„THE WOMAN IN BLACK“

Какъв е тоя филм: „Жената в черно” е история за призрак, която обаче не е кръстена така заради Даниел Радклийф. Да, момченцето носи черни дрехи, женствеността му е над позволените нива и притежава бледото излъчване на притеснен Каспър, но в случая Радклийф е просто г-н Никой. Истинската героиня е т.нар. жена в черно и тя се характеризира с два признака – мъртва е от години и рядко се появява в кадър. А щом един ефирен труп с по-малко екранно време от краката на л-т Дан във „Форест Гъмп” успява да надиграе сценичен идол като Даниел Радклийф, значи за Хари Потър наистина настъпват мрачни времена. Майтапът настрана, „Жената в черно” не е лошо предложение, но разочарованието идва от факта, че можеше да е нещо по-различно от стандартната викторианска ghost story, предназначена за феновете на team Potter.

За какво иде реч: Младият британски адвокат мистър Кипс е накичен с мисията да продаде някакво селско имение, чиято собственичка е починала от скука. Адвокатът пътува до село Намайнатаси и там попада на традиционните английски битовизми – намусени хора, мрачно време, дъжд и блата. Оказва се, че над къщата тегне проклятие /няма как – намира се в средата на огромно мочурище/ и теориите на конспирацията твърдят, че в нея броди призрака на жена в черно, която търси утрепаното си дете. Положението е още по-сериозно, защото – както при всеки уважаващ себе си хорър – и тук мобилните телефони нямат покритие и мистър Кипс не може да се обади за помощ на приятел. Вместо това, героят започва собствено разследване, инспирирано от PC играта “Black Mirror” и по неволя се превръща в „адвокат на Призрака”. /вместо на Дявола, загряхте ли?/

Кой участва в него: Звездата на филма и лицето на постера е, разбира се, това на Даниел „Expecto Patronum” Радклийф, който отчаяно иска да излезе от десетгодишното си амплоа на очилат нърд. /затова играе адвокат/ Проблемът идва от факта, че Радклийф е още прекалено изнежен да се бърка в киното за пораснали, особено с роля, изискваща от него да е перманентен център на вниманието. Хлапакът няма емоционалния диапазон да играе нещо повече от пича въшка и почти всеки кадър с него представлява вариация на един и същи изумено-притеснен поглед, сякаш Даниел току-що е разбрал, че вълшебната пръчка, открадната от снимачната площадка на „Хари Потър” не работи irl. Радклийф е младенец-хубавец, но лицето му е толкова бебешки гладко, че сигурно единствените косми по брадата му са били от вулвата на ЖК Роулинг. Не ми е ясно как хората трябваше да се вържат, че е адвокат и баща на 4-годишно дете, но след като Сет Роген може да мине за супергерой, значи и Даниел Радклийф може да мине за възрастен.

Останалите актьори са избирани от някакъв краварник в Йоркшир и са дошли направо с работните си дрехи. От по-известните имена ще спомена само Кийрън Хиндс, тъй като други известни просто няма. Хиндс може и да участва в няколко холивудски провала през последните месеци /”Призрачния ездач 2”, „Джон Картър”/, но с „Жената в черно” се връща към британските си корени, като под „корени” имам предвид корените на дървото, под което живее. /защото има толкова нелицеприятна мутра, че сигурно живее в гората/ Другите актьори са просто низ от асиметрични английски мутри, които се появяват и изчезват като сюрреалистични видения и едва ли ще откриете смисъл в присъствието им. Повечето са видимо неуки същества и като изключим Радклийф и Хиндс, в каста на филма има по-малко талант и от този в „България търси талант”.

Как е заснет: Сравнително добре. Режисьор на младежкия римейк е мъгълът Джеймс Уоткинс и имайки предвид потенциала на заглавието, той май е бил най-подходящият избор. Уоткинс е известен с провокативния си хорър „Райското езеро” и пичът се е постарал да придаде на „Жената в черно” една класическа old school визия. Адмирирам това, че е наблегнал на психологическия аспект на хоръра, а не на кървищата, чревцата, отрязани крайници и другите модерни дреболии. „Жената в черно” е типичен представител на старите истории с призраци, в които основните стресове идват от звуковите ефекти, светлосенките, премерената заигравка с depth of field, и показването на социално неприветливи образи като мъгливи мочурища, бясно люлеещи се столове и гротескни детски кукли в актови пози. Сцените са добре осветени, потискащото чувство на морбидност витае осезаемо /още първата сцена представлява троен детски суицид/ и признавам, че на един-два момента дори аз се изненадах приятно от авторските ходове. Музиката на ветерана Марко Белтрами също подсилва атмосферата, лъхаща от прашния интериор на имението и ако си затворите очите, представяйки си, че в главната роля е някой друг, филмът става с една йота по-драматичен.

Анализ: „Жената в черно” е римейк на британски TV филм от края на 80-те години, който имах честта да гледам в невръстната си младост и преживяването ме доведе до минус една безсънна вечер и плюс един чифт гащи за пералнята. Новата версия обаче не води до подобен катарзис. Сценаристката Джейн Голдман се е водила що-годе плътно по оригинала и не е сглупила да модернизира сюжета прекалено много. Всички съставки за една носталгична хорър притча са налице: страховита къща, бродещ призрак, изчезнали дечица, саможиви мебели и Голяма тайна.  Проблемът е, че Уоткинс се е престарал и сега филмът наистина е old school, но в лошия смисъл т.е. няма да го харесат нито old хората нито тези, които още са в school. Вече казах, че другият проблем е в /без/участието на Радклийф. Очевидно е, че кастването му е било с цел да се спечели остатъчната фен-база от Потъровия франчайз, но планът май е неуспешен, понеже тук го няма Алън Рикман да му бърше сополите, а единствената „магия” в „Жената в черно” е как Даниел все още прикрива латентната си педерастия.

Подразни ме това, че финалът е поамериканчен и се опитва да постигне всеобщо одобрение, завършвайки щастливо, без всъщност да завършва щастливо. Този компромисен вариант трябваше да е плюс за филма, но аз видях само хоризонталната чертичка от този „плюс”. Сюжетът е твърде преекспониран и вместо да се набляга над старото, можеше да се измисли нещо ново, което хем да не изневерява на духа на оригинала /да не се бърка с духа от оригинала/, хем да изненада съвременния зрител, без да засилва желанието му да се самоевтаназира. А сега „Жената в черно” е просто „Жената в черно” v.2.1 и не съдържа нищо повече от това, което всички очаквате, а предвидимостта е най-големият фал за един страшен филм.

Сценарият е адаптиран по романа на индивидката Сюзън Хил, която явно много се е впечатлявала от писанията на М.Р. Джеймс, тъй като през цялото време си мислех, че гледам негов разказ. И явно формулата има успех, защото продължението е вече обявено и то ще се развива четвърт век след събитията от настоящото заглавие – надявам се, че за това време някой вече ще е измислил нещо по-оригинално.

Какво научих от него: 1. Къщите с призраци в Англия са повече от къщите с хетеросексуални мъже в Англия; 2. Никога не се доверявайте на адвокат, който току-що е завършил Хогуортс /понеже там няма юридически факултет, duh/;

Защо трябва да го гледате: Защото е относително добре направен, приятен и старомоден хорър.

Защо не трябва да го гледате: Защото /както доста често се случва напоследък/ вече сте го гледали.

Какъв е изводът: Въпреки всичко, винаги бих предпочел да гледам римейк на нещо като „Жената в черно”, пред римейк на поредния азиатски хорър за обидено момиченце с дълги коси.

Оценка: 5.4/10