина е, че „Помпей” е обидно кратък и има голяма вероятност да го забравите още на четвъртия ред от финалните надписи. Лошата новина е за тези, които не успеят да го забравят. Пол Андерсън вече показа, че е всичко, което Майкъл Бей не е – евтин аниматор със скучен стил, но за сметка на това е всичко, което Майкъл Бей е – некадърен режисьор с непонятно високо самочувствие. Ала нека не бъда прекалено строг, тъй като Андерсън не е чак толкова зле, колкото филмите си. Все пак се е оженил за Мила Йовович, което означава, че поне една от главите му има някакъв естетически вкус.

Тези от Вас, използващи бате Google за нещо по-различно от търсене на комбинации с ключовата дума “gangbang” в тях, сигурно знаят, че Помпей е древноримски град, унищожен след изригването на вулкана Везувий през 79 година сл. н. е. Естествено, жителите на Помпей не са били наясно, че вулканът е активен, но вулканите са като гейовете – това, че не знаете дали са активни, не оправдава последващото парене в задника Ви. Трагедията остава в историята като една от най-големите природни катастрофи на Древния свят, която ще се помни завинаги, не само заради причинените поражения, но и заради факта, че това е от онези събития, за които фразата „Тури му пепел!” просто не е подходяща. Ала Андерсън използва ерупцията на Везувий само като колоритен фон, пред който разплита истинската драма, а тя е любовна, захаросана и подсладена с изкуствени ароматизатори и Е-та.

В ролите на Ромео и Жулиета са съответно Китодар Харингтън и Емили Браунинг, което е дрийм дуо за всеки фен на сп. „Блясък”. Единият познавате като малкото копеленце Джон Сняг, а другата – от третото място в класацията ТОП 10 на най-добрите голи сцени за 2011-та. Във филма играят влюбени гълъби с различно оперение. Мъжкото е роб-наклонена черта-гладиатор, носещ прозвището „Майло”, а женското се вика „Касия” – дъщеря на предприемач от висшето общество, чието тяло е запазено за Джак Бауър. През деня Майло се прави на млад Ръсел Кроу, докато през нощта мастурбира по Емили Браунинг, което горе-долу описва ежедневието на някои кино-ревюисти… б-ъ-ъ-ъ… имах предвид на хиляди US тийнейджъри, ясно ли е? Поне таргет аудиторията на филма е изяснена – търсят се само непълнолетни момиченца /които да се радват на вулканичния романс и плочките на Майло/ и  непълнолетни момченца. /които да твърдят, че се радват на гладиаторските битки, но всъщност тайно се радват на плочките на Майло/

Връзката между младите либета е забранена и секретна, а срещу тях е изправен коварният сенатор Корвус /Кийфър Съдерланд/, подмолен политик, избил племето на Майло преди 17 години. Корвус е основният противник на Майло за сърцето /и по-долни анатомични части/ на сочната Ка/й/сия, което прави нещата два пъти по-важни и три пъти по-лични. Аз обаче не обвинявам сенатора за мотивацията му. Тя не го превръща в лош мъж, а просто в обикновен мъж. Поставих се в неговите гащи и прецених, че ако млада яребица като Емили Браунинг ми беше обещана за жена /и бъдеща сексробиня, очевидно/, аз също щях да направя максималното по силите си, за да елиминирам всяка конкуренция и съпротива. Ако това го прави злодей, значи голям процент от мъжкото население на Земята са такива.

И докато лудите се налудуват, а младите се налюбуват, Везувий превръща деня в нощ, покривайки небето в облаци от прахоляк, което е шокиращо и фатално събитие за всеки, който не е от планетата Вулкан. На Харингтън му е два пъти по-трудно, тъй като в „Игра на тронове” бе свикнал да играе в сняг и студ, а сега изведнъж попада под вихър от огън и жупел. Честно казано, смятах Китодар за стабилен момък и нямам идея защо се е навил на подобен кариероубиец. Предполагам, че усилените тренировки за извайването на тия му коремни плочки са допринесли за грешния избор. Все пак след един час, прекаран в ритмично лягане и ставане за коремни преси, циркулацията на кръв в главата му определено е била нарушена, което винаги е неправилен момент да се четат сценарии. Ако Харингтън иска да си изгради сериозна кариера на актьор трябва да започне да се дистанцира от доказали се подлоги като Андерсън и да се ориентира към по-смислените сюжети. Отдавна е ясно, че филмите на W.S. са дъното на кино варела и там се търкалят само утайки, отчаяни за работа, или омъжени за режисьора, докато Кит не е нито едното от двете… засега.

