„Убиец в бъдещето” не е добър филм. Казвам го още с дебютното си изречение, за да не си помислите, че и аз съм се подал на стадното мнение, че щом има 90% на RT, значи автоматично трябва да е „провокативен” или „един от филмите на годината”, а който не го одобри, значи не е  разбрал „дълбокия“ му смисъл. Напротив, „Убиец във времето” е посредствен в почти всеки свой аспект, като се започне от сценария и режисурата /дело на един човек/ и се стигне до актьорската игра на Джоузеф Гордън-Левит и Брус Уилис. /които играят един човек/ Той не е пълно говно, разбира се /иначе трябваше да се казва “Pooper”/, но не е и нищо особено, което да заслужи емоционалната и интелектуалната Ви ангажираност за повече от десет минути след финалните му надписи. Казвам това от позицията на човек, който харесва Раян Джонсън, темата за пътуванията във времето и JGL, следователно всичко предполагаше, че „Убиец във времето” ще ме прати в екстаз. Но пустата обективност ме принуждава да кажа истината такава, каквато е – че „Убиец във времето” просто не се е получил и щеше да мине за стойностен, само ако беше направен преди 30 години.

Точно в такъв отрязък се развиват и събитията вътре. Едно близко бъдеще /2044 година/, където пътуването във времето още не е изобретено, и едно далечно бъдеще /2074/, където то вече е факт и дори се упражнява активно от едрите криминални босове на футуристичната мафия. Вместо обаче да свършат нещо полезно, като например да се върнат в началото на 21 век и да заколят Джордж Лукас преди да е промил мозъка на Спилбърг за „Индиана Джоунс 4”, мафиотите използват пътуването във времето като средство за изчистване на трупове. Гласът зад кадър на Джоузеф Гордън-Левит грижливо ни обяснява в един от прекалено многото дразнещи info dump моменти на експозицията, че в бъдещето е невъзможно да се отървеш от мъртвец, тъй като всички имат някакви проследяващи чипове, които не могат да се премахнат, дори ако отнякъде се появи Уолтър Уайт от “Breaking Bad” и не ги стопи във варел с киселина. За целта, прегрешилите се пращат с качулка на главата в миналото, където ги очакват т.нар. луупъри – наемници с пушка в ръце, любезно посрещащи жертвите с изстрел от упор.

Когато мафията реши да приключи трудовите си правоотношенията с даден луупър, те отвличат и изпращат старото му „Аз” назад във времето, където младото му „Аз” го трепе и в замяна получава кюлчета злато, които да харчи в следващите 30 години от живота си, докато естествено историята не се повтори и не бъде пратен обратно, за да бъде убит и той от младото си „Аз”, което съответно също да живее още 30 години и да бъде пратено обратно назад и т.н. и т.н. и т.н. безкраен цикъл от повтарящи се събития, водещи до time loop. Един слънчев ден младият луупър Джо /Гордън Левит/ се изправя лице в лице с бъдещата си същност, но имайки предвид, че възрастната му версия „умира трудно”, Джо 1 няма големи шансове и бива надвит от Джо 2, без да успее да изпълни поръчката, или казано с прости думи – без да успее да се самоубие. И ако за семейството на Тони Скот предотвратяването на суицид би било повод за радост, то за луупърите това е адски неприятен фал, който – както ще Ви покаже героят на Пол Дано – води до жестоки последици и гротескни телесни осакатявания.

Джо се оглежда притеснено за любопитни трактористи

И така, двете бъдеща /бъдещета?/ се сливат в едно настояще и две различни версии на едно и също „Аз” търчат из сцените, всеки луд с номера си. Джо 1 иска да убие Джо 2, защото мечтае да замине за Франция с любимата си еротична танцьорка, а Джо 2 иска да убие някакво дете, което впоследствие ще доведе до смъртта на азиатската му женица. Въпреки идейния премис, „Убиец във времето” се клатушка по предварително утъпканата бразда, докато към края не започва съвсем да се свлича, като в процеса миксира сума ти класни заглавия като „Терминатор” и „12 маймуни”, без да предложи елементарно обяснение за стресиращата си поредица от логически недомислици и смайващи времеви парадокси. Джонсън дори има наглостта да намекне открито на зрителите и то цели два пъти /веднъж с реплика на Джеф Даниелс и малко по-късно с такава на Брус Уилис/, че не бива да се замислят много в механиките при пътуването във времето, може би защото е наясно, че дори лекото замисляне може да доведе до критично пропукване на сценарния фундамент.

