THE COLD LIGHT OF DAY   (2012)

Понякога и аз съм човек, и имам нужда от психическо разтоварване. Понякога и аз искам да гледам изчистен от смисъл сюжет, който да не ме изпотява, докато се опитвам да проумея смисъла и посланията му. Понякога дори аз мога да простя слабоумието на даден филм, стига да е изпълнил елементарното си задължение да забавлява. Но понякога, само понякога, нямам този късмет. “The Cold Light of Day” е безумие, преминаващо границите на добродушната тъпота, което не само че не забавлява, ами води до буквално физическо разтоварване, оставяйки зрителя надвесен над тоалетното гърне.

Сърфирах си аз щастливо из световната мрежа, когато попаднах на един постер, на който младеж с пищов гледаше лошо, а над него се подаваха главите на Брус Уилис и Сигорни Уивър, и си казах: „Брей, брей, кога излезе „БСП 2”?” Следващите час и половина са ми мъгла. Не ме винете, не съм очаквал шедьовър на седмото изкуство, просто исках да проверя какво е сътворило плешивото деденце и най-вече – дали бъдещият мъж-от-стомана Хенри Кавил става за нещо, когато не подскача на забавен кадър под камшика на Тарсем Сингх. Очаквах, че “The Cold Light of Day” ще е тъпичък, колкото да ме приспи, но се оказа че съм го подценил – беше много по-тъпичък, колкото да ме ядоса. Тук идва въпросът нямаше ли какво по-интересно да правя, вместо да си губя времето с тази вехтория… Иска ми се да вярвам, че е имало.

Първоначално историята прилича на нещо, от което би излязъл нормален филм, но десет минути по-късно, истината започва да наболява. Младият Уил Шоу отива на гости до мадре & падре в Испания, само за да осъзнае, че семейството му е отвлечено, а баща му се оказва агент на ЦРУ. /това не е спойлер – все пак бащата е Брус Уилис, а той има богата история с всички видове „агенции”/ Синът трябва да намери някакво куфарче /Макгъфинът на ЦРУ-екшън от 2012-та е „куфарче”? Дайте направо да се върнем към микрофилмите!/ и да го занесе някъде, за да спаси семейството си или поне това, което е останало от него. Иронично или не, бидейки ситуиран в държава, която отдава почит теленовелите, филмът има и сапунен туист, в който главният герой открива, че баща му е палувал с мадридска циганка и се сдобива с полу-сестра от друга майка. Продължението – в следващия епизод.

Когато на едно място се съберат ЦРУ, екзотична дестинация, неориентиран протагонист и много престрелки, това най-вероятно би довело до поредния епизод на Борн. За съжаление, същият премис откриваме и в настоящото заглавие – толкова грубичко копиран от сюжета на Р. Лъдлъм, че в един момент очаквах отнякъде да изскочи Мат Деймън и да се развика: „Стига сте ми цапали франчайза за една година!” Сценарият е писан от човек-дебил, който е отсъствал в часовете по логика, за сметка на часовете на аматьора. Събитията се случват без видима причина, повечето герои действат нелогично, а развръзката би обидила дори селските стопани. Наясно съм, че в момента писането на сценарий е като писането на кино-ревюта в тъп блог, а именно – не е нужно да сте умни, за да го правите. Но в Холивуд трябва да научат за съществуването на един ел. уред наречен шредер и да го използват по предназначение – така хиляди страници отпадък никога няма да видят „студената светлина на деня”.

Режисьор е Мабрук Ел Мехри, станал известен с кино-изповедта на Ван Дам – “JCVD”. Там не забелязах режисьорските му умения, но тук вече е видно, че той не притежава такива. Екшънът е толкова генеричен, че във всеки момент е ясно къде ще се стреля, коя кола ще се обърне и кой по какъв начин ще умре. Така например, аз знаех, че ако филмът продължи и пет минути по-дълго от 90-те, аз ще умра от скука.  Ел Мехри не е заснел нито една запомняща се сцена, при него всичко е дъга от клишета и актьорски конвулсии. Един от каста обаче се отличава с върховната си патетика, но от уважение към личността му няма да Ви издам кой точно, за да не си помислите, че става въпрос за Брус Уилис. Визитата в НРБ за „Непобедимите 2” със сигурност му е повлияла негативно, защото в предишните си роли се дървеше, а сега просто дървее, точно като български актьор. Плюс това – БЯГАЙТЕ, НАРОДЕ, ИДАТ СПОЙЛЕРИ! – “The Cold Light of Day” е от много малкото филми на Уилис, в които той умира лесно, без да спаси каквото и да е, а камо ли света. За щастие, поне ролята му е запомняща се – само той получава правото да каже „fuck”.

Истината обаче е, че това е реклама на Хенри Кавил и служи единствено като актьорско трамплинче, което да го отведе нагоре в небесата, чак до планетата Криптон. Той е центърът на внимание и главното екшън-човече, но за разлика от „Войната на боговете” – тук няма визуални сладострастия, които да разсеят публиката от актьорския му дефицит, следователно цялата му некадърност лъсва с пълна сила. Емоционалните му реакции са преиграни и будят хъхрещ смях, особено сцената в която съобщава на майка си, че баща му е труп. „Къде е баща ти?” „Няма го”. „Дай ми го на телефона!” „Не мога.” „Дай го, не се излагай!” „Абе не мога, бе!” /и така още десетина секунди/, а малко по-късно дори избухва в мъжествен плач, колкото да покаже на фенките си, че зад този авангард от мускули се крие нежна и чувствителна душичка. За дъртата Сигорни Уивър /“Отвлечен„/ няма какво да говоря – тя е вещерка по неволя и показва, че отрицателните роли просто не й отиват, а и няма какво да се лъжем – когато не е заобиколена от пришълци, Сигорни просто не става за гледане.

Като цяло, “The Cold Light of Day”  е упражнение по досада и трябва да бъде забравен. Той лази по нервите и отегчава, а ако си мислите, че накрая нещата се оправят, значи влагате повече мислене, отколкото са вложили създателите на филма. Вместо адекватен финал на цялото това фиаско, накрая ни е сервиран оптимистичен хепиенд, в който всички са захилени и заживяват щастливо, нищо че бащата е мъртъв, изневерил е на съпругата си и ги е дарил с някаква Лусия, която никой не иска. В такива моменти, мога само да завиждам на Джейсън Бьорн – той изкара късмет да получи амнезия. Нещо, което в момента отчаяно искам.

1.8/10