Ако искате да подремнете, имате възможност да го направите в „Часа на Аматьора” /първия час от филма/, тъй като най-динамичното нещо в него са една-две спорадични битки на арената. За да бъда още по-математически коректен – 25% от първите 50% на филма са 100% помия, а 75% от екранното време минава в простодушни килийни диалози и някакво загубено плетене на политически интриги, които водят до REM. Ако не беше Везувий, филмът можеше да мине за скучен епизод на „Спартак”, но с по-малко цицки. Повествованието е вмирисано на сапунена опера, заради присъствието на Джулиан Фелоус в сценарния тръст. Тези, които са чували за него, го знаят като създателя на култовия британски сериал „Абатство Даунтън”, а тези, които не са чували за него, имат социален живот. Миксът между варварския стил на P.W.S.A. и изтънчеността на Фелоус накара много от феновете на абатството да повдигнат единствената си вежда от изненада, ала надеждите им за нещо смислено са попарени още в началото, когато осъзнаят, че стереотипните персонажи са по-големи клишета и от тези в „Под прикритие”, а диалозите помежду им служат като стоппатрон за всякакъв интелект, бил той естествен, или изкуствен.

За щастие, в полза на „Помпей” работи формулата на „Титаник”. Какви ги дрънкам ли? Благодаря за въпроса! И двете са исторически трагедии; и двете включват асиметрична любов между беден простак и богата хубавелка, обещана на мазен аристократ; и в двата случая любовта им е поставена на изпитание от внезапна природна катастрофа. Както виждате, дори някои мастиленоструйни принтери не могат да извадят по-добро копие на „Титаник”, отколкото „Помпей”. Надявам се Джеймс Камерън да умре колкото се може по-скоро /по възможност преди „Аватар 2”/, за да може да се обръща в гроба си всеки път, когато някой свали „Помпей” от торентите.

Наречете го изблик на завист, но ето главният ми проблем с приликата между двата филма. При „Титаник” имахме хърбаво и чаровно селяндурче, с което можехме да се идентифицираме и съответно да изпитваме емпатия към съдбата му, докато в “Помпей” наблюдаваме изваяна от Микеланджело фигура от пот и мъжественост, чиято каризма /и актьорски дарби/ се изчерпват само в коремните мускули. Още в първата си сцена Харингтън демонстрира телесно съвършенство, на което всеки танцьор на пилон в гей-клуб би завидял, влизайки с плочките напред в една дъждовна арена и излизайки от там петнадесет секунди по-късно, оставил няколко трупа след себе си. И за да могат дори слепите зрители да са наясно с безупречната визия на Майло, броени минути след това имаме специално селектираната реплика „Не му ли видя мускулите?”, последвана от свенлив дамски кикот.

Колкото до мен – не ме е срам да призная, че единственият начин да имам плочки на корема би бил, ако си допра голото шкембе върху фаянса в банята. Трябваха ми много години, за да свикна с тази деформация, а сега внезапно трябва да фаворизирам античен модел на Келвин Клайн, който отгоре на това задява богаташка щерка? От какъв зор трябва да съчувствам точно на Майло? Какво знае той за несгодите на живота – има си осигурен подслон, редовно хранене и ежедневни физически упражнения за поддържане на тялото и духа. Плюс това е фотогеничен, не плаща сметки, работи на открито и няма никакви отговорности. По всичко личи, че човекът се е уредил по-добре и от държавен чиновник. На красивите цял живот им върви, защо пък да ги съжалявам? Предпочитам да окуражавам вулкана! /за него поне е сигурно, че оцелява за сикуъла/

