Човекът-паяк. Бяхте си забравили за него, нали? Все пак изминаха цели 10 години от първия филм на Сам Рейми и точно 5 от катастрофата, наречена „Спайдърмен 3”, а това си е напълно достатъчно време да забравите нещо… ако страдате от селективна амнезия. Ако обаче сте здрави, жизнени, полово активни и без видими пукнатини по мозъчната кора, то съществуването на „Невероятният Спайдърмен” би Ви се видяло леко странно. Защото не би трябвало да съществува римейк на филм, който сте гледали онзи ден… нали? Просто не може, не, не бива. Не трябва! Това противоречи на законите на Вселената! Как, по дяволите, да гледаме насериозно на индустрия, рестартираща продуктите си на всеки две високосни години? Как да се интересуваме от заглавия, които сме нямали време да запомним, а камо ли да забравим? С какво желание да очакваме история, която има наглостта да е абсолютно същата, но с други актьори и ново, „оптимизирано” заглавие, та дори бай Генчо от дома за възрастни хора с увреждания да разбере, че гледаме „невероятен” Спайдърмен. Сякаш самият факт, че става въпрос за шибан човек-паяк не е достатъчно невероятен. Тъпанари.

Добре, признавам че бях мек в първия абзац, но това е, защото процесирам информацията по-бавно и от костенурка с церебрална парализа. Току-що осъзнах, че филмът заслужава много повече хейт и сега ще Ви го осигуря. „Невероятният Спайдърмен” е спираща дъха подигравка с киното и неговите пет зрителя. /толкова преброих в залата, освен мен/ И ако спирането на дъха понякога е полезно, особено за хора, чиито дъх вони на изгнили лебеди, то в случая на „Спайдърмен”, тази последица е негатив. Филмът е отчайващо зле, разбирате ли, от-чай-ва-що! В него няма нищо, разбирате ли, ни-щи-чко! Кому, за Бога, беше нужен тоя боклук? Защото на мен определено не ми трябваше, а съм почти сигурен, че и на Вас също. Що за перверзия е това да направиш повторение на нещо, което само по себе си беше повторение на деформиран и източван в продължение на почти половин век сюжет? Трябва да си малоумен… не, трябва да си роден от кръвосмешение между малоумни, за да ти дойде подобна мисъл в празната тиква.

Със скоростта, с която Холивуд започва да римейква тъпите си филми, скоро няма да имаме нужда от сикуъли. Ако дадено заглавие има успех, няколко години по-късно ще му направят директен римейк – нали трябва да има оборот на млади актьори? Ако Папата беше киноман, досега щеше да е издал указ, с който анатемосва римейковете на филми, чиито актьори са все още живи. Така поне щеше има една много по-приемлива граница от 20-30 години, която да позволи на новото поколение да види историята по различен начин. А какво има тук? Освен ако не става въпрос за мравешка колония, за пет години едва ли се е пръкнало „ново поколение” зрители, така че целта на римейка на „Спайдърмен” ми се губи. При него няма кръговрат на публика, няма свежи умове, сблъскващи се за първи път с перипетиите на Питър Паркър – има просто същите /само малко по-възрастни/ зрители, същите фенове и дори същата шибана origin story, или за да перефразирам поета – same shit, different asshole.

Нека обаче дам хейта си на пауза… /клик!/… и поясня, че зад направата на този жалък, глупав и нещастен римейк има логическа и най-вече финансова причина. Виждате ли, за разлика от приятелчетата си Кап. Америка, Тор, Айрън Мен и останалите кукери, правата за клетия аракнофил са собственост на Sony. Но врътката е, че за да остане притежание на Sony, компанията е трябвало да направи нов филм за супер героя, иначе правата са си отивали обратно при MARVEL. /не им разбирам отношенията, но важното е да има драма!/ И така, от Sony са нямали избор – те са били принудени да направят нов Спайдърмен, няма значение какъв, просто някакъв там, колкото да има, за зор заман. /и за няколко милиона повече, естествено/ А какъв по-подходящ момент да напомнят за паякообразния си вредител от няколко месеца след фурора на „Отмъстителите”? Но след като е трябвало да разкажат насила историята на младежа-паяк, то защо, по дяволите, са я разказали буквално същата? Всички я знаем, благодаря, но не я искаме отново. Нима не можеше да разчупят нещата, да развият персонажите, да разширят story ark-а и да направят трансформацията на П.П. малко /но не много, опази Боже!/ по-различна от версията на Сам Рейми? Можеха, разбира се, но затова биха били нужни две неща, които явно не присъстват в личните характеристики на костюмарите в Sony – креативност и старание. В „Невероятният Спайдърмен” няма нищо различно или невиждано, а всички онези измамни надписи за „неразказана история” трябва да бъдат скъсани от постерите. Не знам дали ме разбирате, но да гледате „Спайдърмен и после „Невероятният Спайдърмен” е като да гледате домашно видео на българска, а после и на ромска сватба – първото е леко кичозно, но горе-долу следва традицията и се трае, докато второто вече е пълна цигания.

