Трета поредна година, трети римейк на шварценегерска класика. След „Хищници” и „Конан Българина”, сега идва ред на поредното емблематично заглавие от филмографията на бившия австрийски селянин, а именно – „Зов за завръщане”. И също като преждеспоменатите изцепки, новата версия пропада под солидарната тежест на фенските очаквания и некадърността на създателите му. „ЗзЗ” /дори инициалите му са заспали/ е глупавичък и лишен от съдържание, но за сметка на това представен с агресивната режисура на човек, който няма нищо /нито кариера, нито бъдеще в Холивуд/ за губене. Дали заради факта, че бе една от първите ленти, които наблюдавах в пост-комунистическо кино, или заради това, че гледките на пръснати глави и откъснати ръце се запечатаха накриво в пустошта на малолетното ми черепче, но съхранявам максимално добри чувства към първия „Зов за завръщане”. Това несъмнено е филм, издържал проверката на времето. Римейкът обаче е друга работа – той е лъчезарно просташки, не носи никаква емоция и не би издържал семпла IQ проверка, а камо ли такава на времето.

„Get your ass to Mars!“

В името на свещената обективност трябва да уточня, че това всъщност не е ни remake, ни reboot, най ми е „reimagining“ /каквото и да означава това/, ала семантиката не променя нищо – лайното си е лайно, с каквито и художествени термини да го опишеш. Твърде свободно базиран на разказа на Филип К. Дик “We Can`t Remember It For You Wholesale” /макар и не така свободно, както Верховната версия/, модерният „ЗзЗ” не може да се доближи и на лакът брада от предшественика си, затова и не се опитва да го прави. Всъщност, ако трябва да бъда честен, не забелязах да се опитва да прави каквото и да е. Освен да го докарва на лъскав, динамичен и настръхващ козината екшън, който безспорно е ефектен, но бързо омръзва, особено за хора с нисък attention span. Разказът на Филип К. Дик заслужава много повече от типичния „филм-превърнат-във-видеоигра”, но за съжаление продуктът на Лен Уайзман е точно това – двучасов калейдоскоп от бясно стрелкащи се текстури, чиито хаотични движения лесно могат да Ви докарат симптоми на въртоглавица. Не се шегувам, новият „ЗзЗ” е от онези съвременни блокбъстъри, които едва ли ще бъдат оценени от зрители без гейм-контролер в ръцете. В него има повече игрови похвати, отколкото кинематографични такива, започвайки от quest-style разследване, third-person adventure, car racing, та чак до jump & run епизод върху движещи се асансьорчета. Някъде между тези кухи блокове от предвидимост и стряскащи клишета имало и „филм”… поне така разправят.

Едва ли някой би оспорил, че оригиналният „ЗзЗ” е класика в action/sci-fi жанра, едно от най-стабилните произведения на Пол Верховен, една от най-бруталните R-rated кървавици на 90-те и включва един от най-грешно избраните актьори на всички времена. Арнолд Шварценегер е толкова сладурско нелеп в ролята си на оплетен в mind-games агент, че се чудя защо филмът не е каталогизиран с под-жанр „ситуационна комедия”. Четейки разказа на Дик е невъзможно да си представите физиката и излъчването на Арнолд в амплоато на ментално тормозен никаквец, но точно могъщата осанка на Шварценегер допринесе за ненадминатия, макар и наивен, чар на заглавието. „ЗзЗ” ще остане в историята и с първата голяма роля на Шаран Стоун, която става известна чак две години по-късно, когато отново работи с Верховен, но този път само по организъм в „Първичен инстинкт”.

Майтапът настрана, „Зов за завръщане” включваше множество изпреварили времето си мотиви – преносът на информация в мозъка /„Джони Мнемоник”/, червеното хапче за излизане от съня /„Матрицата”/, имплантирането на идеи в съзнанието /„Генезис”/ – които сега лъсват с още по-голяма сила. “It`s the best mind-fuck yet.”, казва Шварценегер на лошия в първия филм и донякъде е прав, понеже „ЗзЗ” е не просто чистосърдечен 90-тарски екшън, но и горд притежател на шашкащ психологически туист – че Куейд е бил герой и злодей едновременно. (whaaaaat?) Интригуващият му сюжет /преплитащ фантастика и екшън с параноята на Хичкок/, колоритни персонажи /момиченца-медиуми с мутирали лица/, екзотична дестинация и финалът, оставил висящ въпроса дали всичко е сън или реалност, го превърнаха в кино-символ за края на XX век. Да не говорим, че за ролята си австриецът е получил баснословната по онова време заплата от $10 милиона /или 1/8 от целия бюджет/, която сума тогава със сигурност е била респектираща за всеки актьор, но в наши дни същите пари получава и Дженифър Лоурънс, така че инфлацията явно си е казала думата.

