Представете си най-добрия филм, правен по игра. Представете си най-пълнокръвните персонажи, трансформирани някога от компютър на голям екран; представете си най-завладяващата хорър история, на която дори Х. Ф. Лъвкрафт би завидял. Не, сериозно, представете си как всеки един елемент от продукцията /музика, операторска работа, монтаж/ си пасва идеално на мястото и Ви оставя със зейнала от възхищение уста. Представете си най-добрата употреба на 3-D технологията, от “Аватар” насам. Представихте ли си го? ОК. А сега си представете точно обратното. Името му е „Сайлънт Хил: Откровение”.

„Сайлънт Хил: Откровение” е адски гнусен – грозно заснет, с отвратителен сюжет и атмосфера на мухъл. За съществуването му нямаше причина – първият не направи бокс-офис фурор, нито бе приет особено радушно от критиците, така че продължението никога не биваше да вижда зелената светлина в дъното на тунела. Но в Холивуд никога не бива да се казва „никога”, и „Откровение” е поредното доказателство. Много хора упорито продължават да декларират, че „Сайлънт Хил” от 2006-та е най-добрият филм по игра. Това наистина би било така, ако през целия си живот тези хора са гледали само „Сайлънт Хил” и „Дуум”. Истината е, че оригиналът не е нищо особено и освен няколко визуално издържани момента, всичко останало е за триене с мрежеста гъба. Ако авторите са си мислели, че с втората част ще се справят по-добре, то имам лоша новина за тях и още по-лоша за нас – провалили са се.

Понякога си мисля, че всеки филм по игра е обречен на боклука, а понякога съм направо сигурен. Досега не съм гледал нито една кадърна гейм адаптация, колкото и популярен да е първообразът. /пример – „Лара Крофт”/ Някои пропаднали режисьори дори посветиха цялата си… да кажем „кариера”… в екранизирането на тъпи игри, като например Пол W.C. Андерсън и разбира се – моят персонален фаворит, хер Уве Бол – ала техните мастурбации бяха пагубни за киното. „Сайлънт Хил” обаче е гейм-поредица, която буди страхопочитание, защото е една от най-известните, най-златните и щедро оценени survival horror-и в компютърната индустрия, така че филмът по нея трябваше да се пипа нежно и с кадифени ръкавици. Направи го Кристоф Ганс, който инжектира целия си европеиден талант в проекта, само за да стане ясно, че европеидният му талант трябва да си ходи в Европа, където му е мястото. Е, на фона на горепосочените два „режисьора”, неговият продукт бе къде-къде по-търпим, но това оправдание не успя да надвика синхронния писък на хилядите разгневени геймъри.

Признавам, че аз съм един от тях. Фен съм на игрите и съм изиграл всяка една /без последната, тъй като не ми тръгна на компа, мамичката й!/, понякога и по два пъти, за по-сигурно. Дебнех кино-продължението с пестелив интерес, понеже отдавна бе ясно, че ще използУва мотиви от “Silent Hill 3” – най-добрата гейм-психария, която нявга съм имал удоволствието да контролирам с мишка, след “Sanitarium”. Очаквах тъп филм, но тъп филм, който да ми вкара една такава невинна носталгия. За съжаление получих само тъп филм и то в 3-D. Бедният ми, като индийски slumdog, речник не е достатъчен да опише обидата, изпитана от горделивата ми натура. Когато финалните надписи потекоха, паралелно със студената пот по челото ми, вече исках да счупя DVD-то на играта и да си прережа вените с острите парчета. Изобщо, ако сте почитатели на конзолния продукт на KONAMI, по-добре не гледайте „Откровение” нито на кино, нито по принцип, а ако сте почитатели на първия филм, значи не сте особено умни, нали?

С втората част нещата не се подобряват, а просто продължават. Вече са минали няколко години от събитията в първата част, които – убийте ме с камъни! – просто не си спомням /все пак го гледах преди шест зими/ и сега следим съвсем нови събития, които – гръм да ме удари! – вече не си спомням. /все пак го гледах снощи/ Този път героинята е порасналото момиченце Хедър, което трябва да се върне в призрачния град Тихия хълм и да се изправи срещу върховния си Немезис, за да свали Древно проклятие. Поне това разбрах аз, може и да греша. Всъщност, ако тръгна да хуля безумието на сценария ще изгубя цял абзац, така че… нека да го направя, а?

Сценарият на „Откровение” е болезнено идиотски и на негов фон, сценаристът на оригинала /Роджър Ейвъри/ заслужава нобелова награда за литература. Проблемът е, че режисьорът на двойката /Майкъл Джей Басет/, който познавате от постиженията му в торентите, като например „Соломон Кейн”, е решил че има талант за двама, затова е поел и ролята на сценарист. Но за разлика от вундеркинди като М. Найт Шямалан, които могат да режисират, пишат, продуцират и играят едновременно в собствените си фекалии, Басет няма този късмет. Случващото се във филма е толкова потресаващо несвързано с каквато и да е форма на мозък, че ми се прииска да си сваля сценария от интернет и да го разпечатам на принтера, само защото това би бил доста по-евтин вариант, отколкото да купувам цял пакет с тоалетна хартия. Добре, добре, прекалявам, но айде последно – сценарият е до такава степен издълбан от провокативно слабоумие, че веднага потърсих снимка на Майкъл Джей Басет и останах изумен, че по лицето му няма стари рани или шевове, понеже само урод, изпускан на главата си като бебе, може да измисли подобен абсурд.