Какво е общото между Марк Уеб и добрите филми? Точно така, верният отговор е нищо. Ну, что? Да не си помислихте, че смятам „500 Days of Summer” за добър? Хах, бедни ми, Йорик! Между Сам Рейми и Марк Уеб има пропаст, по-голяма и от тази на Коринтския канал, а всички тези простаци, твърдящи че изгряващ талант като него е допринесъл за уникалната и отличаваща се визия на „Невероятният Спайдърмен”, са видни дегенерати и трябва да проверят значението на термините „уникална” и „отличаваща” в речниците си. „Невероятният Спайдърмен” е толкова шаблонен и рамков, че сякаш може да чуете как от студиото дишат във врата на Уеб, шепнейки му:  „Действай на сигурно-о-о-о….” И Марк действа на сигурно, завалията – след време ще се обръщат към него като „режисьорът на „Невероятния Спайдърмен”, а той ще се хили тъпо, искрено вярвайки, че му правят комплимент. Истината обаче е, че филмът му е стъписващо грозен клонинг и дори без да съм някакъв голям фен на Рейми, мога да призная превъзходството на по-старата версия.

В „Спайдърмен” имахме умела комбинация от тийн-хумор и комиксов екшън, докато тук Уеб не успява да регулира нито атмосферата, нито тона – пейсингът е скучен, дори за хора, които знаят какво ще се случи във всяка следваща сцена, а хуморът е в повечето случаи неадекватен и разчита на каризмата на съответния актьор, отколкото на самия лаф. /очевиден пример е героят на Денис Лиъри/ Екшън има, разбира се, но той е едва в последната третина на филма и като изключим два-три добри кадъра, не мисля че другата седмица по това време ще си спомням за него. Това, което ми направи впечатление е, че Уеб е наблегнал над кадрите, в които виждаме подскоците на Спайдърмен от неговата POV, а това си беше як трик… в първия трейлър. След това вече не беше. С други думи, Марк Уеб е добре да се съсредоточи към мюзикълите, където хората пеят, танцуват и се радват на живота, тъй като сериозните сюжети не му се отдават, а ако някой приема „Невероятният Спайдърмен” за „по-драматична” и „мрачна” (Нолан-style) версия на комикса, със сигурност има нужда от мозъчна клизма.

Сценарият има някои допълнения и промени, но те са ярко козметични. Представете си лицето на Лили Иванова с грим и без грим. С грим може да я изтраете за два часа, нали? Ето това е постигнато и със сценария на „Невероятният Спайдърмен”. Дребни, но ненужни модификации за печелене на време – така например се оказва, че Питър Паркър е имал родители /йе-е-е-е!/, но те са го изоставили /бу-у-у-у!/ под грижите на чичо Бен и някаква бабичка. Самият Паркър вече не си вади хляба, снимайки с тъпия си фотоапарат, нито работи за вестник, нито се опитва да си купи кола, за да впечатли съседската курабия. „Невероятният” П.П. е обикновен парцал, пребиван на дневни начала от училищните хулигани и общо-взето това е всичко. Никакъв бекграунд, никакви черти на характера му, заради които да изпитваме емпатия към проблемите му. Е, да, родителите му /уж/ са умрели, но всеки ден в Сирия умират десетки родители и на никой не му пука, та с какво Паркър е по-специален? Както и да е, всичко се променя, когато Питър бива ухапан от паяка Итси Битси и около два часа по-късно /Сам Рейми поне имаше доблестта да забави трансформацията цяла вечер и да я презентира малко по-визуално/ пичът се събужда в метрото като супер герой и самоук каратист. Единственият плюс е, че я няма онази смехотворна „преди-и-след” сцена, в която Тоби Макгуайър получаваше ерекция от новите си коремни плочки, но това е, защото тази версия е „по-мрачна”. Защото повечето събития се развиват през нощта, нали се сещате?