Забелязвате ли, че когато Холивуд изпитва мъка да измисли нещо иновативно се обръща към напредналото въображение на Филип К. Дик. Напук на боксофис провала на „Блейд Рънър” преди 30 години, сега всяка компания се опитва да адаптира разказите на писателя, с надеждата за гарантирани приходи. /”Paycheck”, “Next”, “Adjustment Bureau”, “Minority Report” и т.н./ Интересно е да се спомене, че в средата на 90-те е бил подготвян официален сикуъл на „Зов за завръщане” /комбиниращ герои от оригинала със сюжета на „Специален доклад”/ и Арнолд е бил силно заинтересован, поне докато не прочел сценария и спукал балоните на всички с признанието, че е „прекалено сложен и не го разбира”. Ами да, не е като да четеш списание „Мускули и фитнес”. Предлагам следващия път, когато терминаторът се затруднява с осъзнаването на даден сценарий, да скъса неясните страници и да си ги навре в задника. Така ще ги разбере по-бързо, защото ще са по-близо до мозъка му.

Отказът на Шварца води проекта до кирпичена стена, разбита от Стивън Спилбърг. Супер евреинът прочита сценария за „ЗзЗ 2” и го одобрява, но после го променя, премахва излишъците и го филмира като самостоятелно заглавие, базирано ексклузивно на „Специален доклад”, с което надеждите за продължение на „Зов за завръщане” повяхват. Тази косвена връзка между двата филма прави съвпадението, че Колин Фарел участва в „Специален доклад” и в римейка на „Зов за завръщане” да изглежда още по-забавно. /а може би не?/ Друго интересен факт /толкова интересни факти Ви разказах, нали?/ е, че когато „ЗзЗ” тръгва по кината през 1990-та година марсианският му сетинг е удар в десетката за простолюдието на САЩ, което искрено е повярвало на президента Джордж Ейч Дабълю Буш и неговата Space Exploration Initiative за изпращане на човек на Марс. Както добре знаем обаче, космическата програма на НАСА в началото на 90-те се оказа облак от инженерни празнословия и надеждите за бази на Луната и колонии на Марс бързо угаснаха. Което пък води до адската ирония – премиерата на римейка се състоя само два дни преди историческото кацане на „любопитния” роувър Curiosity на Марс, в търсене на Джон Картър. Излиза, че точно когато НАСА вече има реална причина да промотира успехите си на червената планета, римейкът всъщност не разказва за нея.

За сметка на тогава, сега Шварценегер бързо би одобрил сценария на новия „ЗзЗ”, тъй като единственото сложно нещо в него са няколкото сложни изречения, изтървани за тежест. Келешите Курт Вимер /”Ултравиолета”/ и Марк Бомбак /“Неудържим„/ са се постарали да вземат основните аспекти от разказа на г-н Дик и да ги удавят в тонове екшън, по време на който главните герои подскачат от покрив на покрив, падат от високо на твърдо, влизат в сгради през прозорци, а не през врати и излизат от тях през дупки, а не през врати. Не че в „Специален доклад” нямаше качествен екшън, но там нещата бяха много по-контролирани и мрачни, а екшънът беше последван от сериозни и логични моменти на персонажно развитие и сюжетни разкрития. Тук няма такива работи – даже вярвам, че Curiosity има по-голям шанс да открие разумен живот на Марс, отколкото Вие да откриете такъв в римейка на „ЗзЗ”.

Но нека за момент се гмурнем в историята и видим кой кого зове и дали всичко е позив за завръщане или по-скоро зов за повръщане. Та, фабулата се върти около Дъглас Куейд /Колин Фарел/ – обикновен работник в цех за сглобяване на роботи, който не е особено задоволен от настоящия си бит и мечтае за приключения. Има си жена /Кейт Бекинсейл/, която две минути след като се е събуди сутрин заминава за работа, без да се изкъпе или дори измие зъбите. /в бъдещето личната хигиена е отживелица/ Светът е пострадал от някакъв атомен катаклизъм, на Земята са останали само две обитаеми зони, намиращи се буквално на срещуположните краища на планетата и транспортът между тях представлява вертикално подпочвено метро, минаващо напряко през земното ядро. /с това може да зачеркнете science, от фразата „science fiction”/ Въпреки предупрежденията на приятели и колеги, Куейд решава да посети офиса на компанията Rekal, където да си купи незабравими 007 спомени, но нещо се обърква /може би защото операторът на оборудването е Джон Чо от „Харолд и Кумар”/ и в следващия миг Куейд вече бяга не само от скуката, но и от жена си. Това е – няма Марс, няма мутанти, няма древни извънземни цивилизации, няма съспенс, няма дори един WTF момент /все още помня целеустремения Шварценегер с чалма на главата и „маската” на дебелата лелка/ и ако махнем футуристичния премис, главният герой можеше спокойно да се нарича Джейсън Борн и никой нямаше да усети разликата.

