Ревю: „Умирай трудно: Денят настъпи“ (A Good Day to Die Hard)

Народецът е казал, че „старите навици умират трудно”, но е пропуснал да уточни, че под „навици” има предвид безсмислените сикуъли, а под „стари” – Брус Уилис. Защото „Денят настъпи” и настъпените сме ние. По мазола. 25 години след вечната класика, наречена „Умирай трудно”, получаваме още. Получаваме го без да сме имали нужда от него и определено без да го искаме. Което си е в реда на нещата, поради щото никой не би искал да гледа как една Легенда бива сравнена със земята от тектоничните сили на Холивуд. И никой няма нужда да гледа как съсухрен старец бърше сополите на сина си, докато ги гонят руснаци. Не и отново, не и след „Индиана Джоунс 4”. Никой няма да каже „Браво!” на Уилис, че се е решил на нов „Умирай трудно”, никой няма да си рече „Брей, копелето все още го може!”, както навярно очаква актьорът. Напротив, гледайки поредната инсталация от франчайза, зрителите ще искат от него да не умира трудно, а да умре най-после.

Знам, че сред четящите има примитиви, които биха харесали „Умирай трудно: Денят настъпи” а.к.а. „УТ5” и това е типът хора, изпадащи в детинска еуфория при всеки картечен откос, предаден на лента, а понякога, но само понякога, ходят на кино с кофи и сядат на първия ред, за да събират изхвърлените гилзи. Нека обаче ниският им интелект не ги заблуждава – „УТ5” не е добро продължение и въпреки, че в него наистина има екшън, той не е добре заснет екшън. Ако филмът изобщо може да се свърже с единицата, или дори с двойката, то това е само по заглавието /Но пък какво заглавие, а? Чиста поезия!/ и по главния герой/актьор. Всичко останало в него просто не е нито от тестото, нито от ранга на „Умирай трудно”. „УТ5” е съвсем стандартен, банален и тривиален екшън по калъп, който е толкова назад от оригинала си, колкото австралопитекът е по-назад от съвременния човек.

Престрелки, експлозии, миризма на барут и купчина германски трупове. Не, това не е кратък синопсис на  битката за Берлин от 1945 година, а основните елементи в „Умирай трудно”. Десет от всеки девет запитани ще Ви отговорят, че той е своеобразно 3-в-1: един от най-добрите екшъни, правени някога; почти сигурно един от най-добрите семейни филми, правени някога, но което е по-важно – най-добрият празничен филм, правен някога. Нищо не крещи по-изразително „Коледа! Днес не е сън!” от час и половина сурнене по вентилационни шахти, jump & run по етажите на небостъргач и весело прочистване на периметъра от шваби, изиграни от британци и руснаци.

Кастинг на Дани Де Вито за ролята на Джон Маклейн в „Умирай трудно“ (1988)

„Умирай трудно” е култов за жанра си, тъй като разказва за ограничен човек – ограничен откъм пространство, ресурси и време. Джон Маклейн няма голям избор и възможности за маневриране из Накатоми Плаза, а съспенсът идва от съобразителната му интеракция със заобикалящата среда. Към това добавяме зверски сполучлив антагонист и получаваме малко Коледно чудо. „УТ2” също бягаше по тази линия, но вече с видим уклон да падне накриво, което бе напълно нормално, като се има предвид режисурата на Рени Харлин – човек, който не е виждал нормален „екшън” дори в собствената си спалня, а камо ли знае да снима такъв. „УТ3” разчупи шаблона и разгърна действието, добавяйки нов герой в мутрата на Самюел Л. Джаксън, а „УТ4” така добре се изсра върху детските ми спомени, че няколко дни се будих с писък от следобедната си дрямка и падах от хамака. Сега обаче денят настъпи и „УТ 5” се връща към корените, защото и той като оригинала разказва за ограничен човек – но този път интелектуално.

Като изключим Харлин и Лен/ивеца/ Уайзман, известни повече със съпругите си, отколкото с филмите си, най-добрите „Умирай трудно” са заснети от Джон Мактиърнън. Ако се бъркате, ще Ви улесня как да разберете кои от поредицата са негови – това са онези, в които накрая Маклейн неизбежно обикаля по мръсно бял потник. Каквото и да си говорим, „Умирай трудно” без Мактиърнън е като айрян без кисело мляко, а именно – гола вода. За нещастие, в момента Мактиърнън очаква една година лишаване от свобода за даване на фалшиви показания пред ФБР. /сигурно ги е излъгал, че „Ролърбол” е интересен/ Имайки предвид федералните затвори на САЩ и най-вече – душовете им – е просто въпрос на време да бъде пронизан в гъзната урна от венест негър с прякор Хищника. Което би било болезнено за него, но доста иронично за всички останали.