Стигаме и до титуляря на този излишък. Андрю Гарфийлд заменя Тоби Макгуайър и добавя някои нови неща в персоната на П. П. На първо място, героят вече не отделя сълзи и сополи всеки път, когато някое момиче разговаря с него, и не е толкова несигурен в сексуалната си ориентация. Плюс това, Гарфийлд има повечко актьорски заложби от Тоби и вече показа, че лесно може да играе драматични /”Red Riding: In the Year of Our Lord 1974”/ и дори трагични персонажи /”Never Let Me Go”/, още преди Финчър да му отвори портите на Холивуд със „Социалната мрежа”. Ала тук ролята на Гарфийлд не е нито драматична, нито трагична, тя е чисто комична и като комик, Андрю е на ниво „младежки ситком, в който някой трябва да се засмее, за да е ясно, че се е случило нещо весело”. И тъй като не съм достатъчно голям комикс-разбирач, ще оставя Вие да прецените кой от двамата актьора е по-подходящ за ролята. Но имайки предвид, че кариерата на Тоби Макгуайър бе заличена след „Спайдърмен 3”, Гарфийлд трябва да вземе спешни мерки, за да не повтори грешките му.

Имаме и нова любов. Тя се поражда между Паркър и съученичката му Гуен Стейси. Ето още една разлика – Мария Хуана вече е аут, а вместо нея е турена новата – по-умна, по-оперена и с осезаемо по-селскостопанско излъчване – г-ца Стейси. Ако си спомняте, нейният персонаж участваше за кратко и в „Спайдърмен 3”, където бе изигран от щерката на Рон Хауърд, но за нуждите на настоящия римейк, в полите й е навлязла Ема Стоун. Много хора смятат Стоун за готина девойка, та чак и за добра актриса. Съжалявам, но аз не споделям тяхното мнение. Не че и аз като Паркър не бих отказал да изцапам лицето й с бяла и лепкава телесна течност, но чувствата ми към нея се изчерпват дотам. Като актриса Стоун има излъчването на тексаска каугърлка, а дрезгавият й гласец може да върши работа в сферата на телефонния секс, но във всяко нещо, по-дълго от 20 минути, ми става силно неприятен. Любовта ще спаси света /или в случая Ню Йорк/, което е прекрасно, но проблемът е, че аз така и не осъзнах какво я катализира в случая. Паркър се запозна с Гуен, после я видя на работното й място, а след това… вече бяха гаджета? Какво, по дяволите, се случи!? Любов от пръв поглед? От втори? От кой поглед беше тая любов, мамка им?!

И което е по-зле – романтичните моменти между Паркър и Стейси са доста инфантилни и неуверени, на места дори изкуствени – в една от сцените Паркър се шмугва в стаята на Гуен и тя дружелюбно го съблича, за да забърше с мокра кърпичка раните по гърдите му, а всички знаем, че бърсането на героични рани на романтична светлина често води до целувка, така че раз-два и бац! От мен да го знаете, следващият път, когато се порежете някъде по горната част на тялото, незабавно идете при приятелката си /или до някое момиче, което познавате от два дни, няма значение/ – тя ще е задължена да Ви почисти раните и целуне, а после… каквото сабя покаже. Изумих се, когато научих че Гарфийлд и Стоун били гаджета и в реалистичния живот, защото на екран бяха като вдървени мисирки, без капчица химия помежду си. Та, питам, къде е емоцията? Как Уеб показа, че тези младежи са наистина влюбени? За сравнение – сцената на първата „обратна” целувка между Паркър и Джейн е все още един от най-емблематичните моменти в първия „Спайдърмен”… и бе добре утилизирана в не един порно филм. /ъ-ъ-ъ, поне така съм чувал… /

Имаме и нов злодей. Вика се Гущера и е изигран от Рис Айфънс, който не прилича на гущер, но за сметка на това прилича на социопат, така че във всички случаи ме беше страх от него. При все, че уважавам таланта на Айфънс, смятам Уилям Дефо за много по-сполучлив противник на Паяка, на чисто актьорско ниво – иначе е ясно, че CGI дизайна на Рептила е безспорно по-въздействащ от клоунския костюм на Зеления гоблин. Айфънс се старае, но сценарият не го оставя да разгърне възможностите си пълноценно. Сцената, в която Дефо си говори сам с огледалото от първия „Спайдърмен” все още генерира плахи тръпки в гръбначното ми стълбче, докато тук Lil` Godzilla даже не е наистина лош. Д-р Кърт Конърс а.к.а. Гущерчето е свестен пич, който просто иска да има два нормални крайника, но попада в капана на собственото си желание за съвършенство. На финала дори се връща към човечността и спасява Спайдърмен, което ме обърка – да го мразя ли, да не го ли мразя? Накрая го игнорирах, а малко по-късно и забравих.

