Китът, моят приятел…

Нека започна с въпрос за подобряване на умствената Ви активност. Какво е общото между Джон Търтълтоб /”Чиракът на магьосника”/, дебелите деца, китовете и Майкъл Фелпс? Хм, трудна работа. От една страна, Търтълтоб може да мине за дебело дете, а от определен ъгъл лицето на Фелпс прилича на задника на кит, но не, не е това. Общото е, че Търтълтоб се е заел с режисурата на нов проект, който ще събере на едно място най-актуалните „национални съкровища” на Америка – проблемът със затлъстяването на децата в САЩ и олимпийските успехи на Майкъл Фелпс. Заинтригувани ли сте вече? След малко ще Ви мине.

Ревю: „Непобедимите 2“ (The Expendables 2)

Би трябвало да си го знаете, но нека поясня отново – „ревюто” е насвяткано с цял патрондаш от спойлери, така че го четете на своя глава.

Те се завърнаха! Култовите екшън икони, които красяха обложките на видеокасетите от началото на 90-те /и съвсем скоро ще красят интероиора на старческия дом в Бевърли Хилс/ се събират отново накуп и оставят след себе си друг куп от мъртви вражески тела. Те са много, те са силни, те са непобедими и въпреки че се борят усилено с дископатията, никой не може да им се опре, освен коварната подагра. Добре, достатъчно старчески хумор за две изречения, спирам. „Непобедимите 2” всъщност не заслужава чак такъв хейт. Да, кретенията му е смазваща, но в него има нещо – някакъв чар, някакво обаяние, някаква притегателна сила, караща Ви да си припомните добрите стари времена, когато героите представляваха буци от мускули, уанлайнерите се сипеха като огън и жупел, а екшънът беше директен и безпощаден, без CGI екрани и PG-13 ограничения.

Стартирам със смелото изказване, че „Непобедимите 2” е в пъти по-добър от първия. Това, разбира се, не е завиден подвиг, като се има предвид, че „Непобедимите” бе едно от най-нескопосаните прахосвания на кино лента за 2010-та и единствената причина Златните малинки да го подминат с пренебрежение за Worst Picture бе, че включването му би обидило останалите филми в същата категория. Стойността на „Непобедимите” беше съизмерима с материал, евакуиран от дебелото черво, а основният му дефицит бе и отговорникът за съществуването му – котаракът на стероиди Силвестър. Италианският жребец показа, че най-вероятно може да носи две дини под една мишница /като се имат предвид могъщите му мишци/, но определено не може да играе в главната роля и режисира едновременно. Най-вероятно защото за второто се иска функциониращ мозък, а кръвта от неговия се е стекла по вените на ръцете му long time ago.

Първи трейлър на „The Last Stand“ с бате Ахнулд!

Арнолд Шварценегер се завръща в първата си главна роля след поддържащата му  такава на лосанджелийски губернатор. Малко одъртял, малко поочукан от дългите години бюрокрация, но все такава планина от мускули и каризма, Арнолд доказва, че старческите петна по бицепсите  му може и да са се мултиплицирали, но австриецът все още не е твърде стар за това лайно. (not too old for this shit)

Ревю: „Зов за завръщане“ (Total Recall)

Трета поредна година, трети римейк на шварценегерска класика. След „Хищници” и „Конан Българина”, сега идва ред на поредното емблематично заглавие от филмографията на бившия австрийски селянин, а именно – „Зов за завръщане”. И също като преждеспоменатите изцепки, новата версия пропада под солидарната тежест на фенските очаквания и некадърността на създателите му. „ЗзЗ” /дори инициалите му са заспали/ е глупавичък и лишен от съдържание, но за сметка на това представен с агресивната режисура на човек, който няма нищо /нито кариера, нито бъдеще в Холивуд/ за губене. Дали заради факта, че бе една от първите ленти, които наблюдавах в пост-комунистическо кино, или заради това, че гледките на пръснати глави и откъснати ръце се запечатаха накриво в пустошта на малолетното ми черепче, но съхранявам максимално добри чувства към първия „Зов за завръщане”. Това несъмнено е филм, издържал проверката на времето. Римейкът обаче е друга работа – той е лъчезарно просташки, не носи никаква емоция и не би издържал семпла IQ проверка, а камо ли такава на времето.

„Get your ass to Mars!“

В името на свещената обективност трябва да уточня, че това всъщност не е ни remake, ни reboot, най ми е „reimagining“ /каквото и да означава това/, ала семантиката не променя нищо – лайното си е лайно, с каквито и художествени термини да го опишеш. Твърде свободно базиран на разказа на Филип К. Дик “We Can`t Remember It For You Wholesale” /макар и не така свободно, както Верховната версия/, модерният „ЗзЗ” не може да се доближи и на лакът брада от предшественика си, затова и не се опитва да го прави. Всъщност, ако трябва да бъда честен, не забелязах да се опитва да прави каквото и да е. Освен да го докарва на лъскав, динамичен и настръхващ козината екшън, който безспорно е ефектен, но бързо омръзва, особено за хора с нисък attention span. Разказът на Филип К. Дик заслужава много повече от типичния „филм-превърнат-във-видеоигра”, но за съжаление продуктът на Лен Уайзман е точно това – двучасов калейдоскоп от бясно стрелкащи се текстури, чиито хаотични движения лесно могат да Ви докарат симптоми на въртоглавица. Не се шегувам, новият „ЗзЗ” е от онези съвременни блокбъстъри, които едва ли ще бъдат оценени от зрители без гейм-контролер в ръцете. В него има повече игрови похвати, отколкото кинематографични такива, започвайки от quest-style разследване, third-person adventure, car racing, та чак до jump & run епизод върху движещи се асансьорчета. Някъде между тези кухи блокове от предвидимост и стряскащи клишета имало и „филм”… поне така разправят.