Забавно е, че успехът на „Умирай трудно” през 1988 разтърси жанра до такава степен, че стана причина за лавина от мимикрии, чиито качества варираха от съмнителни до никакви. Започна нов тренд в киното, при който целият сюжет се описваше с фразата „Умирай трудно в еди-къде-си”. То не бяха Умирай трудно в кораб /”Под обсада”, „Скорост 2”/, Умирай трудно в самолет /”Извънредно решение”, „Пасажер 57”, „Еър Форс 1”/, Умирай трудно във влак /”Под обсада 2”/, Умирай трудно в училище /”Toy Soldiers”/, Умирай трудно на ледена пързалка /”Внезапна смърт”/, Умирай трудно на Боровец /”Катерачът/” и още около 210 подобни гаври, та чак до бъдещата – Умирай трудно в Белия дом /”White House Down”, ”Olympus has Fallen”/. Както виждате, феноменът „УТ” е довел до повече евтини имитации и от тези в китайски магазин. Една от тях е „Умирай трудно: Денят /за суицид/ настъпи”. Защото това не е сикуъл, а гонорея. Това е подигравка с класиката и обида за феновете. Това е деветдесетминутна човешка мъка, на цената на билет от девет лева.

Но нека обясня за какво иде реч в “Епизод V”. За нищо особено, всъщност. Супер милиционерът и гордост за всяко РПУ Джон Маклейн отива на „екскурзия” в Москва, но не за да почине в мир, а за да открие блудния си син Джак /Джай Кортни/, с когото са се дистанцирали през годините на полицейско насилие и битов алкохолизъм. Както си му е реда, топ-ченгето на Ню Йорк попада в епицентъра на ЦРУ операция за спасяването на руския дисидент Комаров /Себастиян Кох/, а синчето му се оказва агент под прикритие, а именно – под прикритието, че става за актьор. Старши и Младши се превръщат в „съдружници по неволя”, разменят изключително простодушни диалози, наситени с фамилен хумор и неловки опити за уанлайнери, по петите им е корумпиран политик, а около тях се заиграва подмолната щерка на Комаров – Ирина. /Юлия Снигир/ Няма да споря дали Юлия става за актриса, ала това, което мога да Ви гарантирам е, че определено става за лекуване на еректилна дисфункция. Но стига за мен, да продължим с историята! Докато фамилия Умирай трудно обсъждат вътрешно-семейните си проблеми, хабейки още от и без това краткото времетраене, сюжетните завои ги отвеждат в  Чернобил, където двамата имат близка среща от третия вид с армейски хеликоптер, решен да отмъсти за американския си колега от „УТ4” – онзи, който Маклейн погуби с патрулка. Случват се и други весели неща, ала не искам да Ви развалям „кефа” от малките „туистчета”. Самият факт, че все още си спомням отделни моменти един час по-късно говори колко добра памет имам, защото повечето от Вас ще забравят филма още докато слизат по ескалатора в МОЛ-а.

Юлия Снигир пише собствена версия на сценария. Нейната бих я гледал с по-голям интерес.

Сценарият на „УТ5” е дело на Скип Уудс и дуракът си е сложил името под поредната рецепта за провал. Диалозите са позорни за слушане и показват, че самият Уудс май няма много нормални взаимоотношения със собствения си баща. Разговорите между Старши и Младши са като разговор между примати, спорещи за банан, но минус хумора. Родителската динамика на връзката и дистанцията на възрастта им са толкова преекспонирани, че в един момент доминират цялото повествование и има плашеща опасност да Ви пратят в коматоза. Интересното е, че това е единственият сценарий на „Умирай трудно”, писан с ясното съзнание, че става дума за „Умирай трудно”. Оригиналът от 1988-ма е целен за сикуъл на „Командо”; вторият е  писан по книгата „58 минути”, без никаква връзка с първия филм; третият е бил алтернативен сценарий на „Смъртоносно оръжие 4”, а четвъртият е инспириран от вестникарска статия. Де факто, това е първият скрипт за „Умирай трудно“, писан с умисъл. Смятате ли, че това е позитив? Щях ли да го споменавам, ако беше? Естествено, че не! Това, което Уудс е сътворил, не е сценарий, а текстовият еквивалент на хронично разстройство. Сякаш го е писал през 80-те за някоя от сериите на Бонд, но от студиото са отказали подобна помия /напълно разбираемо/ и пичът го е скрил в някакво прашно шкафче, откъдето го е извадил чак след две десетилетия, без изобщо да го осъвремени. Ето защо в сюжета е пълно с 80-тарски клишета като стереотипни руснаци, американски шпиони в Москва и плутоний.