Но стегнатото телосложение на Майло е исторически обусловано. Всеки добър гладиатор трябва да е горд собственик на поне три коремни плочки и мозъчна кора, гладка като коремна плочка. Гладиаторите са били повече циркаджии и шоумени, отколкото воини /нещо като древноримски celebrities/ и е трябвало да изглеждат атрактивни в бойните си дрипи. Колизеума е бил нещо като алтернативен кинотеатър, в който са се показвали само snuff-филми и „артистите” е трябвало да са в пикова физическа кондиция пред хората, решаващи съдбата им с леко вертикално движение на палеца. /практиката за feedback с палци се използваше и от Роджър Ебърт, но с тази разлика, че никой актьор не биваше заклан, когато получеше оценка Two Thumbs Down/ Но да си знаменитост, принудена всеки ден да се бори за живота си, не е само мързеливо излежаване в леглото, както е в случая с Шумахер, а са необходими много старание и отдаденост, затова древните гладиатори е трябвало да поддържат външностите си винаги, когато не вадят вътрешностите на претендентите си.

Майло е келтски роб, който бива командирован от Лондон в Помпей и незабавно започва да говори на италиански. Начетен гладиатор, без съмнение. Бидейки келт, няма как да очакваме името му да е типично римлянско, като например Гай Еректус, Глутеус Максимус, или нещо друго подчертаващо външния вид на Харингтън, но едва ли някой е очаквал точно… „Майло”. Всички знаем, че по онова време гладиаторите са водили кучешки живот, но е доста нелепо да кръстиш протагониста като помиярчето от „Маската”. Да наречеш гладиатор с името Майло е като да наречеш каквото и да е с името Майло, а именно – проява на лош вкус. Най-вероятно „Бенджи” или „Бинго” са били твърде очевидни избори, та сценаристите са се спрели на по-subtle вариант.

Ала народът е рекъл, че книгите не се съдят по кориците /освен ако на корицата не пише „Ейдриън Уейн” – тогава е ясно, че книгата е за рециклиране/, затова не се подлъгвайте от плебейското име. Зад това привидно кучешко прозвище, Майло е верен и любвеобилен; притежава анималистичен чар и животинска ярост, но за сметка на това е буен и видимо разгонен. Хм, сега като се замисля, май току-що описах комшийското псе, така че явно името му не е дадено случайно. Все пак кучетата могат да предусещат бедствия, а и за хормонизираните тийнейджърки ще е по-лесно да пищят „О-ох, Майло-о-о-о!”, докато се пипат във ваната, отколкото разни други имена с повечко съгласни. Според мен обаче причината е по-различна – Андерсън е до такава степен влюбен в жена си, че даже когато не играе във филмите му, трябва да има нещо, което постоянно да му напомня за нея и затова е кръстил главния си герой с женския вариант на „Мила”.

Докато сме на темата, бих попитал защо холивудската любов винаги трябва да е съпътствана от катаклизъм или инвазия? Така ли пък американците не могат да се залюбят, без някаква Голяма Драма да заплашва жалкия им живот? Явно истинската обич се измерва в процентите на човешка трагедия около нея – колкото по-висок е броят на труповете, толкова по-секси е аферата. Пък и когато любовта е застрашена от неизбежна гибел, човек забравя, че става въпрос за обикновени простаци и почва да им съчувства, все едно са равни нему. Само дето забравяме какво каза шофьорката на рейса от „Скорост” – връзките, породени от рискови ситуации не траят дълго. Та, може би това, което се опитвам да кажа е, че не бива да скърбите за Джак и Роуз от „Титаник” – дори онова красивото да не се беше удавило, след известно време килограмите на Роуз щяха да се превърнат в проблем и двамата щяха да са скъсали още преди края на Междусъюзническата война.