Е, да, знам че във всеки сюжет за пътуване във времето има парадокси. Тези неща не могат да се избегнат и всички сме свикнали да ги виждаме до някаква степен, но тук нещата са излезли извън контрол и правят впечатление. Няма да ми стигнат няколко страници да изброявам колко пъти този иначе сериозен филм придобива чертите на пародия точно заради небивалиците на Миналото и Бъдещото Аз, които безнаказано генерират драстични ripple effects с всеки свой ход. До половината нещата се търпяха, но след първия час и най-вече след озоваването на младия Джо в царевичака, смислените моменти в сценария започват да избледняват като ръката на Марти Макфлай от края на „Завръщане в бъдещето”.

„Yippee kay yay, motherfucker!“

Да не говорим, че на фона на мотива с пътуването на времето, Джонсън е пресолил манджата със супернатурален привкус, добавяйки цял отделен суб-плот за зли деца, които трепят възрастни със силата на мисълта си, а това вече ми дойде леко нанагорно. Нямам нищо против комплицираните сюжети, но ако исках да гледам римейк на „Децата на царевицата”, просто щях да гледам друг филм. /защото не ми се гледа „Децата на царевицата”/ Очаквах, че Раян Джонсън ще има капацитета да сътвори нещо повече от стандартното time travel трилърче, а не да се прави на интересен, неумело жонглирайки с пет жанра едновременно /ноар със сай-фай елементи, екшън, романтична драма и дори хорър/ и вариации на теми, изтъркани още преди да съм се научил да пикая в гърне. „Убиец във времето” страда от същата проказа, като „Дилъри на време”, тъй като и двата притежават добри идеи с голям потенциал, но са реализирани левашки. За жалост, третият филм на Джонсън е много по-близо до втория му /”Братята Блум”/, отколкото до първия му /”Тухла”/, а именно – излишно замотан и страдащ от неправилен тон и непостоянно темпо. Звучи безбожно, но дори мокри пръдни като „Дежа Вю” бяха по-добре структурирани time loop истории от настоящата претенция.

Най-стабилната сцена в „Убиец във времето” е срещата между Джо 1 и Джо 2 в селската закусвалня – емблематичен сблъсък на два различни характера, от два различни свята, мотивирани от две противоположни цели, които обаче поръчват еднакво ястие от менюто, колкото да не забравяме, че става въпрос за един и същи човек. Ала след този наелектризиращ диалог /или по-скоро монолог, тъй като технически това е като да говориш сам на себе си/ сценарият ни забива в съвсем друг филм. Изведнъж се озоваваме във фермата на някаква самотна майка, отглеждаща нестабилно дете, което първоначално помислих за братовчед на Деймиън от „Поличбата”, но впоследствие се оказа, че боледува от остра форма на телекинеза. Според легендите, то ще /или не ще/ се превърне в най-големия убиец на луупъри и Джо 2 трябва да го елиминира /за да спаси бъдещата си жена/, а Джо 1 – да го предпази. /защото така/

Най-интересната среща в кафене, след тази в „Жега“

Следващият час гледаме безинтересни диалози, скучни разкрития и дори потресаващи детеубийства, поднесени от плешив Т-800 със списък от малчугани, чиито черепи трябва да пръсне. За да не се объркваме, поне тук Избраният не се нарича Джон Конър, нищо че майка му се вика Сара. /?!/ Абе, голяма трагедия е, честно. Направо не е за вярване, а камо ли за гледане, колко евтини трикове е решил да използва Джонсън, та белким някой приеме случващото се за наистина драматично. Което е трудно, като се има предвид, че накрая Брус Уилис собственоръчно избива десетки луупъри в напрегната екшън сцена а-ла „Умирай трудно 14”, в която гърми с два автомата по коридори и стаи, грубо имитирайки сцената в милицията от първия „Терминатор”. Бих приел с готовност хитрите референции /признавам, че имаше една добра такава с „Казабланка”/, но всяко нещо си има граници, особено при филм, афиширан с абсурдни таглайни като „Матрицата на новото десетилетие”. Тъжното е, че в него не само няма нищо ново, но и май е правен по една матрица с още десетина заглавия.