В „Сайлънт Хил: Откровение” участват шепа известни личности, като например Шон Бийн, известен от „Игра на тронове”; Кит Харингтън, известен от „Игра на тронове” и Аделаида Клеменс, известна от… ъ-ъ-ъ… е, ОК, може би тя не е чак толкова известна. В по-малки ролички пък са ситуирани Кари-Ан Мос от „Матрицата” и Малкълм Макдауъл от „Калигула”, появяващи се за по няколко минути, колкото да си посрамят семействата. Но стига глупости, по дяволите – да се върнем към сюжета! Хедър /Клеменс/ и баща й /Бийн/ живеят в страх и постоянно се местят от девет села в десето, бягайки от демоничен култ. В новото училище, Хедър се запознава с готиния Винсънт /Харингтън/ и двамата се съюзяват, защото само той може да шофира, а Хедър все пак трябва да стигне до Сайлънт Хил по някакъв начин. Ако не знаете, гр. Тихия хълм е от онези призрачни американски градове, в които постоянно тегне гробовна мъгла, а улиците му са тотално обезлюдени. /в САЩ всеки четвърти град е призрачен, проверете в Гугъл!*/

Целият поход на юнака и юначката е изтъкан от такава скука, че на моменти се чудех дали гледам хорър или романтична драма за проблемни тийнейджъри. О, да, романтика има, колкото и крастава да е. Дори има сцена, в която двамцата се разхождат в нощта и Джон Сняг специално носи две якета /?!/ – едно кожено и отгоре палто – второто от които загрижено подава на Хедър с думите: „Студено е!” Ами да, студено е, пръдльо, все пак сме ноември! И на Вала е студено, ама там не ходиш с две якета, щото няма на кой да дадеш второто, нали? Да та еб@ в сваляча!

*- но по-добре недейте, защото лъжа /б.а./

Като оставим тия облигаторни простотии настрана, „Сайлънт Хил: Откровение” е толкова депресиращо драматичен, вземащ се на сериозно и без капчица хумор, че прави по-леки за гледане дори документалните записи от Холокоста. Относно музикалния департамент, ако някога сте изпускали кухненска посуда върху теракот, значи горе-долу можете да си представите какво е звученето на филма. Не се подлъгвайте от присъствието на оригиналните композитори, нито от това че половината от тях /Акира Ямаока/ са писали траковете на играта – ако въобще чуете музика, ще Ви се прииска да не сте го правили. За да бъда обективен обаче ще призная, че „Сайлънт Хил: Откровение” съдържа някои поносими дизайнерски решения, особено в областта на злите гниди /паякообразният манекен имаше нужда от повечко екранно време/, но това съвсем не е достатъчно.

Декорите изглеждат като крадени от съседното студио, в което таман са приключили снимките на „Убийствен пъзел XXVII”, а кошмарните креации са интересни в началото, но после започват да мязят на извънбрачни деца на Пинхед от „Хелрейзър”. Специално внимание обръщам на последната битка между Клаудия Улф и Пирамидената Тиква, където лицето ми смени 50 нюанса на сиво – от срам, яд и възмущение.  Като баланс, операторската работа на Максим Александре е на ниво, а Аделаида Клеменс е доволно копие на игровия си персонаж, което помага на филма точно по никакъв начин. Ефектите също не се кой знае какво, като триизмерният такъв е най-проблемния от тях. Филмът е умишлено мрачен, а когато картината е изкуствено потъмнена заради 3D-то, в кадър може да различите много малко неща и повечето ще искате тутакси да забравите.

Отрязани пръсти ще хвърчат към Вас, но не се опитвайте да ги хванете, защото няма смисъл, а гигантски мечове ще пронизват екрана, но не се опитвайте да залягате, за да не повтаряте грешката ми. Дори да се вържете на очните трикове, има вероятност никой да не стана свидетел на резила Ви, понеже кино залата бе по-празна и от гробище по време на зомби-апокалипсис. Интересното е, че „Откровение” е с откровен R-рейтинг, което означава, че ще се насладите на кървавици и дори на две качествени цици, но имайки предвид колко зле е режисирано всичко, това няма особено значение.

Цялостното ми светоусещане за „Сайлънт Хил: Откровение” е съпоставимо с гледането през окуляра на ректоскоп – колкото по-навътре /в сюжета?/ навлизате, толкова повече лайна Ви заобикалят. Не преувеличавам – след края на лентата се чувствах физически омърсен, сякаш съм плувал в Шокъровия канал. „Откровение” дори не заслужава мое „ревю”, затова и няма повече да си хабя гения с него. То бива, бива, но за някои филми просто не бива! Приемете, че най-доброто нещо в него е постерът и продължете спокойно с живота си.

1.6/10