Обратно към „Помпей”. Филмът е изпъстрен с колекция от исторически грешки, главно свързани с Везувий. Така например изригването на вулкана е съпроводено с астероиден дъжд от огнени кълба и мащабно цунами, докато всеки троглодит с достъп до интернет ще потвърди, че мнозинството помпеянци са избити от вулканичния облак пепел, отровни газове и парченца скала, движещ се с над 100 км./ч., а не от вторични CGI, останали резерва след „2012”. Далеч съм от мисълта, че в действителност е нямало подобни катастрофи, но те са придошли post mortem. В защита на Андресън ще уточня, че времето му за подготовка и проучване не е било достатъчно – имал е на разположение само шест години. Това е неприемливо малък период от време, за да се прочетат няколко десетки страници с исторически факти – просто няма как да се запаметят всички дребни детайли. Даже не знам как горкият Пол изобщо се е справил в толкова кратък срок.

Друга неточност е, че изригването в „Помпей” е нахвърлено набързо, докато в реалност е отнело почти два дни и жителите са имали много повече време за реакция. Кулминацията е съшита надве – натри, като повече внимание е отделено не толкова на унищожението на Помпей, колкото на отмъщението/любовта на Майло. Защото Любовта е по-важна от няколко хиляди души, а Отмъщението е по-интересно от някакъв си обикновен вулкан. Но какъв бе смисълът, след като Влюбените не оцеляват, а от Отмъщението няма голяма файда? Глупакът аз отидох с едничката мисъл да видя как младите заживяват щастливо, ала Любовта им нямаше достатъчно experience points и Везувий я надви. Май излиза, че не Любовта, а Везувий е по-силен от всичко. Вярвам, че се е получило така, защото платоничната любов няма същата Сила, като консумираната такава, т.е. ако Майло и Касия се бяха чифтосали навреме, Гея можеше и да ги пощади. А сега сме валат. Язък за всичката тая Любов!

Противно на това, което пише на горния постер, никой вулкан не изригва „без предупреждение“. Има си определени сигнали при събуждането му – същите, издавани от Искра Фидосова, точно преди да се събуди от пиянски кошмар, а именно – отсечени трусове, съпътствани от къркорещи звуци и мимолетни пърдежи, вонящи на сяра. Затова и не мога да проумея защо помпеянците не са напуснали града още при първите симптоми на избълване. Бих извинил само тези, които вече са имали уговорена оргия в полунощ и са похарчили бая жълтици за онези ритуални маски от „Широко затворени очи”. Останалите трябва да са били или трудноподвижни, или твърде слабоумни, за да избягат. /иронично, но това е идеалната комбинация при оргия/ Сега като се замисля, оргия по време на изригването на Везувий би била перфектното събитие за всеки, който винаги си е мечтал да удуши проститутка, без да се притеснява за последиците… Мда-а-а, май се поувлякох малко с откачените си порно-фантазии, така че нека ги игнорираме и сменим темата.

Легендите твърдят, че Андерсън се е инспирирал за филма, гледайки гипсираните останки в историческия музей на Неапол. /това донякъде обяснява защо героите имат излъчването на фосили/ Останах поразен, че хъбито на Мила посещава такива високо научни сгради, но сега като се замисля, Пол всъщност не е чужд на музеите – забелязал съм, че често посещава музея за восъчни фигури на мадам Тюсо, откъдето каства актьори за филмите си. А сега сериозно – Андерсън сподели, че Римската империя го е впечатлила още като дете, когато е живял близо да руините на стената на император Адриан в Северна Англия, затова от години е бленувал да направи исторически епос. Е, мечтата му се е сбъднала, само дето Адриановата стена е по-интересна за гледане от филма. Поправка – всяка стена е по-интересна.

Както вече стана ясно, основният персонаж в „Помпей” е една забележителна буца с могъща осанка и природно излъчване, която изригва преждевременно. /говоря за Вулкана, не за Майло/ Везувий е рекламното лице на продукцията, не само защото е най-развитият герой, но и защото е единственото нещо, което разгорещява атмосферата. Въпреки че „Помпей” излезе само седмица след Св. Валентин, ако разчитате че екранната му любов ще Ви сгрее, то крайниците Ви ще се вкочанят от чакане. За хилавите и антисексуални отношения между Майло и Майловица си има обяснение – сценаристите на „Помпей” /Джанет Скот и Лий Бачлър/ са съпрузи IRL. Имайки предвид, че 50% от браковете завършват с развод, а останалата половина със смърт /или с „безследно изчезване”, ако ме разбирате правилно/, семейство Бачлър едва ли са били настроени особено романтично, докато са творели.