Второстепенните герои са по-интересни от главните, което е иронично, но някак си и очаквано. Чичо Бен и Лелята са изиграни съответно от Мартин Шийн и Сали Фийлд, и както отлично знаем, първият бърже сменя социалния си статут от „жив” на „мъртъв”, така че не се привързвайте към него. Въпреки това обаче, дъртакът има възможност да изрече облигаторното си слово на тема „голяма сила = голяма отговорност” и макар текстът да е леко променен, посланието си е съвсем същото. Шийн е изненадващо подходящ избор за ролята и се справя учудващо добре като съветник на проблемно дете – може би, защото има опит в отглеждането на Карлос Естевес – да, същият онзи TV вандал, чиито нов ситком “Anger Management” смърди по-лошо и от трупа на Сейдж Сталоун. /ау, това беше много грубо, извинявам се – всъщност, сериалът не е чак толкова зле/ От страната на Закона и в ролята на бащата на Гуен получаваме мъжественото участие на Денис Лиъри, който явно много обича да играе служители от гражданска защита, понеже след седем сезона на пожарникар в „Rescue Me”, сега се вживява като манхатанско ченге. Лиъри обаче не успява да ръгне нужното ниво на сарказъм и присъствието му е крайно ненужно, още повече че единствената полза на героя му е да гушне букета. /oops, spoiler alert!/ Не знам дали си струва да хабя още неправилен словоред, но „Невероятният Спайдърмен” съдържа кратко камео на култово лапенце от „Извънземното” – С. Томас Хауел. Споменавам го, само защото точно той организира гражданска група „Да помогнем на Спайди”, като убеждава разни общи работници да подредят крановете си така, че на Спайдърмен да му е по-удобно да скача по тях. L Oh L.

В крайна сметка, светът има нужда от повечко филми за супер-инсекти. Комари, водни кончета, щурци или кърлежи, няма особено значение – важното е да вършат героични актове в името на любовта и демокрацията. Тепърва ни очаква “Ant-Man” на Едгар Райт, а дотогава ще има още две продължения на настоящото заглавие. Нищо чудно – щом акнета като „Спайдърмен” продължават да печелят приходи, колкото БВП на няколко африкански държави, то е напълно закономерно да очакваме още и още /и още/ от абсолютно същото. Нямам нищо против Стан Лий /освен, че го мисля за дърт пръч с болен мозък, който има нужда от спешна евтаназия/, но идеята за онеправдания тийнейджър, изстрелващ напосоки cumshot-ове по стени и хора, е вече демоде. Има толкова много супер герои, за които никой не е чувал. Има толкова комикс истории, нуждаещи се от адаптиране. /”Екип за ликвидиране на опасности”, „Добромир”, „Справедливите”/ Ако бъдещето на Холивуд е предначертано под знака на разказите в картинки, то нека се правят неща, чиято давност е изтекла, а не неща, които завчера сте хванали за N-ти път по кабелната.

Нямам какво повече да кажа за тази локва от семенна течност. Без реална нужда да съществува /освен горепосочения отчаян ход на Sony да запазят правата на героя/ и без нищо ново, което да влее в повествованието си, „Невероятният Спайдърмен” е толкова далече от „невероятното”, колкото моите ревюта са от „обективното”. Всичко в него е посредствено до безобразие – дори музиката на Джеймс Хорнър, а да не говорим за ниското качество на 3-D-то. /водещо повече до 3rd dementia, отколкото до 3rd dimension/ „Невероятният Спайдърмен” можеше и да става за гледане през 2001-ва, но на този етап, с подобна стерилна режисура и свирепи клишета, няма никакъв шанс да остане в историята като нещо по-различно от безсмислено копие на отдавна изтъркан оригинал.

3.6/10