Какъв му е проблемът на Холивуд с Русия през последните години? Първо Итън Хънт взриви Кремъл /”Мисията Невъзможна 4”/, после трифазни токове от мъглявината Андромеда нападнаха Путин /”Когато падне Мрак”/, а сега някакви терористи потрошават сума ти славянска инфраструктура, за да изпълнят своя Пъклен План. Но Демокрацията си е Демокрация и съдбата на всеки американец е да се бори за нея, дори когато очевидно не му влиза нито в работата, нито в държавата. Глупаво е, че през XXI век Холивуд все още представя Русия като главен виновник за световните неправди, а още по-глупаво е, че на фона на всичко, което можеше да измисли, Скип Уудс е прибягнал отново до Чернобил. Стига с тоя Чернобил, бе Холивуд! Тази тема не я ли изчерпахме вече? Не съм Уил Хънтинг, но по моите груби сметки оттогава са минали двадесет и … ъ-ъ-ъ… повече от четвърт век, а единствените, на които някога им е пукало, вече са загинали от остатъчната радиация или са умрели от скука по време на „Чернобилските дневници”.

Скип Уудс сигурно не си е пускал телевизора от 1990-та, инак щеше да забележи, че САЩ имат много по-актуални и опасни врагове. Но май искам прекалено много от мистър Уудс. Май искам прекалено много от индивида, отговорен за ”Х-Мен: Върколак”. Май искам прекалено много от човека, изхабил повече хартия нахалост от тази в целия тираж на новата книга-игра на Ейдриън Уейн. Както и да е, говорейки за източно-европейската локация, на Уилис явно не му е харесал престоя в НРБ след „Непобедимите 2”, иначе можеше да убеди продуцентите да прехвърлят действието на родна почва. Предполагам, че не го е направил, за да не породи конфликт на интереси – все пак отлично знаем, че в България има само един „умиращ трудно” и това е Ахмед Доган.

Но какво е „Умирай трудно” без своя Злодей. След Алън Рикман /един от най-сполучливите филмови гадняри на всички времена/, Голия Задник и Джанго-с-окови от „Умирай трудно 2”, Джеръми Айрънс от „Умирай трудно 3”, и Тимъти Олифант от „Умирай трудно 4”, сега получаваме цели няколко безлични тероряги, борещи се за титлата Главен Лош, докато накрая не остане само един, а малко по-късно и нула. Обърнете специално внимание на Алик /Радивойе Буквич/, който мечтае да е танцьор /?!/ и обича да се репчи на американските каубои, докато в същото време ръфа пресен морков с настървението на Бъгс Бъни. /и със същата заплашителност/ Айкън Безбожника ми е свидетел, че това е най-пропадналият кино-злодей за последната десетилетка и на негов фон дори Даниел Радклийф щеше да е по-подходящ избор за отрицателната роля. /защото е обучаван лично от Ханс Грубер в Хогуортс, ако ми схващате не-особено-тънкия-намек/

Eдна от причините „Умирай трудно” да добие такава популярност бе фактът, че в основата му стои реална семейна драма, случваща се на обикновен човек, за разлика от останалите екшъни в края на 80-те, контролирани от стероидните шилета Сталоун, Шварценегер и Лундгрен, чиято основна драма бе изборът дали да счупят врата на противника обратно или по посока на часовниковата стрелка. Публиката симпатизираше на Маклейн, понеже той не бе напомпан свръх-човек, а просто хитър и находчив regular Joe, който иска да се прибере при семейството си. За жалост, в последните две части героят на Маклейн биде понижен до технически неграмотен комичен персонаж. Ако сцената от „УТ 4”, в която закрива уеб-камера с ръка, мислейки си че така ще спре звука й, не е достатъчна да Ви убеди колко добре се е справил Холивуд в изнасилването на още една кино-икона, просто обърнете внимание, че в „УТ5” Маклейн отива в Москва с „Пътеводител за Идиота”, срича на руски, мрънка за щяло и не щяло и се държи като пенсионирана кучка. Дори емблематичната му фраза звучи като гумена кукла – изкуствена и насилено употребена. Получаваме изморен и смачкан от живота старец, чиято фамилия може да е Маклейн, но това със сигурност не е Онзи Маклейн.