Затова не се учудвайте, когато Касия се влюбва в Майло, след като го вижда да чупи врата на един кон. Наистина емоционална сцена /не и за коня, де/, в която Майло е показан като силен, но и милосърден социопат. Разбирате ли, конят си е счупил крака и според Майло най-добрият начин да му се помогне е като се счупи друга, още по-витална кост от тялото му, стига да се направи хуманно. Наблюдавайки с възбуда как Майло кърши животински вратове, Касия моментално хлътва по младия конеубиец, което е притеснително на толкова много нива. Кой да ти знае, че конската евтаназия е ноу-хау, привличащо неомъжени бели жени? Както и да е, нататък следват поредица от сцени на кавалерско ухажване, кръстосан огън от похотливи погледи и романтично яздене на кобила. /говоря за истинско животно, не за Касия/ С PG-13 рейтинг и бракувани сценаристи, толкоз.

Освен Китодар и порцелановата кукла Емили, с малка роля ще ни радва и Кари-Ан Мос. /онзи красив мъж от „Матрицата”/, която играе във втори филм с Харингтън след „Сайлънт Хил 2”. Интересното е, че около премиерата на „Сайлънт Хил 2” вилня супер ураганът Санди, а сега в Северна Америка се радват на рекорден арктически студ. Явно всеки общ проект на Кит & Кари влияе зле не само на културата, но и на климата на САЩ. И за да докаже тезата ми, че в Холивуд най-добрият приятел на човека не е кучето, а негъра, Андерсън е преценил, че верният другар и колега на Майло /Атикъс/ трябва да се изиграе от Адеуале Акинуе… Акунойе… не, не, момент… Адеуеле Акинуое – Агбайе… Агбаге, или може би Агбаже? Чакайте, това не може да е вярно. Ще опитам отново. Адеуейле… Акиноуей – Ажбахе? Ажбахей?! Оф, заебете, става въпрос за Мистър Еко от „Изгубени”. По-добре да го кажа така, понеже и собствената му майка не може да произнесе името му. /но не защото е неграмотна нигерийка, расисти такива!/ Атикъс е типичният филмов чернокож – герой с добро сърце, който тук-там ръси хумористични уанлайнери и има само два дни до пенсия. За жалост – два дни твърде късно.

В ролята на корумпирания сенатор е Кийфър Съдерланд, който е доста неподходящ за ролята. Е, да, същото може да се каже за 90% от каста и 70% от екипа, но ситуацията при Кийфър е отчайваща. Налудничавият му акцент е изтезание за слуха и предизвикателство за нервите. Всеки път, когато си отвори устата, равновесието в Природата се разклаща – цветята вехнат, джуджета плачат, умират пеперуди. Играта на Съдърланд е клоунада и може би най-ниската летва в кариерата му. /казвам „може би”, защото при неговата кариера е трудно да се определи коя е най-ниската летва, при условие че изобщо няма висока/

Забавно съвпадение е, че и Кийфър, и Андерсън са си оставяли ръцете по „Тримата мускетари”. Единият игра в пародията от 1993-та, а другият режисира пародията от 2011-та. Още по-иронично е, че ролята на Съдърланд-син донякъде мимикрира тази на Съдърланд-баща от „Игрите на глада” – и двамата са изкривен образ на римски владетел, който всячески се опитва да елиминира някакъв бунтар. Младши обаче трябва да се моли на Маниту татко му никога да не гледа „Помпей”, защото има голяма вероятност да го лиши от наследство. Почвам да си мисля, че Кийфър е трябвало да избира между участието в настоящото заглавие и покана за втория сезон на „Къртицата”, и е избрал по-малкия дявол, тъй като в „Помпей” ще го гледат повече от десет души и няма да се занимава с опосуми. Но, хей, ако участието в тъпи филми държи иглата далеч от вената му, така да бъде! Като стана дума за бивши наркомани се сещам колко е жалко, че Филип Сеймур Хофман отне живота си толкова скоро… Брех, това прозвуча прекалено културно за моя блог, нека перифразирам. Жалко, че Филип Сеймур Хофман отне живота си, преди да е гледал „Помпей”, защото тогава поне щеше да има реална причина да се надруса до смърт.