Да сравнявам Лен Уайзман с Пол Верховен е като да сравнявам боклук с Пол Верховен – разликите са малко, но ги има. Докато Верховен е майстор на кървавия и безмилостен екшън /”Звездни Рейнджъри”/ и със „Зов за завръщане” доказа, че не се съобразява с моралните правила /в първия филм има притеснително много косвени жертви и дори сцена, в която Куейд използва случаен минувач като жив щит, превръщайки го на решето – нещо немислимо за съвременен протагонист/, Уайзман е известен със своя лек и приятен, почти нежен тон, подходящ за всички възрасти и умствени възможности, стига да са минимални. Верховен провокира и не се плаши от риска, докато Уайзман кляка и играе по свирката на студиото, генерирайки предварително одобрени и коректни продукти за обща употреба. /ни-ко-га не ще му простя PG-13 подигравката с Джон Маклейн в „Умирай трудно 4”/ Казвайки това, смятам че горе-долу може да си направите сметка какво дружелюбна и безопасна кучка е Уайзман и следователно какво безобидно творение за първокласни мозъци е сътворил. Първокласни – в смисъл, че са в първи клас. Да не си помислите, че го хваля?

 „ЗзЗ” е заснет като възбуждащ cinematic на видеоигра, която хората биха поиграли десетина минути и после изтрили завинаги от хардовете /спомените/ си. Лошото е, че филмът продължава два часа, а това е прекалено много време за нещо, което предполага, но не предлага мислене. Искам да благодаря лично на продуцента Нийл Мориц, който е тропнал по масата и е отказал да пусне филма в 3-D, въпреки че трейлърите обещаваха друго. Той обаче също трябва да ми благодари, понеже ако тая патетика беше в +1  измерение, то моята оценка автоматично щеше да е с -1 точка, ако ме разбирате правилно. Признавам, че Уайзман е предпочел old school варианта, наблягайки над предварително построени и детайлни декори, вместо да се олее със зеленясали екрани, което донякъде вдига нивото, но както вече казах – всяко нещо си има граници и след третата поредна сцена на зрелищни престрелки и лазещи по нервите lens flares, 1600-те VFX ефекти се обръщат в дефекти. Останалото е изложба на мотиви, идеи и технологии от де-що има научна фантастика, правена някога – през neo-noir атмосферата на „Блейд Рънър”, блъскащи се колички и бляскави роботи, изхвърлени на бунището след „Аз, Роботът”, та чак до видими паралели с „Ядрото”, „Специален доклад” и дори „Петият елемент”. И последно – Лени трябва да престане да каства жена си във всичко, защото започвам да изпитвам съмнения кой носи потурите в тяхното семейство.

За да се отличава от Верховен, Уайзман е решил да направи нещо почти противоположно на оригинала, започвайки от каста – вместо Шварценегер, в ролята на Дъглас Куейд е Колин Фарел, което щеше да ми се стори странен избор, ако вече не бях видял Ейдриън Броуди в „Хищници”. Във втория си пореден римейк след „Нощта на ужасите”, Фарел е колкото плюс, толкова и минус на заглавието. Плюсът е, че след трите години на активен алкохолизъм ирландецът лесно може да изиграе перманентно объркан индивид с амнезия /трябва само да повдигне тези рунтави вежди, за да повярвам, че се намира в небрано лозе/, а минусът – че колкото и спряган за секссимвол и супер звезда да е, Фарел просто няма ресурсите да изнесе цял филм на гърба си. Не че Шварценегер е някакъв театрален хамелеон, но културистът е носител на първобитно очарование, което ме кара да следя всяко негово действие/реплика с интерес, дори в дебилизми като „Джуниър”, докато Фарел е произволен реквизит, мотаещ се из сцените без ясна представа как да задържи вниманието върху себе си. Кейт Бекинсейл пък играе типичната героиня на Кейт Бекинсейл /разбирайте – Селин от „Подземен свят”/, въпреки че би трябвало да не го прави, след като това е първата и отрицателна роля. В общи линии – безлично участие на доказана звезда, което е стъпка назад от оригинала, понеже там Шаран Стоун бе безлична преди да стане звезда. Накрая имаме и Джесика Бийл като буйната бунтовничка Мелина, но тя се губеше между шамарите и вече не си спомням функцията й.

Както виждате, основното е тук, но интересното го няма никъде. Без наличието на марсианските мутанти /липсваше ми малкото уродче Куато/, достойните злодеи /колкото и да харесвам Браян Кранстън, играта му тук бе по-изкуствена и от перуката му, а да не говорим за липсата на изверга Рихтер/, остроумните лафове и каризма на Шварца /– „Аз съм ти съпруга! БАМ! – Считай това за развод!” е заменено с невинното „- Ти си женен? – В момента сме разделени”. Jeeez, почти чувам кикота на Къци Вапцаров!/ и надъхващата музикална тема на Джери Голдсмит, римейкът на „ЗзЗ” е по-скоро убиец на носталгия, отколкото градивен наследник. Визуалната и техническа част са впечатляващи /суперлативи заслужава production designer-ското гуру Патрик Татопулос/, а екшънът е безспирен, но филмът се проваля не само като вярна адаптация на Филип К. Дик, но и като наследник на класиката. Няма я тръпката, ни мистерията, ни чувството за някакво далечно, но забавно, приключение. Е, има я поне тригърдата проститутка, но човек си задава въпроса откъде се е пръкнала излишната й цица, след като действието не се развива на Марс. В крайна сметка, всичко е като екскурзия до Индия – виждате интересни гледки, но накрая в спомените Ви остава само вонята. Жалко, че и целият филм не беше сън – така щях да го забравя много по-лесно.

3.9/10