„Умирай трудно 5” е дело на едно тлъсто създание, наречено Джон Мур. Кой е Джон Мур? Познавате ли Майкъл Мур? Не, не, не са роднини, но си приличат, нали? Почти по всичко, освен по това, че Майкъл е по-добър режисьор. /ouch!/ Името на Джон Мур е свързано с два вида филми – тъпи /”Макс Пейн”, „Поличбата”/ и такива, които не са правени от него. Тежката /като него самия/ истина е, че Мур е осрал „УТ5” дори повече от Уайзман – кадрите изглеждат мръсно и грозно, заснет е с някакви сиво-зелени филтри и дразнеща shaky-cam, а безвкусният слоумоушън накрая е символ на кича. Екшън сцените искат да са грандиозни, но фрустрират сетивата. Повечето са хореографирани и монтирани толкова френетично, че в даден момент става трудно да следите движенията по екрана, а единственият Ви ориентир остава лъскавото теме на Уилис.

И ако предишните серии само загатнаха, че Маклейн има специалното умение да пада, без да си навехне глезена, то тук фантастиката е приповдигната до неподозирани висини. Сем. Маклейн надбягват вертолети и скачат от високи чернобилски сгради в други, малко по-ниски чернобилски сгради, без да погледнат надолу /т.е. без да знаят колко точно ще падат, но какво им дреме, те са Маклейн/ и то директно в някакъв удобно ситуиран басейн. Човек би попитал какво, по дяволите, прави един закрит басейн в Чернобил и с какво е пълен той, но Старши и Младши нямат време да мислят – не само за това, но и по принцип. Премерени адмирации заслужава само автомобилната гоненица по московските улици /отнела над два месеца за заснемане/ и тя е толкова добра, че след нея може да си ходите, защото оттам нататък всичко отива надолу по хълма. Тя ще да е и най-противоречивата сцена, понеже в нея Маклейн изобщо не се свенеше с косвените жертви при ВинДийзел-оподобните си каскади. Малко е тъпо, че този уж „позитивен” герой изтреби повече невинни руснаци за десет минути, отколкото терористи за час и половина, но това е просто един от онези дребни детайли, превръщащи „Умирай трудно 5” в трагедия.

Какво още изпускам? /освен газове, разбира се/ А, да! В „УТ 5” получаваме дуото “The Bald and the Beautiful”, а именно плешивия Джон Маклейн и неговия отчужден син Джак, който обаче може да мине за „beautiful”, само ако застане до мен, или до Джоузеф Мерик. Джуниър е изигран от австралийското динго Джай Кортни, което означава че Джъстин Бийбър и Майкъл Сера са били ангажирани другаде. Кортни е познат като мускулестото херувимче Варо от „Спартакъс” и напоследък започна да си подава главицата в разни филми, които гледам. Това е неприемливо! Ако толкова иска да си подава главицата, поне да го прави във филми, които не гледам. Кортни може и да има визията на младо биволче, но за сметка на това има характера и интелекта на младо биволче. Ако приказката, че крушата не пада по-далече от дървото е вярна, то в сем. Маклейн важи друга максима – боклукът не пада по-далече от кофата за смет. Синът на Маклейн притежава всички негативи на баща си /арогантност, безразсъдство и самочувствие/, но без нито една от позитивните му страни, спечелили публиката през 1988. Отделно от това, химията между бащата и сина е на нивото на химията между подпорна греда и табуретка, което е донякъде нормално при условие, че в реалния живот Брус има четири дъщери и явно не знае как да се отнася със син. /нищо, че Румър Уилис прилича на мъжко/ Ала същото важи и за останалите актьори, които сякаш се чувстват неудобно да изговарят репликите си и го правят със зле прикрит неприязън. Поправете ме, ако греша но това не е ли „игрален филм”, т.е. не трябва ли поне някой в него да „играе”, мамка му?!

Като цяло Джон Мур дава отговор на болния въпрос: „Можеше ли да стане по-зле от „Умирай трудно 4”? и отговорът е стряскащо категоричен: „Не само можеше, но и стана.” Кълна се в хемороида си Мануел, че „Умирай трудно: Денят настъпи” е не само най-слабият епизод от поредицата, но и лесно може да се нареди в секцията с най-тъпите предложения на 2013-та. Той не носи носталгия или нови тръпки, не оптимизира жанра си, а без Джон Мактиърнън, Майкъл Кеймън и Ян де Бонт, техническата му част, колкото и модерна да е, не прави никакво впечатление и го превръща в бледо и рециклирано копие. Да гледате „УТ5” е съизмеримо с това да посетите клозета след дълъг запек, не само защото и при двата случая ще станете свидетели на зловещи напъни, от които не излиза нищо хубаво, но и защото целият филм си е точно това – a piece of shit. Много хора смятат, че „Денят настъпи” е „лебедовата песен” на Маклейн, но ще сгрешат, понеже лебедът умря още в „Умирай трудно 4” – тук вече е мъртъв и смърди на мърша.

2.5/10