Операторската работа на „Помпей” е на високо ниво… по стандартите на киностудио „Бояна”. Не е особено трудно да снимаш стационарни обекти, които цял филм стоят на едно място и само тук-там изпускат облаци природен газ /говоря за Майло, не за Вулкана/, но и само това е било непосилна задача за Глен МакФерсън. Последният е отколешен съратник на W.S. и сигурно е снимал сватбата му с Мила, защото уменията му са като на сватбен оператор. Хубавото поне е, че специалните ефекти не са ощетили много бюджета, тъй като 8-битовите компютри, на които са правени не са особено скъпи.

ОК, тук малко /или много?/ преувеличавам. Истината е, че ефектите стават, а разрушителните кадри са търпими. Най-малкото си личи къде са дадени 80% от бюджетните ресурси, но ако римската поговорка, че на публиката й трябва хляб и зрелища е вярна, то е добре да се запасите с повечко хляб, докато гледате „Помпей”, защото въпреки заявката си за визуална глезотия, постановката изглежда картонена, а зелените екрани се отличават повече и от мормон в стрип клуб. За сметка на това присъстват всички природни стихии накуп – огън, земя, въздух и вода, липсва само капитан Планета. Както вече споменах, просто за да е гадно на помпейците, освен вулканичния газ и огнените късове, градът е ударен и от мащабно цунами. /Содом и Гомор ряпа да ядат – боговете наистина са мразили Помпей/ Щом огромните приливни вълни заливат улиците, жителите изпадат в истерия, което в случая ми се стори малко пресилена реакция. Ако бях на тяхно място и цялата ми къща бе обхваната от пламъци, бих бил малко по-благодарен на съдбата, че ми праща безплатна вода.

„Помпей” е 3-D и това не е новина, а нещо средно между диагноза и присъда. Всички знаем, че 3-D ефекта в киното е като чувственото проникване на нежен изнасилвач – първоначално изпитвате краткотрайна болка, телесен дискомфорт и леко неудобство, а после на някои им харесва, а на други не. Покрай „Заразно зло 4” Пол Андерсън стана известен с това, че снима с 3-D камерите Red Epic, но те не правят филма по-добър. Единственият начин да го направят по-добър щеше да е, ако някоя от камерите беше паднала върху главата на Андерсън още в началото на снимките. За разлика от триизмерната версия на „Титаник”, където основният проблем бе как зрителите ще могат спокойно да циврят, без да замъглят и кондензират 3-D очилата си, то тук тази трудност е изцяло решена от сценария – в „Помпей” просто на никой не му дреме за героите. Което не е хубаво, понеже ако очилата бяха замъглени, то публиката нямаше да види част от кадрите, а това винаги е бонус при филм на W.S.

Финалните ми слова ще са обобщаващи и изпълнени с щипка житейска мъдрост, както винаги. В основата си „Помпей” е просто едно „скат” порно. Не защото в него има explicit еротични сцени, „Калигула”-style, а просто защото цялата история се върти около някакви говна. Предполагам, че сценарият е пращан на актьорите, напечатан на тоалетна хартия с надпис „Flush after reading”, защото мястото му е в кенефа. Най-депресиращото е, че художествени петна като „Вулкан” и „Върхът на Данте” не са филми за Помпей, но са по-добри филми за Помпей, отколкото е „Помпей”. Гледането му може да Ви остави със смесени впечатления – за някои чашата ще е наполовина празна, но за други може да е наполовина пълна. Това обаче няма никакво значение, ако чашата е пълна с урина. С една дума, качествата на филма са по-неоткриваеми и от сирийски бежанец в цигански катун, но за да не бъда толкова негативен ще призная, че от цялата прожекция на „Помпей” имаше и няколко минути, които определено бяха гледаеми. Наричаха се „трейлъри на други филми”.

2.1/10