Йосиф Гордън-Левит прави поредната си силна роля, след тази му в „На гости на третата планета”, но изпълнението му е принизено от нещото, което уж трябваше да го оптимизира – лицевите протези, с които да мимикрира млад Брус Уилис. Нямам идея как е изглеждал мистър Уилис преди 30 години, но съм готов да се обзаложа, че не е бил чак толкова грозен. По лицето на Джоузеф има масивно количество грим и гума, инсталирането на които е отнемало по няколко часа всеки ден преди снимките, а резултатът е някак смехотворен – физиономията му мяза много повече на Leatherface от „Тексаско клане”, отколкото на това, което някога е бил Брус Уилис в лошите си дни. За самия Уилис няма да говоря – ако сте видели как играе в един филм, значи сте го видели как играе във всички. В ролята на майката на скенерчето пък е Емили Блънт /”Агенти на съдбата”/, която усилено се прави на такава, каквато не е – добра актриса – но, уви, не успява да заблуди никого. С кратко участие е записан и Джеф Даниелс, който е подходящ за специфични роли, но тази на застрашителен мафиот не е една от тях. Накрая бих похвалил само Пайпър Перабо, но не защото игра добре, а защото това е единственият й филм от десет години насам, в който си показва циците.

Тук явно не важи правилото от „Ченге във времето”, че идентична материя от две различни времена не може да съществува на едно място

Джонсън трябва да се поучи от колегата си Дънкан Джоунс. Синът на Дейвид Боуи също се доказа като един от младите таланти на Холивуд още с първото си заглавие, но докато последвалия го „Първичен код” бе интелигентно преценен и стегнат, то Раян е направил грешката да действа с мащаб. Във филма има множество теми, които могат да породят философски полемики по единично, но заедно са като грешно подреден пъзел – частите съвпадат, но са от различни кутии и крайната рисунка е пълна карикатура. Въпросите за предопределеността на бъдещето, последствията от „делата ни приживе, които отекват във вечността”, моралните дилеми от интеракцията между бъдеще и минало, и дори социалната тежест при възпитанието на евентуален криминален мега-лорд – всичко това е разбъркано в купата на Джонсън и хапките са меки, но дразнят стомаха. Накрая, съвсем закономерно, развръзката е ситуирана на нивата, което напълно отговаря на селскостопанския оттенък на филма, а същинският финал е не само предвидим от километри, но и доволно банален. Без да издавам нищо, ще намекна само, че както винаги се случва в подобни сюжети, няма да останем без героична саможертва в името на доброто. /е, не чак толкова героична, колкото когато Аштън Кучър се обеси на пъпната си връв в алтернативния край на „Ефектът на пеперудата”, но пак е нещо/

В крайна сметка, „Убиец във времето” остави неприятни спомени и солен вкус в устата ми, също като след групово букаке. Той несъмнено има редица достойнства, но за нещастие в киното нямаше как да ги видя, тъй като бе прекалено тъмно, за да вадя лупа. Проблемът му не е, че е глупав или безсмислен, нито че е прекомерно сложен /точно обратното – той е добре сдъвкан и дори зрителите с IQ на дървесна жаба биха го разбрали от първо гледане/, проблемът му е че до последно не можа да се ориентира жанрово и накрая се оказа по малко от всичко, или казано с други думи – пълна каша. Колкото и да ми е неприятно, новият филм на Раян Джонсън е актуалното кино разочарование на 2012-та и съм убеден, че моето бъдещо „Аз” вече го е забравил. Предлагам Вашето настоящо „Аз” да последва примера му. А ако имате нужда да гледате качествен sci-fi, по-добре инвестирайте мозъчните си клетки в “Primer”, тъй като там поне наистина ще си ги разработите.

4.7/10